Mad Freaks


 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеПотребителиПотребителски групиВход

Share | 
 

 Наемник на смъртта

Go down 
Иди на страница : 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Next
АвторСъобщение
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Наемник на смъртта   Нед Яну 20, 2008 9:19 pm

Наши дни. Действието се развива в Англия и най - вече големите градове в държавата. Богатите хора търсят най - лесния начин да премахнат пречките от пътя си и какво по - удобно от това да наемат убийци. Свормирана е група от добре обучени мъже и жени, наречена HEARTBEAT. Това са хора отритнати от обществото, изтърпяли тежко детство, хора на който не им пука от нищо и никой, хора който убиват без да им мигне окото, хора който отнемат животи в замяна на пари, без да се замислят. Те са бързи, силни, точни, стриктни, неуловими, скъпи - те са HEARTBEAT!


Свормиран е един от най - добрите екипи за РП - та. Ето и героите.
Аз играя с двама. Първият:

Име: Емили (Фамилията не се знае - сираче е от три годишна)
Години: 25
Зодия: Овен
Инфо: Занимава се с професията на наемен убиец от 18 годишна възраст. Свормира групата HEARTBEAT на 20 години присъединявайки още 6 човека. Има много избухлив, трезвомислеш и на моменти спокоен характер. Стой на страна от обварзващи връзки. Върши си работата без да й мигне окото, не дава обяснения на никой. Когато я потърсят за поръчка я поема единствено ако тя определи цената и след като говори с екипа. Облича се предимно в черно и има татуировка на гърба. Атеистка е. Не вярва в бог, съдба и всякакви други неща които не е видяла с очите си. Пуши.
Оръжие: Използва най - вече ножове, но винаги има в себе си и 22 калибров пистолет.
Външност: http://photobucket.com/mediadetail/?media=http%3A%2F%2Fi145.photobucket.com%2Falbums%2Fr220%2Fkrybaby88%2Fevilflowergirl.jpg&searchTerm=dark%20girl&pageOffset=18

http://photobucket.com/mediadetail/?media=http%3A%2F%2Fi82.photobucket.com%2Falbums%2Fj274%2Fchar881992%2FDark%2520pics%2Fdekeepisvanmijnietvanjouw.jpg&searchTerm=dark%20girl&pageOffset=15


http://photobucket.com/mediadetail/?media=http%3A%2F%2Fi190.photobucket.com%2Falbums%2Fz243%2Fivan_metal02%2Fgothic.gif&searchTerm=dark%20girl&pageOffset=14

http://photobucket.com/mediadetail/?media=http%3A%2F%2Fi152.photobucket.com%2Falbums%2Fs200%2FaniL1note%2FSayuki_Human_Slayer.jpg&searchTerm=killer%20girl&pageOffset=6

Вторият:

Име: Леонард (Лео) (Фамилията не се знае от никой)
Години: 27
Зодия: Везни
Инфо: Наемен убиец е от 16 годишна възратс. Започва работата, за да прехранва него и по - малката си сестра която умира от Рак. Майка му при която живеят е алкохоличка, за това той поема нещата в свой ръце. Присъединява се към HEARTBEAT на 22. Изключително уравновесен и спокоен, много рядко изнухлив и изключително опасен и неуловим убиец. Никога не се колебае. Не вярва в господ, но вярва, че има сила която чертае пътя на живота и я мрази. Пуши.
Оръжие: Използва дълъг тънък меч и винаги носи два 19милиметрови пистъолета в себе си.
Външност: http://photobucket.com/mediadetail/?media=http%3A%2F%2Fi237.photobucket.com%2Falbums%2Fff92%2Fcrazyjesusthe%2Fanime%2F45c0bb10.jpg&searchTerm=killer%20anime&pageOffset=8

http://photobucket.com/mediadetail/?media=http%3A%2F%2Fi81.photobucket.com%2Falbums%2Fj234%2Ftupahunter%2FAnime%2FAnime%2520Guys%2Fdr8p6h.png&searchTerm=anime%20killer&pageOffset=4


Героят на Вили (MoRtaL_LoVe):

Име:Ана
Години:23
Зодия:Водолей
Инфо:Започва работа като наемна убийца на 18 години.Преди това има хубаво семейство-майка,баща и брат,но и тримата биват изклани от просто крадец,влязъл с взлом в дома им.Ана го убива и останала сирак,не намира друго с какво да се занимава,освен с убийства.Присъединява се към групата HEARTBEAT на 21.Избухлива е и много твърдоглава.Обича винаги да става нейното,макар че в повечето случай тя се съобразява с останалите.Облича се в разнообразни цветове,но докато е на работа предпочита черното.
Външност:
https://2img.net/h/i162.photobucket.com/albums/t279/Narasgirl/Anime/isweartogodillshootyou.jpg

Героят на Лидето (erineverly):

Име: Луис Блекмур
Произход: Не-особено известен (рофл). Подхвърлено дете.
Възраст: 29 години
Зодия: Скорпион, 11 ноември
Малко минало: Прекарал няколко години в сиропиталища, където му дали името. После бяга на 10 години и прекарва години на улицата. Там се учи на "правилата на джунглата", най-вече на самостоятелност. На 17 случайно попада в прослойки на наемни убийци и повече не се връща към мизерното съществуване на улицата.
HEARTBEAT: Присъединява се на 22 години, вече като обучен от съдбата. Хладнокръвен по характер, се хвърля дори на мисии, които се водят невъзможни. Изключително остро зрение и точен мерник. Обича чистата работа - без много кръв и викове.
Оръжие: Затова и използва 9-милиметров, винаги със заглушител. Иначе хваща и други оръжия, каквото му попадне.
Външен вид: Кинта и 85 висок, с яко телослложение, дълга катранена коса и сиво-сини очи. Облича се предимно в тъмносиньо до черно.
Снимка: http://xtazzy-tooooo.hit.bg/Dynasty_declining_by_feimo.jpg

Ани (^Daughter of the night^) Също играе с два героя:
Първият:

Име: Джеймс Найт(това не е истинката му фамилия,сам си я е измисли тъй като всичките фамилии които е приемал преди)
Години: 28
Зодия: Лъв
Инфо: Джеймс не познава родителите си, сменя няколко приемни семейства, тъй като те го смятат за прекалено странен и дори плашещ. Подхвърлян бива като ненужна вещ, никой не си е правил труда да прикрива страха и дори понякога омразата си към него(от приемните родители). В училище(което не завършва поради простата причина,че няма какво да научи там,което да му бъде полезно) винаги има проблеми с другите ученици и учителите. На 17 се присъединява към престъпна банда,напускайки дома си(поредния).На 24 се присъединява към HEARTBEAT
Външност: https://2img.net/h/i108.photobucket.com/albums/n26/Elira_James/v46jkm.jpg

Вторият:

Име: Кейтлин Спенсър(накратно Кейт,а фамилията си не я споменава често)
Години: 23
Зодия: Риби
Инфо: когато е била на 4 майка й умира, баща й я “отглежда”.Детството й изобщо не е леко.Баща й я малтретира по всевъзможни начини, и когато тя става на 14 бяга от вкъщи. Почти половин година прекарва на улицата изкарвайки си хляба с дребни кражби,но не винаги устява,с което си е навличала доста неприятности,дори сериозен бой. Два пъти влиза за няколко дни в болница от такива побоища. Когато става почти на 15 “среща”(отново чрез опит за обир) мъж,който успява да ограби,но бързо я хваща.Вместо обаче да отнесе пак някой побой той й предлага да работи за нея,в замяна ще я обучи. Тя се съгласява и близо четири години изучава всякакви бойни изкуства. Точно преди да започне да изпълнява “договора си” с г-н Пол(не му знаеше истинското име) той бива убит. Тя отново се оказва на улицата,а когато става на 23 се присъединява към HEARTBEAT.
Външност: https://2img.net/h/i108.photobucket.com/albums/n26/Elira_James/Fate10.jpg

Героя на Ели (lonkata)

Име: Кристин
Години: 23
Зоди: Скорпион - 12.11
История: Сираче, отраснала е в сиропиталище. Първите й спомени са от мизреното сиропиталище в центъра на Лондон. До 13 години живее там, но след това бяга, заото директорът я малтретира и се опитва да я насили. 2 години живе на улицата, като се издържа с малки кражби и работа за по ден-два. на 15 г. започва работа в бар, но шефът й се опитва да я изнасили, но тя го убива без да иска, когато избягва от местопрестъплението попада на друго убийство - на неподходяото място, в неподходящото време. Вкарватя в з таврова за 3 год. На 18 я пускат условно и неволно се запознава с човек, който я свързва с HEARTBEAT. На 19 се присъединява към тях и става една от най-добрите.
Външен вид: 1.75, тъмно сини очи, руса коса, хубаво тяло и красиво лице. На моменти много весела, но когато трябва да се върши работа, окото не й мигва да убие някого. Не се доверява на оръжия и врява предимно на себе си, но когато се налага е добра с огнестрелни оръжияКогато не е на работа се облича в по-свелти цветове, но иначе черно или ньоанси на тъмно синьо.
Сника: http://photobucket.com/mediadetail/?media=http%3A%2F%2Fi168.photobucket.com%2Falbums%2Fu191%2FDragonSolstice%2FGirls%2FNormal%2FBlond%2520hair%2Fcute0.jpg&searchTerm=blond%20anime&pageOffset=14

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!


Последната промяна е направена от на Вто Яну 22, 2008 10:24 pm; мнението е било променяно общо 4 пъти
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Нед Яну 20, 2008 10:11 pm

Началото:


Емили заслиза сънено по стълбите на двуетаната къща и бавно се насочи към хола от където се чуваха приглушени гласове. Имението бе разположено в края на малко селце (Леймънгоу), северно от Лондон и за момента представляваше квартита на екипа HEARTBEAT. Тъй като винаги се движеха заедно, въпреки голямата си бройка, бяха наели къщата и се любуваха на нещо като...отпуск.
"Отпуск" - Помисли си пак Ем и се засмя вътрешно. За тези като тях нямаше отпуск, а само дни когато клиентите....не поръчваха.
Влезе в голямото помещение, към което част бе и откритата кухня и се запъти директно към кафе машината, пълна с прясното кафе без което не можеше.
На малката маса обградена от диван, фотцоили и две табуретки, седеше Джеймс Найт, и почистваше старателно пистолета си, разглобен на части.
На един собствено изобретен лост, малко по в края на стата пък бе увиснал Леонард, с главата надолу, правейки коремни преси.
Нищо необичайно за една съботна сутрин на професионален наемен убиец.
-Добро утро момчета - поздрави тя, прочиствайки гласните си струни,докато в същотовреме си наливаше кафе.
-Добро да е! - изръмжа упорито Лео, мъчейки се най - вероятно да направи нов рекорд, докато Джеймс само и е усмихна и продължи заниманието си.
Хвана чашата с димяща течност и се настани до Найт,палейки си цигара от кутията й,захвърлена небрежно на масата предишната вечер.
Протегна се до табуретката за дистанционното на телвизора и включи канал пети,по който както обичайно би трябвало да върят новините. Така си и знаеше.
" Семейството на Депутата Старовски, е все още потресено от неговото убийство и приятели на семейсвтото доверяват, че най - вероятно вдовицата ще бъде изпратена в психиатрична клиника да се съвземе. Полициата и ЦРУ все още разследват случая....."-Няма ли най - после да спрат да коментират тъпият случай!? Беше преди две седмици по дяволите! - изсумтя Емили, докато издишваше дима.
-Е ако Леонард не се бе престарал толкова в убиването му,едва ли щяхме да чуваме още за това!
-Млъквай Джеймс! - изсумтя мъжа,слизайки ловко на земята, поемайки метнатата му от Ем кърпа.
Жената ги изгледа косо,след което отпи от кафето и започна да сменя каналите.
-Тотално ще полудея тук! Защо не хванем да гръмнем някой за забавление? Просто ей така? - изсумтя Кейтлин Спенсър, влизайки през двукрилата врата,леко запъхтяна и изпотена от сутрешното тичане.
-Защото няма да получиш никакви пари,сама си си отговорила - отвърна Емили
-Поне няма да умра от скука и липса на адреналин! - изсумтя Кейт, а останалите се засмяха. - Къде са Луис и Ана?
-Предполагам,че спят - отвърна Найт, сглобявайки оръжието за по - малко от 15 секунди - Ставам все по - добър - прошепна на себе си
-Хубаво е да имаш високо мнение за себе си! - засмя се Леонард
-Да не намекваш нещо? - веднага го сряза с убийствен поглед Джеймс.
-Досадни сте момчета! - прекъсна ги Емили изправяйки се. В мига, в който го направи мобилният й телефон извъня отнякъде и тя се огледа трескаво,докато не го видя на бара в ъгъла.Затича се и бързо го взе, отваряйки капачето.
-Слушам! - изрече с делови глас,след което зачака да чуе гласа от другата страна на линията.
-Добър ден, Емили! - Веднага позна кой е. Един от най - редовните й клиенти.
-Здравейте господин Бърксли, с какво мога да ви бъда полезна?
-С това, за което ти се плаща. Имам поръчка за теб. Нещо важно.
-Очаквам да чуя!
-На последък един дребен адвокат ми създава много неприятности.....Наистина много и започва сериозно да ми лази по нервите. Та си помислих, че ще дам малко пари и ще го разкарам.
-Добре знаете, че при мен понятието "малко" е забранена дума, господин Бърксли!
-Кажи цената за услугата Емили и да приключваме.
-Като се има в предвид, че ще ми трябва още един човек и ще ни отнеме около....хм...два дена да учистим адвоката....и средствата.....6 хилядарки!
-Понякога можеш да бъдеш много нагла, момиче.
-Решението е ваше. Или плащате или си намирате друг да ви свърши работата.
Мъжът от другата страна на телефона въздъхна.
-Парите ще бъдат преведени на сметката ти до 1 час. Запиши си координатите на мишената.
Ем записа бързо на един лист, улицата, номера на входа, етажа и апартамента на следващият "щастливец" , както и адреса на работното му място, след което сдържано поздрави и затвори телефона. Когато се обърна към останалите, видя, че всички я гледаха изпитателно.
-Съжелявам хора, но ще ми трябва Луис. Вие.....си намерете занимание..или нещо такова.
Не бе довършила и вече се катереше по стълбите към спалнята си. Облече на бързо чифт черни дънки, ботуши до коленете, една сива блуза и черно, дълго до средата на бедрата палто, взе двата си ножа, единият закачи на ракава, другият пъхна в ботуша, след което прибра и пистолета си във вътршния джоб, сложи си тъмни очила и заслиза надолу, обратно до хола, където останалите говореха оживено. Грабна цигарите, запалката и ключовете от колата си, след което на един малък лист написа същите адреси и ги остави.
-Дайте на Блекмур, това когато стане. Гледайте да не се успи. И му кажете, че в 2 на обяд ще го чакам в най - близкото кафе до първия адрес. Той ще ме намери, трябва да разузная какво е положението около този адвокат. И пак - внимавайте да не се успи.
Излезе бързо от къщата, вървейки по каменната алея, обградена от гъста, некосена трева, стигайки до джипа Фолксваген. Спря алармата, качи се и запали колата. След минута вече се виждаше само пушека от колелата.

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Нед Яну 20, 2008 11:37 pm

Почувства стъпките и настръхна от напрежение. Внимаваше да не позволи учестения му дъх да го издаде. В момента, в който почувства присъствието му на сантиметри от себе си, стрелна ръка към него и стисна здраво гърлото му.
-По дяволите, Луис! –Закашля се Ана, след като освободи гърлото й.- Защо никога не се будиш като нормалните хора?
-Защото може би никога не ме будите като нормалните хора! –Присви очите си ядосано и седна на леглото. Въпреки дебелите завеси, няколко лъча се процеждаха и играеха по пода, което го доизнерви. Мразеше сутрините. Винаги ги беше мразил.- Хайде, казвай!
-Емили те вика. Някакъв адвокат, някакви истории. Даде някаква бележка за теб. –Отвърна кисело Ана и се изправи от леглото.
-Сега слизам. –Отвърна й, без да вдига поглед от бележката. След като я прочете, се пресегна и я хвърли в камината, където огънят вече беше угаснал. Не обичаше да оставя следи, въпреки че много добре знаеше, че фактът, че обитаваха тази къща от толкова време, непременно щеше да разкрие тайните, които пазеха заедно. Премина тихо до прозореца и отдръпна завесата, присвивайки очи срещу светлината. Беше някъде на обяд. Погледът му падна върху малката градина и хората, които спокойно минаваха по улицата. Кой от тях щеше да падне мъртъв днес?
Хвърли широкото долнище на пижама и облече тъмните си дънки и първата черна тениска, която попадна в ръката му. После посегна към шкафа и извади пистолета. Вглъбен в мислите си, прикачи заглушителя. Трябваше да са двама, Емили имаше нещо наум. Затова се приближи до гардероба и извади оттам дългия войнишки нож. Първата реликва, беше се сдобил с него в самото начало. След като беше убил за първи път. Онзи мургав войник, който по необяснима приина толкова много пречеше на шефа му някога. Но неговата работа не беше да пита.
След минута се спускаше надолу по прашните стълби и с трясък влезе в хола.
-Добро утро, Луис. –Поздравиха го останалите.
-Добро да ви е. –Отвърна не особено въодушевено. После се обърна към тъмнокосия мъж и процеди.- Ключа веднага, Джеймс!
-Е-е-е… Все едно съм те окрал. Какво лошо беше да го покарам малко?
-Например че можеше да ме питаш! –Изръмжа Луис.- Веднага казах!
-Добре, де, ето!
Металът блесна във въздуха и Луис го улови. После се наведе към масата и прибра в джоба цигарите си.
След секунда вече беше облякъл дългия кожен шлифер и обуваше обувките си.
-Някой май не е станал от правилната страна днес! –Промърмори недоволно някой.
-Чувам те, Найт!
-Е, и?
Луис вдъхна пролетния вятър и го усети в косите си. Скочи на мотора и гумите изсвистяха в дим. Когато стигна до един светофар, прецени с поглед пътния полицай, който го гледаше подозрително в далечината. Наду спирачките и спря на червено. Сега не беше момента да предизвиква случайността.
Цялата тази мудност го изнервяше. Стрелна с поглед часовника, имаше още десетина минути. Въпреки трафика и досадните полицаи, щеше да успее навреме.
Светна зелено и той тръгна бавничко, съвсем леко надвишавайки позволената скорост. Зави в първата пряка и даде газ. Щурмувайки тесните улици и резките завои, Луис бавно успокояваше сетивата си. Поредният лош ден, познаваше се от сутринта. И Джеймс все повече започваше да си играе с нервите му.
В действителност, не Найт беше виновен за всичко. Тези две седмици застой бяха върнали онази непоносимост, която имаше към хаотичния начин на живот. Не можеше да се застоява, не обичаше, това го правеше неуравновесен, а тогава не беше толкова добър, колкото желаеше. Защото в „работата” беше педантичен и внимателен.
Досега никога не се бяха застоявали толкова дълго. Досега никога не бяха били толкова свободни от работа. Това донякъде го плашеше. От малък беше свикнал да открива в работата живота си. Някак тя осмисляше нещата, колкото и да беше странно. Луис не беше имал семейство, не беше имал приятели. Просто хора, с които работеше. И нищо друго, нищо освен работата. А се беше задържал прекалено дълго в HEARTBEAT, прекалено дълго, отколкото търпението позволяваше.
Завъртя дръжката на кормилото и вече минаваше с 170. Опитваше се да не мисли за това, че донякъде беше станал зависим от тези хора. И то не зависим заради парите. Донякъде се беше привързал към тях. Нещо, което не беше изпитвал към човек.
В главата му нахлуваха мисли за оттегляне. Ако държеше на някого, това го правеше слаб, неуравновесен, непредпазлив. Страхуваше се че привързвайки се към някого, щеше да загуби малкото, което имаше.
Отново врътна дръжката и излезе на булеварда. Вятърът извиваше шлифера зад гърба му, докато минаваше на зиг-заг между колите. По лицето му не изглеждаше да се е променил – беше си същият. Но колко по-различно се чувстваше.
Когато прекоси моста, зави вляво и тръгна по улицата. Оживлението го дразнеше, не обичаше присъствието на хора. От малък беше свикнал на минимално внимание към него, впоследствие чувствата му към света бяха градирали до омраза. И с всеки един труп в краката си все повече ги намразваше. Понякога беше готов да пререже нечие гърло, само заради един поглед, само заради една усмивка.
Бяха го мразили толкова дълго, защо трябваше да ги щади сега? Но винаги се спираше, сега вече не беше сам срещу всички. Ако той се издънеше, пропадаха и всички останали. А борбата между егоизма и приятелството го оставяха винаги безпомощен.
Да, беше време да си върви. Щеше да си тръгне много скоро. След известно време, те нямаше да го видят отново. Ей така, без много обяснения и оправдания. Просто щеше да си тръгне така, както беше и дошъл.
Моторът изсвистя и се спря с леко завъртане, поради високата скорост. Луис извади ключа и се загледа в него отново. Черна като катран, машината още беше толкова лъскава и толкова мощна, че минувачите обръщаха поглед към нея. И, въпреки че това внимание го дразнеше, не можеше да се прости с нея. Беше убивал прекалено дълго, за да я има.
-Луис?
Обърна се и се усмихна едва-забелязано. На една от външните маси се беше разположила Емили, радвайки се на мекото слънце, прохладния ветрец и малкото хора в кафенето през тъмните си очила. Блекмур прибра ключа в джоба си и се разположи срещу нея.
-Не си се постарал много да се слееш с тълпата. –Засмя се жената.
-Никога не ми е било нужно.
-Така ни подлагаш на опасност, нали знаеш?
-Никога не съм подлагал нито себе си, нито околните на опасност. Докато Кейт оставя следите си насам и натам, мен никога никой не е подозирал.
-Случи се само веднъж! –Процеди с половин уста Емили.- А и си прекалено самоуверен.
-Веднъж е достатъчно, за да пропаднем всички! А и ти трябва да предотвратяваш тези провали!
-Бунтуваш ли се, Луис? –Процеди Емили.- Не забравяй че вие всички сте нищо без мен. Просто банда нехранимайковци! Ако не бях аз никога нямаше да разберете какво са пари! Ако не ви бях взела с мен, още щяхте да се трепете, колкото да не ви изхвърлят на улицата!
Този тих разговор разгневи Блекмур и той ядно потрепери. Идеше му да извика веднага, но се сдържаше, за да не привлича вниманието върху себе си. Очите му се напълниха с кръв, а ръката стисна ножа, който стърчеше от калъфа на колана му.
-Спокойно, Луис, спокойно. Не прави сцени. –Усмихна се Емили на един минувач.- Бъди професионалист.
-Ти си нищо без нас!
-Също и вие без мен! Симбиоза. Имаме полза един от друг, затова живеем заедно. Ти си мислиш че не те познавам, Луис, но аз знам всичко за теб. Проверявах ви и ви следях, преди да ви викна при себе си. И знам точно колко и нетърпелив. Помниш ли как щяха да те хванат, когато преряза гърлото на онзи арабин? Впоследствие се научи да работиш чисто. Остави и другите да се учат.
-Говори по същество! –Изсъска срещу нея.- Кой, къде, защо?
Емили се усмихна и облегна глава на ръката си, сърбайки от топлото кафе. Луис извади цигарите и запали една. Вдъхвайки дима, почувства спокойствието в себе си и се поотпусна. Викна сервитьорката с ръка и си поръча една бира.
-Вече достатъчно спокоен ли си? –Усмихна се Емили, след като мъжът отпи солидна глътка от пенливата напитка.
-Хайде, говори, преди да съм се омел от тук. Не че имам нещо против „приятната” ти компания, просто ми губиш времето!
-Да го приемам ли лично? –Усмихна се Емили.
-Определено ще ти спести много време, ако го направиш! –Процеди Луис.
-Да се хващаме за работа тогава.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пон Яну 21, 2008 12:07 am

Емили се усмихна. Колкото и сериозни, заплашителни и груби да бяха тези разговори, те я отпускаха. Имаше нужда от малко разнообразие, малко...промяна в нещата. Бе и писнало от сивото ежедневие което водеше, а сега когато поръчките бяха намалели, се чувстваше още по - изтерзана. Луис бе човек, с който можеш да се позабавляваш. Макар и по малко по - странен начин.
Дръпна от цигарата и погледна към кооперацията от другата страна на улицата. Беше нова жилищна сграда, боядисана в мастилено оранжево - цвят нетипичен за сивите и често мрачни северни части на Англия.
-Огледай добре новата сграда от среща - каза тя усмихвайки се, впила поглед в тила му. Изчака една минута след което продължи - Нашата мишена се намира на третия етаж от дясната страна. Апартамента с югоизточно гледащите прозорци и белите пердета. - Продължи да се усмихва.
Луис само кимна спокойно, отпивайки от бирата си.
-Името му е Майкъл Блек. Работи в малка адвокатска кантора в съседния град. Преместил се е тук, преди 2 месеца и половина, след като е продал къщата си, някаква стара постойка в края на Леймънгоу. На 43 години е, има жена на 39 и две деца - едното на 14, другото на 17. Учат в скъпоплатен пансион в Лондон и се прибират единствено за два месеца през лятото. Сега жена му е на работа. Държи магазин за хранителни стоки на съседния ъгъл. В момента господин Блек е горе с любовницата си. Качиха се преди час и половина. Хм..доста е смел да води тази жена в дома си, при положение, че съпругата му е на няколко метра. Както и да е. Това е главното което трябва да се знае.
Луис отпи отново от напитката си.
-Разбрала си всичко това само за три часа...? - запали си нова цигара
-Това е част от работата ми. Всичко е точно. Имаме три варианта. Да го убием сега, докато е с любовницата си, при което полицията може да реши, че тя му е видяла сметката. Може да го очистим след като червенокосата си тръгне, така пак може да помислят, че е тя, а можем и да го убием докато жена му си е в къщи. По всяко време, докато гледат телевизя, като си легнат.
-Явно си планирала всичко. Защо ме извика? Не е било, за да си правиш справка.
-Не, не е за това. Извиках те на първо място, защото застоя се отразява най - зле на теб, от всички в екипа. Почти не си излизал от стаята си последната седмица. Имаш нужда от тръпка.
-Не си мисли, че знаеш от какво имам нужда!
Емили срещна разярения му поглед и му устоя без да трепне. Усмихна се. Пак.
-Не бъди толкова сърдит. Плюс това смятах, че ще ти е интересно да разбереш какво е работил адвокатчето, преди да стане юрист.
-Сгрешила си човека.
Ем се засмя. Тихо, но това до такава степен подразни сетивата му, че му се дощя да извади ножа и да я убие на място.
-Иска ти се да ме наръгаш, но предполагам, че след малко гнева ти ще се насочи към господин Браун - тя наблегна на фамилията. - адвокатчето е сменил името си преди 19 години. Предполагам, че името Холад Деарууд ти говори нещо...?
Видя го как стисна бирата в ръката си, облегалката на стола и зъбите си, в яростна гримаса.
-Явно тук има много познати...ако мога да се изразя така. Изглежда, че попаднахме на нарушител на закона. Странното е, че никой не го е заловил...Все пак убийството на дете...не е толкова трудна дилем...
-Мълчи! - вбесено прошепна той - Мълчи, преди да съм излял гнева си върху теб!
-Бях проучила всичко....но я ме просветли...бил си на 10..когато си избягал..с някакво момче...после сте се запознали с някой си......Деарууд....не знам какво точно е станало, само, че другото момче е мъртво....
Видя как очите му кървясаха от бях. Беше бесен на човека от среща, бе бесен на постъпката му, беше ядосан и на себе си, че позволява емоциите да го изпълнят.
А Емили го дразнеше нарочно. Не с някаква лоша умисъл разбира се, но както бе казала - той имаше нужда от адреналин.
Луис си наложи с всичката си воля да се успокой. Запали си цигара отпи две дълбоки глътки от почти изпразнената бира и се облегна назад в стола. После поледна към нея, срещайки спокойния й поглед.
-Как смяташ да го направиш?
-Мислех за снайпер. Тук в този блок - тя погледна зад себе си - има свободен апартамент на петия етаж. Вратата ще се отвори безпроблемно с нож. Прозореца е насочен точно срещу този на Блек. Никой няма да разбере какво се е случило, ако разбира се, ти нямаш други планове за него, след като....хм..след като научи истината.
Последва мълчание, докато и двамата пушеха. След малко Емили отново проговори.
-Може да го направим тази вечер..или да изчакаме, но мисля, че няма смисъл да си губим времето с нещо толкова...бързосвършимо. Проверих и най - близкия пункт с ченгета. ще им отнеме 10 минути да стигнат до тук, ако получат сигнал. До тогава ние ще сме се омели, все едно си тръгваме от кафето.
Луис премисли внимателно отново нещата. Затвори очи за момент.
-Кога се прибира жена му?
-В 8.30 затваря магазина, което ще рече, че 8.40 най - късно си е у дома. Любовницата ще се е изнесла поне два часа по - рано.
-Каква е врата на апартамента?
-Отключва се с електронна карта. Ще я отворя за....30 секунди с миникомпютъра! - Отговаряше на всички въпроси бързо, пълно и точно.
-Носиш ли всичкото обурудване.
-Защо питаш?
-По навик. Тогава да действаме.

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пон Яну 21, 2008 2:16 am

Луис вървеше с уверени крачки към металната врата. Когато двамата прекосиха улицата, той застана за секунда и се вгледа в нея.
-Автоматична ли е? –Попита Емили тихо и спокойно, облягайки се на стената, сякаш чакаше да отвори.
-Не, глупава работа.
Луис прикри с тялото си вратата и, изваждайки ножа, прокара острието му в ключалката, сякаш беше обикновен ключ. Вратата щракна и се отвори.
-Мислил ли си да обираш банки? –Засмя се непринудено тя, сякаш не отиваха да очистят поредния боклук, а обсъждаха дали да облицоват мебелите в светлорозово или светлозелено.- Можеш да поставиш рекорди. –Погледът й се стрелна зад ухото му за миг и прошепна.- На шест часа, внимавай. –Луис й отвори джентълменски вратата, а Емили се надигна леко и го целуна по устните, преди да влезе.- По дяволите, мразя ги! –Простена като влязоха.
Луис се усмихна – случайността беше на тяхна страна. Както беше прието в елитните жилищни комплекси в центъра на Лондон, и тук един издокаран и излъскан портиер дружелюбно се усмихваше на обитателите. Но, по ирония на съдбата, точно в момента една русокоса жена се беше надвесила над бюрото му и двамата оживено разговаряха. Незабележими, те не чакаха дълго и бързо свиха вляво, където трябваше да се намират асансьорите.
Докато чакаха, притиснати до двата края на автоматичната врата, Луис промълви:
-Трийсет и едно.
-Какво трийсет и едно? –Не разбра Ем.
-Апартамент номер трийсет и едно. –Отвърна й тихо и с някаква хладна нотка в гласа.- Знам ги как живеят червеите, знам на чии гръб го правят.
-Дишай, Луис. Не трябва да прекаляваш с емоциите, не ти действа добре. –Промълви сериозно Емили и точно в този момент пристигането на асансьора се оповести с мелодично дзън, което отекна в ушите им. Емили хвърли един поглед на асансьора и му махна с ръка – беше празен. Докато се издигаха, мъжът почувства как ръката му конвулсивно стисна пистолета, а после се отпусна отново. Затвори очите си и ги отвори чак когато дочу познатото дзън и усети отварянето на вратите. Двамата свиха надясно по коридора, без да продумат и дума. Когато завиха отново на ъгъла, Емили се усмихна. Кимна с глава към черната полирана врата и извади от джоба си малка джаджа. Прокара пръст по вратата и се усмихна отново. После опря нокът в процепа и за няколко секунди извади малка лепкава бележка с 6-цифрен код.
-Дори не се наложи да вадя техниката. Още лепят кодовете по пантата. –Прошепна и внимателно вкара няколко жици, които изкара от вътрешността на миникомпютъра, с размерите на телефон, в процепа за електронната карта. Дисплея се включи веднага и тя написа набързо 6-цифрения код, който беше видяла на етикета. Вратата се плъзна бавно и безшумно към тях, а Емили бързо и умело прибра жиците в устройството, а после го пъхна в джоба си. Показа му вратата и се усмихна, шептейки.- Със стари „приятели” трябва да се оправяш сам. Чакам те тук, не забравяй чувство за времето… и приличието.
Луис открехна вратата и се плъзна безшумно вътре. Синьо-сивите му очи проницателно огледаха обстановката. Коридорът водеше до три врати – стъклена, масивна синьозелена и розова. Усмивка се появи на лицето му. Толкова далечен беше на елита, а знаеше толкова много за него. Масивната беше за банята и тоалетната, розовата беше за детската. А стъклената безсъмнено водеше към обширна трапезария с големи прозорци и овален балкон. И там със сигурност се намираше още една врата, която разкриваше спалнята.
Чуха се викове и стенания, но Луис остана глух за тях. Протегна бавно ръка към дръжката на стъклената врата и я отвори безшумно. Действително, не се лъжеше за трапезарията – обширна, ефирна, богато-украсена, с голям балкон и копринени завеси. Вратата на спалнята, точно там, където очакваше да е, беше леко притворена и оттам идваха виковете и шума. Луис потръпна за миг от нетърпение, но си наложи да отдалечи удоволствието и отмъщението за колкото се може по-късно, за да бъдат те по-сладки. Премина с леки стъпки, без да крие шума от шлифера си и отвори вратата.
Пълен, плешив мъж беше застанал над симпатична на вид червенокоса жена и, унесени в играта и виковете си, не усетиха присъствието му. Луис направи няколко крачки към огромното легло и бавно насочи пистолета към челото на жената, което се подаваше иззад широкия космат гръб. Когато тя понечи да извика от ужас, а зениците й се разшириха при вида на дулото, насочено към лицето й, Луис спокойно й се усмихна, прошепна „Ш-ш-ш!” и й направи знак да мълчи. Жената, ужасена от присъствието му, не спомена и дума.
-Да, Клеър… Само още веднъж! –Почти извика плешивецът. В следващия момент Луис го издърпа рязко, така че той се стовари на земята. След секунда хвана любовницата му за гушата и я заби с все сила към стената. Тя повече не помръдна.
Адвокатът беше ужасен. Той понечи да се скрие под леглото, но Луис с крак го накара да се претърколи и опря върха на ботуша си в гръкляна му. После, игнорирайки хлиповете му, се зае да чисти с тениската си оръжието.
-Знаеш ли колко секунди са нужни, за да задушиш човек, Майкъл? Това зависи от убиеца. Искаш ли да знаеш аз за колко секунди мога да те задуша?
Мъжът проплака от пода, тъй като не можеше да отговори. От натиска на крака на Блекмур, гласните му струни бяха заглъхнали и от устата му излизаха само давещи се хлипове.
-По-интересният въпрос е за колко време ти можеш да убиеш едно момче, Майкъл. Това ми се струва много по-интересно. Вземи едно десетгодишно сираче, обещай му да го закриляш и после, без да предполага, накарай маймуните ти да го пребият до смърт. Ще се разбере ли някога? И ще си платиш ли някога… Деарууд?
Очите на мъжа се разшириха от ужас и той започна да клати глава. Луис прибра пистолета в джоба си и срита в яда си толкова силно мъжа, че от устата му потече кръв и оцвети в алено мътнозеления килим.
-Стани! СТАНИ! –Извика накрая на мъжа и пое ръката му, вдигайки го. После го удари в стената и стисна толкова ядно гърлото му, че Холад се загърчи предсмъртно.- Знам точно как да те заболи, приятелю. Знам че в момента кръвта се надига по хранопровода ти и, притискайки гърлото ти, не само те задушавам, но и те убивам. Но не е ли прекалено рано за това?
Луис прокара ръка по колана си и, без да пуска хватката, заби ядно в стената ужасяващо-острия и огромен нож. После го върна, така че да допре крака до земята, и отслаби малко хватката.
-Помниш ли ме, Холад? Помниш ли него? Двете момчета, които обеща да пазиш от света, който живееха на улицата. Помни ли чернокосото, което сам накара да убият? Помниш ли за какво, глупак такъв? Помниш ли за какво? Името му дори помниш ли?
-Луис… -Процеди със сълзи на очи мъжа, давейки се в кръвта си.- Луис…
-Грешен отговор! –Процеди Блекмур.- Много грешен отговор!
Мъжът хвана дръжката на ножа и го извади ядно. После го прекара леко по лицето му. След секунди ръцете му бяха вързани на гърба с колана на халата, единствената дреха, която покриваше адвоката. Луис насочи острието към сънната му артерия и прошепна:
-Ако сега прокарам ножа по кожата ти, ще те няма до една минута! Затова бъди добро момче, отвори устата си! –Адвокатът започна да клати тревожно глава и острието се вряза в кожата му.- ВЕДНАГА!
Хвана езика му и с бавно, не особено прецизно за способностите си, движение, отряза органа, радвайки се на виковете му и извивайки глава назад от удоволствие. Кръвта оцапа лицето му и той я изтри с опакото на ръката си.
-Повече няма да лъжеш! –Усмихна се Луис, а адвокатът започна да се превива от болка и да пищи неразбрано.- Помниш ли с коя ръка махна към Питър, позволявайки им да го убият? Помниш ли? –Холад се опита да отговори, но от устата му излезе само нечленоразделен звук.- И аз не помня. –Усмихна се Блекмур.- Затова май ще трябва да отрежа и двете, за да знам, че няма да вършиш глупости отново, нали?
Ножът блесна на светлината и стената се опръска с кръв. Осакатеният мъж вече пищеше, врещеше и се тресеше от болка.
-Знаеш ли? Още едно нещо искам от теб. Така, за добрите стари времена. –Засмя се Луис.- Искам завинаги да помня усмивката, с която беше озарено лицето ти в онзи ден. Не искаш ли и ти да те помня така?
Ножът блесна отново, този път върху измъченото, окървавено лице. Той заигра, придружено от болезнени писъци и борба.
-Не шавай, Холад! Не искаш да разваля портрета ти, нали? Все пак ще го окача дълбоко в съзнанието си и ще му се радвам всеки ден, от днес до края на живота си.
Лицето му беше обезобразено от дълбоки кървави рани, рисуващи широка усмивка, стигаща до скулите. Луис бавно се отдръпна, но не го остави да падне. Просто върна сериозното, хладното, жестокото изражение на лицето си и свали ножа надолу:
-А това е за всичко, което му причини, приятелю. За да го помниш, както аз ще помня теб.
Острието се вряза дълбоко в коремната му област и Луис остави адвоката да се стовари на земята, в леки конвулсии и обляна в кръв фигура.
-Имаш точно няколко минути, Холад! Помоли се, помоли се! Може Господът, в който вярваш, да е по-милостив от момчето, на което не се доверяваше преди години, нали?

Пет минути по-късно, Луис излезе от апартамента и махна с ръка на Емили. От кръвта по лицето и ръцете му нямаше и следа. Върху черното му облекло множеството кървави петна, които беше събирало с времето, бяха незабележими.
-Е?
-Всичко е наред.
-Време е да си вървим. –Каза Емили и му се усмихна леко, но Луис избегна погледа й, отмествайки глава. Най-накрая беше скъсал с миналото.
Шансът отново беше на тяхна страна – портиерът явно беше отишъл да посети тоалетната и никакъв го нямаше. Луис продължаваше да отбягва погледа й, въпреки че хвана ръката й, за всеки случай, излизайки през входната врата незабелязано.
-Под моста. –Прошепна леко, целувайки го отново по устните. После сви в една пряка и изчезна.
Луис пресече улицата и седна на мотора. Времето беше станало още по-меко и приятно, сякаш за последен път този ден. Той врътна ключа в ключалката и изсвистя с бясна скорост по улицата, едва без да се дига на задна гума. Когато стигна до познатия мост, сви преди него и спря мотора. Изправи се и мина пеша надолу, докато не я срещна под него.
-Проблеми? –Попита Емили.
-Никакви.
-И аз. Вървим по плана.
После и двамата се върнаха при превозните си средства. Луис отпраши с бясна скорост, не беше разумно да ги виждат заедно. Мина отново по малките улички, а картините на предградията се размиваха пред лицето му. Съзнанието сега сякаш беше толкова далече, че незнаеше дали се радва, че е отмъстил, или съжалява, че си е спомнил. Но и нямаше значение.
Стигайки в района на къщата, мина през задната градина, защото не искаше да използва главната улица. Спокойно обрули зелената трева и скочи от мотора, прокарвайки ръка през косата си. После се запъти към входа и влезе, използвайки шперца.
-Е? –Въпросът на Леонард го застигна още преди да е свалил шлифера. Луис вдигна вежди и събу обувките си. Взе шлифера в ръка и тръгна към трапезарията, а останалите се загледаха в него. Блекмур взе легена от банята, съблече тениската и шлифера си и ги потопи в горещата вода, която бързо се оцвети в червено.
-Луис, какво е станало? –Запита го Ана, когато той влезе само по джинси, отиде до бара и си наля солидно количество уиски, което изпи на един дъх и напълни чашата отново. После се обърна, подпирайки се на плота и попита:
-Какво трябва да има? –Отпи сериозна глътка от алкохола и отново си наля.
-Като например, че ти не цапаш дрехите си с кръв, а и пиеш чаша след чаша. Какво можем да си помислим? Че сте имали някакъв проблем, разбира се. –Промълви Кейт.- Какво се случи?
-Всичко е наред.
-Къде е Ем? –Обади се Лео.
-Ще дойде след малко.
-Следи ли оставихте? –Ужаси се Ана.
-Не, разбира се. –Отвърна хладно.
-А защо си целият в кръв тогава? –Вдигна вежди Джеймс.
-Не е твоя работа! –Изсъска в лицето му.
Точно в този момент в къщата влезе Емили и озари с усмивка всички присъстващи.
-Стига, какво се случва с вас? Защо сте толкова траурни? –Запита тя.
-Станало ли е нещо на мисията? –Запита Кейт смело.
-Не, всичко е наред, нали, Луис?
Блекмур вдигна бурните си очи към нея и замлъкна за момент. После промълви:
-Абсолютно.
Не след дълго третата чаша уиски привърши и Луис се възползва от моментното невнимание на останалите, за да се качи в стаята си. Трябваше да премисли всичко, което се беше случило. Веднъж завинаги.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пон Яну 21, 2008 9:33 am

-Емили! - Леонард застана зад нея в кухнята, докато се опитваше да готви - ела - хвана я за ръката й я помъкна към средата на хола, след което взе дистанционното и пусна един от многото канали, по който вървяха вечерни новини - Мисля, че би искала да чуеш това. - Лео усили звука, след което се премести на диван, а след малко и тя седна до него.
"Извършеното убийство, само по себе си е брутално, тъй като на жертвата - 40 годиншния Майкъл Блек, са отрязани двете ръце, езика, лицето му е продрано с нож, и е нараган в корема. След аутопсията, полицията съобщи, че адвоката е изтърпял всичко това, до последното наръгяване с ножа, което го е довършило.
Освен мъртвият мъж вътре е намерена и жен, по данни на съпругата - любовницата му, която е убита от силен удар в главата. Следователите все още не могат да преценят дали го е направила любовницата му, в следствие на което той е успял да я блъсне, или някой друг. Няма следи от отваряне на елетрическата врата на апартамента. Полицията продължава своето разследване по случая"
Седеше и не вярваше на ушите си.Цигарата падна направо от ръката й. Нещата бяха на зле. Много зле.
-ЛУИС!!!!! - Изкрещя силно надявайки се, че мъжът ще я чуе. - Не мога да го повярвам! - обикашялаше вбесено, без да може да си намери място.
-Чакай малко, чакай! - започна Кейт - Вие нали отидохте заедно? какво по дяволите се е случило?
Жената не отговори.
Останалите в стаята, Кейт, Джеймс, Ана, Лео, седяха и я гледаха как беснее. След няколко минути, Леонард реши, че не си струва да седят и да чакат гнева й да се излее върху някой от тях, за това излезе от хола и се запъти към спал;нята на Блекмур. Почука два пъти и зачака отговор.
-Влез! - чу се уморено от вътре и мъжът открехна леко вратата, без да си прави труда да пристъпва.
-По - добре слез долу! Имаме проблем. По - точно ти и Емили имате проблем.
-За това ли изкрещя така?
-Има основания, така че без да се церемониш много довлечи шибания си задник долу! - Леонард трясня вратата и заслиза обратно по стълбите.
Когато Луис слезе доли и прекйрачи прага на трапезарията, една стъклена чаша се разби в стената на сантиметри от главата му. Погледна към Ем, която седеше до бара и отпиваше директно от бутилката водка. Изглеждаше леко пребледняла.
-Ще го повторят! - извика Найт, при което Емили без да поглежда Блекмур само му направи знак да отиде до телевизора, където за няколко минути той изслуша същоти което и Емили. Остана безмълвен до края на новините, а на лицето му не тепна и мускул.
Емили пое бавно дъх, опитвайки с еда успокой нервите си след което започна да говори
-Взех те с мен, за да изчистиш сметките си от миналото - отпи от алкохола и си запали цигара - А за тези сметки....това не означава, че е позволено да се гавриш..не...да разботиш толкова мърляво..... - Не можеше да намери точните думи. Беше толкова бясна и притеснена. - Ще тръгнат разследвания, заради начина по който е убит.....Това е много лошо, Луис! Защо, да те вземат дяволите, просто не го уби, без кръв, без следи?
Не издържа и извика, обръщайки се, сле дкоето разби бутилката с водка в стената.
-Как може да си толкова безотговорен! Говорихме за тези неща в кафето преди мисията! По дяволите Блекмур! Сега мога да изгубя и един от нйа - добрите си клиенти!
Луис се приближи до нея и затвори бара, за да не си взима повече алкохол.
-Успокои се за бога! Гарантирам ти, че не съм оставил никакви следи! Просто......желанието бе по - силно от мен!
Емили си пое дълбоко дъх. Не можеше да го поледне. Мобилният и телефон извъня от джоба на дънките и тя предпазливо го извади, поглеждайки кой звъни. Изпсува, хвана се за главата и вдигна.
-Здравейте господин Бърксли! - Отдалечио леко слушалката от ухото си, за да намали децибелите на виковете, спрямо ухото си. Затвори изморено очи, след което хвана цигарите си и излезе на широката тераса, където можеше да говори на спокойствие без останалите да я слушат.
-Да знам, че нещата не тръгнаха така както тряб...
-РАЗБИРА СЕ, ЧЕ НЕ ТРЪГНАХА КАКТО ТРЯБВА! ТИ И ТОВЯТА РУПА ТОЗИ ПЪТ МНОГО ЛОШО СТЕ ОПЛЕСКАЛИ НЕЩАТА!
-Знам, но ви гарантирам, че следи не са оставени. Само...убийството е по - различно.
-ИЗОБЩО НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА ЗА СКАПАНОТО УБИЙСТВО, АКО ТРЪГНЕ РАЗЛСЕДВАНЕ И СТИГНАТ ПО НЯКАКВ НАИЧН ДО МЕН, ЗНАЙ, ЧЕ ОКОТО НЯМА ДА МИ МИГНЕ ДА ВИ ПРЕДАМ!
-По дяволите, спрете да крещите, за да не ви затворя проклетия телефон! Както казах - следи не са оставени. ТОЧКА ПО ВЪПРОСА!
Хвана се за челото и с еоблегна на парапета, затварявйки мобилния, след което си запали цигара. Трябваше да се сети, че Луис ще измъкне всичко от тази възможност! Трябваше да се сети, че ще си поиграе с жертвара. И по дяволите не го бе направила.Сама си бе виновна! Блекмур бе, много опитен убиец, не се съмняваше, че не е оставил следи. Това което можеше да бъде пагубно, бе ако някой ги е видял, независимо от улицата или кафето, ако започнеха да ги разпитват.......Щеше да изчака до утре на обяд и ако не се появеше друга мисия, щяха да се изнесът от къщата и раиона.
Вдиша от дима и въздъхна. Имаше и по - важни неща за които да мисли.

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
^Daughter of the night^

avatar

Брой мнения : 39
Age : 26
Location : In your nightmare
Registration date : 12.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пон Яну 21, 2008 6:47 pm

В стаята все още беше мъртва тишина,а телевизора продължаваше да реди на висок глас.
-...отказа да даде коментар по случилото си и....
Кейт побърза да го спре и щом вдигна глава забеляза,че всички са вперили поглед в Луис сякаш чакащи нещо.Той отвърна ядно на погледите им изръмжавайки нещо под нос,след което с бърза крачка изчезна от стаята и след няколко секунди чуха как на горния етаж се затръшва врата.
-Лошо.-отбеляза неочаквано Джеймс и Кейт и Ана извърнаха погледи,а Лео сви рамене.
Кейт остави дистанционното на масичката и се насочи към кухнята,миг по-късно последвана от останалите.Гласовете отвън вече бяха притихнали,но Емили не се връщаше.Сигурно имаше нужда от малко спокойствие.
Кейт отвори хладилника и след кратък оглед извади кутията със сока оставяйки я на плота.За краткото време през което се обърна отново към хладилника,за да го затвори и да си вземе чаша,кутията беше изчезнала.
Тя отвори уста,за да издаде изписалия се на лицето й въпрос,но не беше нужно. Намръщи се леко щом забеляза,че Джеймс пие направо от кутията.Той обаче явно изобщо не я забеляза,и това му беше грешката.Тя се протегна и бутна рязко кутията,при което той се задави и се поля със сока.
-Ти какво,полудя ли?-извика той кашляйки.
-Има чаши.-отбеляза хладно тя докато Лео се покашляше шумно в опит да прикрие усмивката си.Ана тъкмо се изправяше с няколко чинии в ръце и явно не бе забелязала нищо.
-Е и?!
-Можеше да използваш такава.-тя се приближи до барплота и остави своята на него протягайки се и издърпвайки кутията със сока от отпусната му ръка.Той мълча няколко мига гледайки я намръщено.
-Знаеш ли колко силно искам да те убия в момента?-каза накрая и Кейт се усмихна.
-Не,колко?
Чу някакво тихо щрак до ухото си и усети нещо студено във врата си.
-Тези неща като че ли ги носиш навсякъде.-отбеляза тя поглеждайки го с крайчеца на окото си.Хладнокръвието й го подразни.
-Това сладурче тук може да пробие една хубава дупка в празната ти главица,само с едно мое движение и ти няма да имаш време да направиш нищо.-подигра й се той.
-Ами давай,опитай.-засмя се тя продължавайки да стои неподвижно,но погледа й бе прикован в Лео,който ги гледаше с повдигнати вежди от другата страна на барплота.Ана все още стоеше до шкафа и се опитваше да не се разсмее на нещо,което явно никой друг не забелязваше.
-Осъзнаваш,че при други обстоятелства щеше да си мъртва вече нали?-обади се Джеймс и усмивката й се разшири.
-Може би.А ти осъзнаваш ли,че при други обстоятелства вече щеше да си импотентен?
Ана избухна в смях,едва задържайки чиниите в ръцете си,а веждите на Лео се стрелнаха още по-нагоре.Джеймс сведе бавно поглед надолу,за да забележи,че един от кухненските ножове бе на милиметри от слабините му,а ръката на момичето стискаше неподвижно дръжката.
-Е,Джеймс,ще махнеш ли това нещо от врата ми тъй като ще стана нервна и може да ми разтреперят ръцете?
Усети как пистолета бавно се дръпна от шията й и дръпна ръката си оставяйки ножа на масата.След което се зае да си налива сок все едно нищо не е станало,а Лео заклати глава настанявайки се на един от столовете.
Вратата на терасата се отвори и вътре влезе Емили не в най-доброто си настроение.
-Много голям ли е проблема?-обади се Лео.
-Зависи.-въздъхна тя.-Да се надяваме никой да не ни е видял.
-А ако е?-обади се Ана.
-Е,тогава ще стане напечено.

_________________
She sits in her corner
Singing herself to sleep,wrapped in all of the promises
That no one seems to keep,she no longer cries to herself
No tears left to wash away,just diaries of empty pages
Feelings gone astray...


Walking through life unnoticed,knowing that no one cares
Too consumed in their masquerade,no one sees her there...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
lonkata

avatar

Брой мнения : 36
Registration date : 21.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пон Яну 21, 2008 8:15 pm

Кристин пристъпваше бързо и леко към тъмната тежка врата на двуетажната къща.
- Дом, сладък дом. - усмихна се сама не сбе си. "Да, ама не. По-скоро легло, сладко легло." Не беше спала повече от 4 дни и сега умираше да си вземе един душ и да потъне в меките завивки. Когато се сети за просторното си легло ускори крачката почти до бяг и спря чак когато вече бе в антрето.
От хола долитаха гласове, което бе сигурен знак, че ако не всички то почти всички бяха "у дома". Когато влезе това, което видя не й се стори много обнадеждаващо и наудшваше, че има проблеми. Емили я стрелна с поглед и по измореното и прритеснено лице се изписа някаква нотка на благодарност.
- Най-стене! 4 дни!!! 4 дни!!! Мамка му! Аз на Луната да те бях пратила! Какво стана? - всички рязко се извърнаха и погледнаха към мястото където Ем гледаше. Крис не изглеждаше много добе. Тъмньо синята й блуза беше леко раздърпан и в долния край съсана, а по дънките й личаха следи от кръв, които както изглеждаше бяха старички. - Какво е станало? Не ми казвай, че и ти си сгафила. - звънкият смях на новодошлата се разнесе из стаята, а погледите на другите се забиха още повече в нея.
- Не ме гледайте така сякаш съм убила майка си. Не е станало нищо. - русокосата взе кутията със сока, наля си в една чаша и се метна с въздишка на дивана. Тишината все още огласяше помещението, а присъстващите начело с Емили не сваляхапогледот нея.
- Не ме дразни! Искам да разбера как е минало! И защо дявол те взл те нямаше 4 дни! - Кристин изпуфтя недоволно и като вдигна крака на масата започна разказа си.
- Първо да те успокоя. Онова ниско, жълто противно същество е мъртво. Още от четвъртък. Без много шум и без следи. Нали таками беше заръчала? - Ем кимна и зачака продължението. - В четвъртък вечерта беше в бара където ми каза. Запознах се с него и се постарах да го измъкна от скапаното място, без да ме заподозрат. Това беше отвратителна дупка, Емили!!! Миришеше, беше пълно с наркомани и курви и..
- Не ме интересува! Говори - прекъсная с изнервена физиономия другата.
- Добре де! Още малко ще ме изядеш преди да съм се изкъпала! - Лео и Джеймс се опитаха да сподавят смеха си, но разбира се неуспешно и единствено изпепелителният поглед, който Ем им метна ги спря да се разсхилят с глас. - Та значи, уредих си среща с него, тъпакът му с тъпак наистина рещи, че ще му вържа и му видях сметката, както се бяхме разбрали. - ухили се доволна от себе си Крис, но сериозният поглед, който Емили бе втренчила в нея й подксазваше, че има още нещо. - Какво?
- Кръвта? - намеси се Ана.
- Оу. Нищо особено. Имха да свърша нещо.
- Какво? - пордължаваше с въпросите си жената.
- Не ви влиза в работата. Имам си и собствен живот. Не го забравяйте! - изведнъж усмивката се бе изтрила от лицето на Крис и някаква странна студенина и сериозност се бе изписала на лицето й. - Аз не се бъркам в живота ви, вие не се бъркайте в моя! - стана от дивана и се насочи към хладилника. - А аз какво изпуснах?
- Не сменяй темата! - Емили се приближи и като постави ръце на плота каза така, че само Кристин да я чуе. - Надявам се тези твой неща нямат нищо общо с работата?
- Когато казвам, че нямат, значи имам точно това в предвид! - изсъска със същия глас русата. - Е? - обърна се този път към другите, които ги гледаха мълчаливо.
- Луис е оплел конците. - отвърна Джеймс. - Да се надяваме, че не ги е затегнал много. - побърза да добави като видя учуденаа физиономия на Крис.
- И все пак? - продължаваше да любопиства момичето.
- НИЩО! - изведнъж отсече Емили. Явно още беше ядосана. Не колкото до преди малко, но още й държеше мокро от "малкият" гаф на колегата. Е, поне някой си бе свършил работата бе издънки!


Последната промяна е направена от на Сря Яну 23, 2008 6:10 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
MoRtaL_LoVe
End of all hope


Брой мнения : 37
Registration date : 12.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пон Яну 21, 2008 11:07 pm

-Какво ще правим цял ден?-попита Ана и се настани до Крис,отпускайки глава назад.Ден след ден,ставаше все по-досадно да висят в тази къща,без дори да излизат на разходки.Липсваше й действието,забавлението от работата й.
-Имаш ли някакви предложения?-попита Джеймс-Защото не мисля,че ни остава друг избор освен да играем карти и да пием бира.
-Леле,бъкаш от идеи!-възкликна Кейт и ги огледа един по един,след което се спря на Емили-Сигурна ли си,че няма какво да ни дадеш?Поне някакво забавление?
-Отивайте да избивате селяни,като толкова искате-сопна й се Ем.
Никой не отговори,а Ан погледна останалите с някак ядосано иразжение.Минута две стояха в тишина след което тя се изправи.
-Ще се задушим тук.Аз излизам.Желаещи за малка разходка?
-Някой може да ви види-каза Кейт и извъртя очи
-Ше се правя на чужденка или на избягаа от лудницата,просто трябва да изляза от тук!-отвърна блондинката и се запъти към вратата.Просто малко въздух,това искаше.Нямаше да й стане нищо,като че ли имаше човек,който да я познае в това забутано селце.
-Ана!-извика някой след нея,но тя забърза ход и се озова на улицата.От много отдавна не бе излизала.Накъде да тръгне?..Наляво или надясно.”Може би надясно”.-каза си наум и загръщайки се по-добре в якето си,тръгна по тротоара.коли по улицата минаваха прекалено рядко,за да ги забележи,тя просто се радваше на малкото свобода,която й бе предоставена.Бръкна в джоба на дънките си,напипвайки телефона си.В него имаше само номерата на колегите й.
Замисли се.Толкова отдавна беше изгубила семейството и приятелите си,че вече й се струваха като един сън.Миналото имаше само две неща,за които мечтаеше да си върне-обичта и сигурността.Щастието я бе обгръщало,а сега се чувстваше малко като в затвор.Харесваше работата си и не съжаляваше за нищо,извършено досега,но й пречеше да се наслади изцяло.Сега единственото,което имаше беше екипът й-всеки със своето минало и своите проблеми.Подкрепяха се,но след толкова години сякаш се познаваха съвсем малко.Затвори очи и остави на вятъра да разроши косата й.
-Ана!-викна пак някой и този път тя се завъртя.Джеймс я беше настигнал и я гледаше малко накриво.
-О не,не ми опявай-помоли го и се завъртя-Имам нужда от чист въздух и от малко излизане.По-добре да умра отколкото да остана затворена в онази дупка още две седмици.
-Внимавай какво си пожелаваш-предупреди я Найт и застана до нея.Двамата продължиха по тротоара,без цел,просто вървяха нанякъде.Престанаха да си говорят в мига,в който се озваха насред голям,но прекалено пуст парк.Имаше малка пейка в началото,до оградата и те решиха да поседнат там.
-Виж колко е хубаво.-каза Ан след малко,поемайки си дълбоко въздух.
-Кое?-не разбра Джеймс
-Тишината,разбира се.
-Аз пък бих предпочел оживлението.Тишината ме кара да се чувствам самотен.
-Имаш право-съгласи се момичето и опря глава на рамото му-Как мислиш дали скоро ще получим някаква задача?..Започна да ми омръзва..цялото това мързелуване.
-И на мен,честно казано.И на мен-каза Джеймс и се загледа някъде в далечината.

_________________
Did you ever?
Loose yourself to get what you want
Did you ever?
Get on a ride and wanna get off

Did you ever?
Push away the ones you should've held close
Did you ever let go?
Did you ever not know?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Вто Яну 22, 2008 10:32 am

Нощта бавно се спускаше над малкото селце, а Луис следеше с поглед пътя на луната. Не обичаше светлината – заслепяваше го, а и създаваше повече проблеми. А и нощем имаше по-малко хора по улиците и навсякъде.
Луис се изправи и погледна часовника, който беше хвърлил на шкафа. Два и половина – беше прекарал прекалено много време в стаята. Той слезе, както си беше по долнището на пижамата, в банята и извади мокрите дрехи, изливайки кървавата вода в мивката. После ги хвърли на сушилнята, и влезе в трапезарията, без дори да пали лампата. Насочи се към бара и си сипа чаша уиски. После клекна до дивана и започна вяло да вдига една гиричка, отпивайки от напитката.
-Не смяташ ли че е по-добре да ядеш, вместо да се напиваш денонощно? –Гласът на Ем не го стресна, беше очаквал да я намери в хола, след тези проблеми едва ли щеше да успее да заспи. Просто вдигна поглед, без да престава да повдига гиричката. Забеляза че се беше сляла със стената и пушеше цигара. Леките й движения се осветяваха от глухата светлина на луната.
-По-голям съм от теб, Ем. А и отдавна съм пълнолетен, не смятам че имаш някакъв повод да ме поучаваш.
Момичето се засмя скръбно и се отблъсна от стената, а един лунен лъч обля фигурата й, докато се приближаваше:
-Колко още ще останеш тук, Луис?
Мъжът отпи от уискито и хвърли гиричката, изправяйки се и палейки си цигара. След като вдъхна дима, промълви:
-Не много.
-От колко време го замисляш?
-Не повече от месец.
Емили се приближи още една крачка до него и се вгледа в очите му:
-Чакаше повод да се издъниш, за да те изхвърля сама. Защото сам няма да си тръгнеш. А аз, глупачката, ти го дадох.
Луис вдъхна дима от цигарата и се усмихна леко.
-Е? –Попита го нетърпеливо.
-Не беше въпрос.
-Но не беше и отговор. –Промълви тя.- Греша ли?
-Мислиш ли че грешиш?
-Какво мисля няма значение.
-А защо трябва да има дали грешиш или не. Не ти определяш намеренията ми.
-Ще стане това, което трябва, нали? –Засмя се Емили.
Луис отиде до бара и отново сипа в чашата.
-Престани да пиеш! –Изсъска към него.
-Ами ако откажа?
-Още си зависим от мен!
-Никога не съм бил зависим от никого! Ако бях, нямаше да съм още жив!
-Да, Луис, ти не вярваш на хората. Но и хората не вярват на теб. Колко си мислиш че ще изкараш, скачайки от група на група? Най-накрая ще останеш сам. Тогава какво ще правиш?
-И сам съм се оправял.
-Всички сме се оправяли! Никой от хората тук не е с по-щастливо детство от твоето. Но само ти се страхуваш от хората.
-Не се страхувам! –Изсъска й яростно.
-Напротив, страхуваш се. Страхуваш се да се привързваш към хората. И си непостоянен и непредвидим. Всички тук малко или много са част от нещо. Ти оставаш винаги извън всичко, което обединява останалите.
Луис замлъкна и седна на дивана, вдигайки крака на масата.
-Е, и?
-Трябва да се промениш! –Сви очи Емили.
-Върви по дяволите! Ако имаш някакви проблеми с мен, спокойно ще си взема нещата и повече няма да ме видиш, след като си толкова важна за групата!
-А ти това искаш, нали? –Промълви Емили, без да престава да го наблюдава.
-Знаеш ли, не смятам да коментирам желанията си с когото и да е, камо ли с теб. С теб само работим, не се опитвай да навлизаш в личното ми пространство, нямаш никакво право да го правиш. Ние не сме семейство, Емили, ние сме просто няколко бездомници, които няма къде да отидат. Не очаквай да проявявам приятелски чувства към някого. Не си човекът, който ме храни.
-Да, ти сам печелиш парите си. Но седем години с тези хора. Не е ли време да започнеш да им вярваш?
-Гледай си работата, Емили! И без това не върви! –Процеди и доизпи остатъка от уискито.
-Ако не се дънеше, може би нямаше да сме в това положение!
-Ти сама ме тласна към това! –Почти извика Луис.- Можеше да не ми казваш кой е той, тогава щях да го гръмна със снайпера и никой нямаше да се занимава с това да коментира някакво си убийство на някакъв шибан адвокат. Ти сама ме предизвика!
-Прав си. Но вярвах че ще се отнесеш по-професионално.
-Ти как щеше да реагираш, ако беше намерила убийците на родителите ти? Колко „професионална” щеше да бъдеш?
-Това момче не беше семейството ти, Луис! По дяволите, въобще ли не разбираш? Какво искаш, да ни хванат ли? –Изкрещя Емили.
-Да, защото аз не съм имал семейство. Питър беше единствения, към който съм изпитвал някакви приятелски чувства!
-И аз не съм имала! –Възмути се Емили.- Не ги помня!
-Но знаеш че все пак ги е имало! –Изсъска Луис.- И, да, може би съм бил наивен да се привържа към някого!
-Може би си!
Двамата замлъкнаха и Блекмур се изправи.
-Знаеш ли, прави каквото искаш! –Промълви той.- Въобще не ме интересува.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Вто Яну 22, 2008 11:11 am

-Зящо бягаш? - промълви тихо Емили, още преди той да бе успял да се завърти, за да излезе - Бягаш защото се страхуваш, че може да съм права, или защото не ти се спори.
-Това не ти влиза в работата! - изсъска той, обръщайки се ядно към нея - Не е твоя работа!
-Мисля, че е първото. Ти наистина се боиш от хората. И съм сигурна, че какво ще правя те интересува много повече от колкото ти се иска!
-Емили спри да си въобразяваш неща които не са истина! Не ми пука за никой от HEARTBEAT! Разбираш ли, не ме интересувате! С вас съм само, защото парите са по - добри!
-Луис, не виждаш ли, че лъжеш сам себе си!! Нямаше да се задържиш тук 7 години, ако не ти пукаше! - извика Емили вбесена и вече объркана от положението което се бе създало между тях и изцяло в групата.
-Защо по дяволите толкова усилено се опитваш да ме обедиш, че това е мястото ми? - отвърна той - Защо е толкова важно да съм тук?
Ем замълча и се отпусна назад в креслото, палейки си цигара, без да поглежда към него. Мразеше тези моменти, в който от спора зависеше нещо твърде важно, за групата....и за нея.
-Очаквам отговор?! Защо ти е толкова трудно да приемеш, че ще си тръгна!
-Не ми е трудно да го приема! Не обичам да губя хора в екипа си, особено тези който са от полза!
-До преди малко говорехме за издънката ми! - напомни саркастично той
-Блекмуур, да те вземат дяволите, спри да спориш с мен! Не схващаш ли, че всички са свикнали с присъствието ти, свикнали са с начина по който работиш и нещата който осигуряваш! Ще въведеш HEARTBEAT в криза, ако напуснеш!
-И защо трябва да ме интересува?
Жената загси цигарта и отново се облегна назад, с по - спокойно изражение.
-Защото колкото и да отричаш Луис, ти също си се привързал към групата, колкото и да не ти се иска си свикнал с присъствието на всеки един от нас! Всичко тук те интересува, дори никога да не го покажеш!
Блекмур не можа да отговори, защото в същият момент мобилния на Емили извъня шумно. Тя го грабна от масата и поглдна номера, от който и звъняха. Беше и напълно непознат. Отвори капачето и вдигна.
-Ало?!
-Добър вечер... - прокънтя, тих и спокоен глас от другата страна на линията.
-Кой се обажда?!
-Вие трябва да сте госпожица Емили?Моля да ме извините за късния час, но както забелязвам не сте си легнала.
-Да.
-Горещо ми препоръчаха, вас и вашата група, свършили сте много добра работа в Лондон, Беукмаинд и всички останали места. Името ми е Фредерик Джексън. Ако не те чували..
-Знам кой сте господин Джексън. С какво мога да ви бъда полезна?
-Хм....на скоро водих съдебно дело с няколко американеца, който твърдяха, че съм ги карал да внасят кокаин. Нелоялни копелете. Вярно вкарвах кокаин, но не смятах, че за парите който им се плащаше ще пропеят веднага пред съда. За щастие успях да спечеля делото, но чувството, че съм бил предаден не изчезва. За това искам копелетата мъртви. Това са трима американци, заедно с всичките им бодигартове, който ми се иска същи да учистите. Общата бройка на поръчката е 9. Живеят в центъра на Лондон, там където се предполага, че няма да бъдат убити. И тримата са в една силно охранена къща, с бодигарди, но искам само шестимата който ги пазят лично, да бъдат мъртви!
-Хм...господин Джексън, след като съм ви била препоръчана, предполагам, знаете, че работя единствено по определанот мен цена...и тя не е никак евтина.
-Колко ще вземете за тази поръчка, млада госпожице?
-Като се има на предвид, че ще участва целия екип, че ще трябва да убиваме в центъра на Лондон и, че мишените са 9....35 хилядарки, за чистата работа!
Мъжът от другата страна замълча за момент, явно мислейки.
-Явно HEARTBEAT са наистина добри, за да искате тази цена.
-Най - добрите, господине! Та имаме ли сделка, или не?
-Имаме седлка, Емили. Дайте ми банковата сметка на която да преведа парите! Ще бъдат преведени до утре вечер.
Ем му даде набързо номера, след което хвана, метнатите от Луис лист и химикалка, записвайки най - важните неща, като адреси, фирми на охраната, и местоработения.
-Предполагам, че е приятно да се работи с вас, госпожице.
-Стига да не сте мишената - да! А сега ви желая лека нощ.
Затвори телефона и се отпусна назад. Поръчката бе голяма, опасна, трудна , но и много добре платена. Трябваше да се купи още обурудване, а утре трябваше да се изнесът. Въздъхна. В главата и плуваха толкова много неща, че едва забелязваше Блекмут, който седеше и спокойно я наблюдаваше. Щеше ли да продължи спора?

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Вто Яну 22, 2008 11:48 am

-Е? –Присви очи Луис. Барът още го влечеше, но се отказа от алкохола – трябваше да остане трезвен, незнаеше за какво ставаше въпрос. Ако задачата беше незабавна, имаше вероятност до един час да им се наложи да излязат. А алкохолът с нищо нямаше да му помогне да се справи със задачата.
-Трима американеца, шест лични бодигарда, в центъра на Лондон. –Промълви бавно Емили.- Незнам как ще стане, но предпочитам да не протакваме.
-Нали имаш в предвид, че това е най-голямата задача от месеци? –Отвърна Луис.- Ще се наложи да сме всички, а е опасно. Няма как да го направим още утре!
-Винаги има как! –Запали цигара Емили.- По дяволите! Ходи да събудиш останалите!
-Не съм ти момче за всичко, Емили! –Процеди Луис.- Ако искаш нещо, направи си го сама!
-Веднага, Луис! Мисията е важна и ще получим солидна сума! Но няма да стане, ако всеки прави каквото си иска!
-Добре, ще отида. –Изправи се Луис.- Но още не съм получил отговор на въпроса си. Не си мисли, че си се отървала!
Мъжът загаси фаса в пепелника и се качи нагоре. На вторият етаж имаше няколко врати. Делеше стаята си с Леонард, в друга спяха трите момичета, а, по ирония на съдбата, се беше наложило Емили и Джеймс да спят в третата. Луис блъсна първата и влетя вътре, без да има в предвид приличието и тишината. Светна рязко лампата и с усмивка забеляза как две от леглата се размърдаха и се чу недоволно мърморене.
-Ставайте. –Подвикна им и се засмя на тихата заплаха на Кристин, че ще го убие.- Хайде, веднага!
Крис скочи рязко от леглото и, проклинайки го, скри тялото си с одеалото:
-Да си чувал случайно, че не е много учтиво да нахълтваш в момичешка спалня? –Изсъска му тя.
-Голяма работа, все едно вие не влизате в моята! –Възропта Луис.- А и, Крис, не забравяй че няма да видя нищо ново! –Засмя се после.
-Боже мой, ти си същински задник! –Изсъска тя.- Не мога да разбера как някога съм имала нещо общо с теб.
-Сигурно просто си си падала по „същински задници”! –Изсмя се насреща й.- Беше доста мъничка тогава, тичаше само по батковци. –И, преди Крис да го хване за гушата, се чу друг глас:
-Оу, Луис, едва три часа е. –Прозя се Кейт.- Може да почака до сутринта. –Промълви глухо тя и се зави през глава.
Блекмур се приближи с няколко крачки и дръпна силно одеалото, което падна на земята. А Кейтлин лъсна по розовата си пижама с къси панталонки.
-Шибаняк!
-Ама вие и двете днес сте особено приказливи и доволни от живота. Като стана на въпрос, къде е Ан? –Промърмори.
-Как къде? В леглото си сигурно! –Изсумтя Кейт, ровейки в гардероба.
-Не, не е тук. –Промълви сериозно Луис.- Хайде, до десет минути да сте долу.
После излезе и затвори вратата. Влезе в своята стая и с радост забеляза, че металът блесна в тъмнината.
-Добро утро! –Усмихна се.- Ем има задача за нас. Ставай и до десет минути да си долу. –Промълви, светвайки лампата, за да се подсигури, че няма да заспи.
После бутна вратата на Емили и запали светлините. На едното легло се бяха сгушили един в друг Джеймс и Ана.
-По дяволите тези хормони! –Изсумтя недоволно и се приближи до леглото. Хвана Найт за ухото и го издърпа, така че той се събуди и падна на земята.- Стига, Джеймс, за това си има публични домове!
Ана, която се беше събудила от шума, се изправи леко и заби един шамар на Луис, а ноктите й така се забиха в кожата му, че от бузата му потече кръв. Блекмур се усмихна и я изтърка с ръката си.
-Добро утро и на теб, Ан. –Усмихна й се в тъмнината.- Емили има задача за всички ни, до десет минути да си долу. А този ще го взема с мен. –Бутна Джеймс да се изправи и го поведе пред себе си. Още сънен, Джеймс се препъваше в стъпалата и, когато го блъсна на дивана, Емили вдигна въпросителен поглед към него.- Не му стигат парите за всичко. –Засмя се Луис. Настроението му бавно се повишаваше.
Емили махна с ръка и отиде при кафе-машината, заемайки се с това да направи малко кафе. Две минути по-късно, Джеймс се осъзна напълно и сръга Луис в корема с лакът.
-Какво? –Засмя се Блекмур.
-Как можеш да си такова копеле? –Изсъска му Джеймс и се зае ядосано да чисти пистолета си.
-Еми, тази нощ явно съм, защото това го чувам перифразирано отвсякъде. –Засмя му се Блекмур.- Повтаряте се вече.
-Какво против имаш да имам нещо общо с Ан? –Процеди Найт ядосано.
-Например че нищо хубаво няма да излезе, а и влияе зле на екипа. –Предпазителят щракна пред лицето му и Луис се усмихна.- Всеки път ли, когато нещо не ти изнася, насочваш пистолета?
-Ти като беше с Крис беше по-различно! –Процеди Джеймс.
-Да, прав си, беше по-различно. Никога не съм се привързвал към нея, както и тя към мен. –Отвърна му сериозно.- Затова после нямаше проблеми.
-Гордееш ли се Луис, че си се възползвал от нея? –Изсъска му.
-Не съм се възползвал, тя също го искаше. –Присви очите си Джеймс.- А и нямаш никакво право да ми вадиш сметка.
-А ти защо ми вадиш на мен тогава?
Емили блъсна кафеварката и малко от течността се разля по панталона й.
-Да ви вземат мътните! –Извика тя.- Не остана никой, с който още да не си се скарал вече, Блекмур!
-Ти защо подслушваш чужди разговори? –Вдигна вежди мъжът.
-Може би защото съм в същата стая, умнико! –Изсъска му тя и почисти с вода петното.- По дяволите, няма да се махне. –После безпомощно взе каната и една чаша и, палейки лампата, се разположи на дивана. После се обърна към Джеймс и, дърпайки си от цигарата, попита:
-Спал ли си с нея?
-Дяволите! –Извика Джеймс.- Какво ви засяга това? За какви се мислите двамата? Нямате никакво право да ми се бъркате!
-Не ми отговори на въпроса. –Отвърна спокойно Емили.- Преспа ли с нея?
-Не, мътните ви взели!
-Това е добре!
-Добре ще е да престанете да си мислите, че съм ви длъжен! –Изсъска Джеймс, но отварянето на вратата го възпрепятства да продължи. Леонард и Ана влязоха в трапезарията и учудено проследиха яростния поглед на Джеймс. Ана хвърли един кръвнишки поглед на Луис и двамата се разположиха на дивана.
-Какво става тук? –Попита заинтригувано и развеселено Леонард. Не изглеждаше сънен, но под очите му се забелязваха тъмни сенки.
-Нищо, Луис е тъпанар, а Емили си вре носа там, където не й е работата! –Процеди Найт, а Леонард се разсмя:
-Това го знаем отдавна. –Емили се усмихна леко и се зае да разучава бележката.- Нещо ново питах?
-9 души в центъра. –Промърмори отнесено Ем.- Нямам си никаква идея как ще стане. Но ще се изнесем на сутринта и смятам да го направим утре вечер.
-Това е лудост! –Възропта Ан.- Няма как да се справим, без да измислим някакъв план.
-Ти защо си мислиш че ви викнах тук? –Промълви другото момиче и вдигна поглед.- Сега ще го измислим.
-Съжалявам, Емили, в три часа през нощта главата ми не бъка от перфектни идеи. –Чу се гласът на Кейт и тя седна по турски на пода.
-За последен път повтарям. Девет са мишените, в центъра, утре се изнасяме. Не подлежи на обсъждане. –Изсъска тя, когато Крис понечи да възрази.- Е, някакви идеи?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
^Daughter of the night^

avatar

Брой мнения : 39
Age : 26
Location : In your nightmare
Registration date : 12.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Вто Яну 22, 2008 9:21 pm

-С колко дни разполагаме?-прозя се Кристин.
-Няма срок.Но мисля,че за два-три ще се справим.-отвърна равнодушно Емили.
-Два??-възкликнаха почти всички в един глас,естествено без Луис,защото той вече бе чул идеята,и без Кейт,която точно в този момент се прозяваше.
-Емили,девет човека не се убиват току-така с едно щракване на пръстите!-отбеляза Лео.-Нещо по-специално около тях?Нещо,което да ни затрудни?
-Ами,охрана,имение с добра защита...
-Определено за два дни нищо повече от намиране на оборудването и съставяне на плана не можем да направим.И то при условие,че не правим нищо друго.-кимна Ана.
Емили стисна устни,но нищо не каза.Просто сви рамене.Луис се подсмихна леко.
-Парите са доста така че не бива да има издънки.-отбеляза неочаквано тя е Джеймс едва се сдържа да не подскочи стреснато.-Ще проуча по-добре имението и всичко около тях.Въпреки това,факта че утре се местим не се променя.

Кейт заслиза бавно по стълбите протягайки ръцете си нагоре,при което те изпукаха тихо.Тъкмо бе стигнала последната когато отгоре се чу някакъв шум и след малко Джеймс изникна на горната стълба залитайки и гледайки намръщено назад.
-Тъп килим.
-По-скоро краката ти пречат.-изсмя се тя насочвайки се към вратата на дневната. Няколко секунди след като се оказа в спомената стая,Джеймс изникна след нея.
-Това какво трябваше да значи?
-Коя част не разбра?-отвърна отнесено Кейтлин насочвайки се към хладилника. Лео и Ана седяха на два стола до бартплота и ядяха доста попрепечени филийки,говорейки си.
-Добро утро.-поздрави Кейт отваряйки хладилника и другите двама отвърнаха със същото.-Емили къде е?
-Излезе рано сутринта.-отвърна Лео.-Луис също го няма.
Чернокоската кимна и си сипа от сока точно когато Кристин влетя в стаята видимо сънена.
-Боже,помислих си,че всички са тръгнали и само аз съм останала!-оплака се тя.-Добро утро.
-Добро утро.-поздравиха останалите за кой ли път.
Джеймс се настани на друг от столовете,Крис последва примера му,и Кейт тъкмо се канеше да направи същото когато телефона извъня.Петимата се спогледаха и тя тръгна към него.Вдигна слушалката и я приближи до ухото си.
-Да?
-Емили е.Пусни на високоговорителя.-гласът й беше спокоен,но дори така се долавяше напрежението.
Кейт повдигна вежди но послушно натисна копчето и остави слушалката.
-Готово.
-Слушайте ме внимателно всички.-останалите четирима се извърнаха сепнато встрани.-Имате точно десет минути да си съберете нещата и да се ометете от къщата преди ченгетата да пристигнат.Не знам как и кога,но са свързали случая на оня адвокат с нас и сега са по следите ни.Ще ви чакаме на новото място.Адреса е написан на лист до телефона.Махайте се оттам.-от другата страна се затвори и всички продължиха да се гледат няколко мига.
-9 минути.-отбеляза с усмивка Кейт миг преди чашата да се разбие в пода и всички да я последват набегом към стаите си горе.
С учудваща бързина всички се втурнаха в стаите си,извадиха саковете изпод леглата и припряно захвърляха вещите си вътре.Правеха го толкова синхронично и бързо,че отстрани изглеждаше,че сякаш са го тренирали.
Неочаквано Кейт,Кристин и Ана застинаха и се услушаха.Някакъв странен звук,приближаващ и усилващ се сякаш се чуваше от другата страна на къщата.Кейт стрелна с поглед часовника си и усмивката й се разшири.
-3 минути.
Чуха се викове и на вратата на долния етаж се почука.
Трите се спогледаха точно преди Лео и Джеймс да влетят в стаята с по един сак в ръка и оръжие в другата.
-Залостете вратата.-нареди Ана,чието лице се бе стегнало от напрежение.
-Прозореца.-добави Кейт и Кристин бързо го отвори надвесвайки се над него.-Хайде,Крис,тръгвай!2 минути!!
Другата не дочака втора покана и хвърли сака си през прозореца,прехвърляйки единия си крак,а после и другия.Слизайки бързо по дървената стена,по която бе се бе увил зелен бръшлян отгоре до долу..Ана бързо последва примера й и съвсем скоро главата й изчезна отдолу.
Виковете от долния етаж се усилиха,а стъпките взеха да се приближават към втория етаж.
нечия ръка натисна дръжката,но без резултата.Шкафа,преместен пред заключената врата щеше да ги забави.
-Кейт,тръгвай!-извика неочаквано Лео хвърляйки своя и нейния сак през прозореца.
-30 секунди,Лео,по-бърза съм от теб!Тръгвай!
Той се поколеба за миг,но бързо прехвърли единия си крак,а после и другия.
Някой се блъсна във вратата с явното желание да я разбие,но желания резултат не се получи.Може би само болката в рамото.
-Стреляйте по ключалката!-извика силно някой от другата страна.Последните два се спогледаха и едновременно се стрелнаха към прозореца.Джеймс хвърли сака долу и двамата тъкмо прекрачваха парапета когато се чу изстрел и след миг вратата отново бе блъсната.Този пък успяха да я отворят няколко сантиметра,точно колкото да се промуши нечия ръка.Полицаят най-близо ги видя и припряно пъхна ръката си в стаята насочвайки пистолета в тяхна посока.
Кейт скочи бързо през прозореца успявайки някакси да се захване с две ръце за стената,а Джеймс се забави само миг.Куршумът се заби в гардероба,на половин метър от мъжът,който вече бе изчезнал.
-Долу!Бързо!ще се измъкнат!!!-изкрещя същия полицай.
Джеймс се опита да се захване също за стената,по която Кейт светкавично слизаше,но не успя.За сметка на това стъпи на краката си и се претърколи на земята изправяйки се точно в момента,когато жената стъпи на земята.
-5 секунди.-засмя се тя.-Тичай!!
Двамата хукнаха към другите,които се опитваха да отворят колата.
-Аз ще карам.-извика Джеймс взимайки незначителна преднина.
-О,имаш да вземаш!-засмя се Кейт,подминавайки го.-Ключове!!!-извика тя към останалите.
-Няма!Забравихме ги!
Това не я забави ни най-малко и тя се спря до предната част на колата,точно пред вратата на шофьорското място.
-Емили ще ме убие за това.-сви лакът и го заби в стъклото,което се натроши на парчета.Тя отвори бързо вратата и се вмъкна вътре отключвайки другата врата отстрани и тази зад себе си.Докато останалите се вмъкваха вътре тя дръпна рязко таблото и множество жици се показаха отвътре.Три врати се праснаха едновременно и четири чифта очи се впиха в нея.
-Знаеш ли какво правиш?-попита скептично Лео.-Не съм те виждал да караш кола!
Тя скъса,и после съедини някои от жичките и мотора запали докарвайки на лицето й доволна усмивка.Щастието им обаче бе прекъснато от куршум,който се заби близо до една от гумите.
-Тръгвай!Тръгвай!-закрещя Джеймс,на другата предна седалка,удряйки по таблото.
-Дръжте се!-извика тя и натисна педала за газта,при което гумиту забоксуваха за момент на място,после колата бързо се понесе напред.От задната врата на къщата се бяха показали десетина полицая насочили оръжията си към тях и целейки се по тях.
Колата профуча опасно близо до тях,принуждавайки половината да се хвърлят встрани,за да не бъдат премазани.
От другата страна бяха спрели няколко полицейски коли и когато мерцедесът профуча покрай тях олющвайки боята на две от тях,други две (явно някои бяха останали навън за всеки случай) запалиха двигателите и пускайки сирените си ги последваха.
Кейт се понадигна поглеждайки в стъклото и се усмихна.
Натисна още повече педала за газта и стрелката бавно,но сигурно се насочи към 160..170...
-Не че имам нещо против високите скорости,но Кейт....би ли понамалила малко?-обади се Ана.
-Да ни хванат ли искаш?
-Не,естестествено.
-Спри да се оплакваш тогава.Можеш да дойдеш ти да караш ако искаш?Можем да ги помолим да ни изчакат да се сменим и тогава да продължим с преследването?
-Аз съм съгласен да се сменим и в движение.Само да не караш ти!-опита се да се намеси Джеймс.
-Теб не съм те питала.-Засмя се тя и рязко натисна спирачката при което единствено предвидливо сложените колани им спестиха срещата с качулатия им спътник в живота,с неизменната си дълга желязна коса.
Бяха стигнали магистралата,която водеше право към Лондон и една кола от страничната уличка едва не се вряза в тях.За нещастие на другия шофьор,и за тяхно щастие,тойотата кривна от пътя и се преобърна,а те единствено се извъртяха опасно настрани.
-По дяволите,Кейт,за малко да умрем!-изкрещя Джеймс.
Сирените отново взеха да се усилват.
-Няма да ни е за пръв път нали?-засмя се тя обръщайки се и давайки малко колата на заден ход,за да може да тръгне в правилната посока.-Не мисля и да е за последен!
Тя отново натисна педала за газта и колата се понесе напред с двете полицейски на десетина метра от тях.
-Знаеш какво ще стане ако заведеш ченгетата в новия щаб нали?Мисля,че затвора е по-добрия избор от това,което ще ти стори Емили докато ни слагат белезниците!-отбеляза Лео.
Кейт само се усмихна леко и рязко завъртя волата наляво,за да изпревари една синя кола,която също се опита да отбие,но се блъсна в разделящата двете платна бариера.Двете полицейски коли успяха да я избегнат и продължиха след тях.
-Някой автосалон да не те е наел да им набираш клиенти?-изсмя се Джеймс.
-Още ли са зад нас?-попита тя игнорирайки подигравката му.Тримата на задната седалка се извърнаха и каза в синхрон.
-Да.И приближават.
Тя стисна устни и отново врътна рязко волана,при което Джеймс и Кристин,които стояха най-отдясно се блъснаха леко във вратите.Автомобила се завъртя и една от полицейските коли се вряза в него.Другата успя да избегне сблъсъка и продължи.
-Едно на нула за нас!!!-извика победоносно Кристин.-Къде точно се намира това място?Някой сети ли се да вземе листа?-тишина.-КАКВО?Не знаем къде отиваме?
-Спокойно,Крис,взех го.-изсмя се Кейт.-Да пусна ли волана да го извадя?
-Не!!-извикаха всички едновременно предизвиквайки усмивка на лицето й.Джеймс продължи.-Къде е?
-В задния ми джоб на дънките.-погледа му се срелна към споменатото място.-Дори не си го помисляй ако не искаш да изхвърчиш от колата.-той сви равнодушно рамене.-А сега да се отърваваме от тези,че почти стигнахме!
Тя стрелна с поглед стъклото,после то върна в пътя,или по-точно двете коли,които се движеха една до друга,с малко разстояние между тях,приблизително широко колкото мерцедеса и стисна с пръсти волана.
-Дръжте се....-предвидливо ги предупреди Джеймс сякаш прочел мислите й.Кейт натисна рязко педала на газта.Колата се стрелна напредправо към разтоянието между двете коли.
Мястото обаче не беше достатъчно,а шофьора отдясно явно беше доста по-разумен(или по-глупав) от този от ляво,затова рязко наби спирачки.Полицейската кола се заби челно в него и от скороста буквално изхвърча нагоре и се претърколи по пътя.
-Две на нула.-отбеляза Крис с усмивка.
Петнайсет минути по-късно Кейт наби спирачки в една пуста улица до висок жилищен блок и завъртайки бързо волана принуди колата да се насочи към покрития караж.
-Това ли е мястото?-попита Лео.
-Това е гаража.-отбеляза Кристин с усмивка.
Петимата слязоха бързо от колата и всички освен Кейт въздъхнаха облекчено.
-Чудно кой ти е дал книжка!!-възкликна Джеймс.
-Че кой е казал,че имам такава?-изсмя се жената.
Лео и Джеймс отвориха багажника и извадиха от там нов номер за колата,заемайки го да го сменят със стария.
-Емили дали е разбрала,че дойдохме?
-Да,Емили е разбрала.-отвърна приближаващ се глас и се извърнаха.Спомената не изглеждаше много доволна.Луис вече стоеше до колата и оглеждаше с някаква странна усмивка пораженията.-И Емили не е изобщо доволна. -петимата се спогледаха,а Джеймс и Лео вече се изправиха явно свършили с сменянето на номера.-Като казах да се махате оттам нямах предвид С ГРЪМ И ТРЯСЪК!! Поне някой проследи ли ви?
-Не.-отвърна Ана.
-Браво,защото ако ми довтасат ченгетата след малко ще ги помоля да ви убия собственоръчно преди да ме пратят зад решетките!!-никой не проговори докато тя ги гледаше ядно.Неочаквано погледа й премина към колата и "съвършения й вид" в който я бе оставила.
-Какво по дяволите сте направили?!?-изкрещя съвсем неочаквано тя хващайки се с една ръка за главата.
-Пробвай ти да избягаш за 10 минути и да я оставиш без драскотина.-обади се недоволно Кейт гледайки как Луис им се хили подигравателно.
-Добре,че взех фолсфагена....-въздъхна Емили затваряйки за миг очи.-Както и да е.Ще...я оправя.Да се качваме горе.Чака ни работа!

_________________
She sits in her corner
Singing herself to sleep,wrapped in all of the promises
That no one seems to keep,she no longer cries to herself
No tears left to wash away,just diaries of empty pages
Feelings gone astray...


Walking through life unnoticed,knowing that no one cares
Too consumed in their masquerade,no one sees her there...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
MoRtaL_LoVe
End of all hope


Брой мнения : 37
Registration date : 12.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Вто Яну 22, 2008 10:54 pm

-Това място всъщност от колко години е неиползваемо?-попита Ана,докато забърсваше с показалец част от огромното количество прах по библиотеката.
-Много време дава ли отговор на въпроса ти?-отвърна Емили-Ще останем тук малко.Просто докато си свършим работата.А после ще си купим къща някъде,където няма да ни открият.
-Да,чудесно.И без това имам чувството,че ще се задуша тук-каза Кристин,а после въздъхна-Е,искам да чуя брилянтния план след това толкова забавно бягство.
-Ще влезем през нощта.Ораната е сериозна и ще ни трябва доста безшумно предвижване.-Ем разтвори един план върху малката кафеена масичка-Навсякъде има камери.На входната врата,в градината,абсолютно навсякъде.Не можем да си позволим грешки.Мога да осигуря спиране на електричеството за около..30 минути да кажем.Охраната отвън ще ги обезвредим.
-Тоест ще заспят?-попита отнесено Джеймс
-Да,ще заспят.Луис може да ги уцели и от разстояние.Влизаме всички.Другата охрана е пред стълбите.Това са първите ни две цели разбира се.Бързо,лесно и безполезнено.Трябва да стане за секунди и без да се отвличате,моля.Други двама бодигарди пазят кабинета..Обикновено един от шефовете им прекарва времето си там.Към този кабинет в дъното на коридора ще се насочат Крис и Кейт.Достатъчно бързи сте,за да не позволите на американеца да чуе как очиствате охраната му.И едната от вас да застреля американеца.
После.Стаята на втория е на третия етаж.Ана и Лео.Втората вдясно.Тези от ляво са стаите на прислужниците.Обикновено някъде се навъртат и някоя глупава охрана,затова ще си вземете и пистолет,зареден с приспивателно.Ан,използвай уменията си.Мъжът обикновено спи по това време на нощта,така че няма да е трудно.Луис и Джеймс идват с мен.
-Това ли е?-попита Кристин-Звучи прекалено лесно.
-Не е толкова лесно,колкото ти се струва,Крис-скастри я малко с досада Ем,а после продължи-Имате около 4 часа да се подготвите.Оръжия и екипировка ще намерите в стаите си,които са или наляво или надясно.И помнете-чисто убийство,без следи.
Останалите закимаха и се разделиха с бавни крачки към спалните си.На Ан се беше паднала една малка стая в дъното на коридора и русокосата побърза да отиде и да си полегне.Чувстваше се по-уморена,ненайно защо.Може би защото преследването я бе върнало в реалността,в която преди живееше и сега трябваше сериозно да се стегне.Настани се на леглото си и опъвайки се по корем,се зачете в някакво клюкарско списание.Картинка,картинка,глупава статия.Прозя се и затвори очи,отпускайки сена възглавницата си.
-Ставай!-викна някой от вратата,а после се чу силно ПРАС.
-Беше много мило от твоя страна-каза му ухилено и седна-Е?
-Може ли да те питам нещо?-Лео стоеше,облегнат на стената,но гледаше някъде над главата й.
-Вече го направи.Давай още веднъж.
-Сигурна ли си,че можеш да стреляш?Защото нали знаеш,не бива да има издънки.
-Леонард,иди се разправяй с Емили за тези неща.Мога да стрелям,не се безпокой.Пистолета винаги ми е бил любимото оръжие.
-Но можеш ли да го използваш в напечени ситуации?Днес изглеждаше паникьосана.
-Разбира се,че се бях паникьосала.От седмици не ми се бе случвало да излизам,какво остава да се забавлявам.-Ан извъртя очи-Има ли нещо друго,което искаш да ми кажеш?
-Да.Знаеш ли коя е стаята на Крис и Кейт?Иска ми се да поговоря с тях.-отвърна замислено мъжът
-Третата е-Ана му направи знак с ръка и Лео се изнесе.Чу,че стъпките му заглъхват по коридора,но този път не легна,а тръгна към наблизо оставените дрехи.
-Черно,черно,черно,сиво?..-занарежда си,мърморейки блондинката и започна бавно да се облича.
-Може ли да вляза?-след тихо почукване попита някой.Ан върза косата си и отговори тихо:
-Да,разбира се.
Кейт натисна дръжката и влезе.Огледа се за миг два,после въздъхна и се настани на близкия стол.
-Странна стая са ти избрали.Или ти сама?
-Не ме интересува.Нямам намерение да оставам дълго тук.-отвърна спокойно другата жена-Ти с някаква определена причина ли дойде?
-Ами ако екипа остане?Ще си тръгнеш.
-Честно казано-не.Нямам какво да правя друго,просто може би ще започна да нарушавам правилата-двете се разсмяха-Сега,най-сетне ще ме попиташ ли каквото искаше или не?
-Ами всъщност просто те навестявах.Нали се сещаш.Да видя дали си готова.
-Вие сте непоправими.Един по един.И Джеймс ли ще дойде накрая?А може би и Луис?Или Ем?Не съм глупачка,ще се справя!
-Добре,аз просто исках да видя как си.-защити се Кейт и извъртя очи-Е,аз отивам да посетя и останалите.След 15 минути тръгваме.
Ан се загледа във затворена след жената врата.Защо беше толкова изнервена,по дяволите?!Всичко щеше да е наред,щяха да се справят."Нищо няма да се обърка,нищо няма да се обърка"..Но едно лошо предчувствие не спираше да я дразни отвътре.Прибра един нож в ботуша си и два пистолета под якето,а след това побърза да отиде в хола.Там вече бяха по-голямата част от групата освен Луис и Кейт,които очевидно се бавеха.
-Най-сетне-скара се Емили,виждайки ги да излизат от стаите си-Вие какво,да не си мислите,че само вас чакаме?Хайде живо живо,хора,към джипа!
Никой не пожела да й противоречи,просто изпълниха нарежданията.
Втората седалка на фолсвагена беше махната и на нейно място беше един доста голям багажник.Ан,Крис,Лео и Джеймс се качиха там,а Кейт,Луис и Емили седнаха отпред.Ем ги огледа един по един и натисна газта.
-Би ли ми подал един пълнител?-опита се да звучи мило Ан,поглеждайки към Лео.Тя беше отворила един от черните сакове,натъпкан с пистолети и си беше харесала един,но за нейно нещастие-незареден.
-Да,защо не..-отвърна Леонард и й подаде два пълнителя-Виж,за днес.Не исках да прозвучи така.
-Забрави го-ухили се Ана-Заслужавах си съмненията.Но ще се справим,убедена съм.
-Така те искам-той я сръга в ребрата,а жената се усмихна още по-широко-Да идем да очистим онези глупаци и да прибира мангизите.Време е да си намерим нов дом.
Ана се разсмя и скоро Джеймс и Крис се присъединиха към нея.Смехът беше успокояващ точно в този момент.

_________________
Did you ever?
Loose yourself to get what you want
Did you ever?
Get on a ride and wanna get off

Did you ever?
Push away the ones you should've held close
Did you ever let go?
Did you ever not know?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Сря Яну 23, 2008 12:17 am

Емили натисна бавно спирачката на колата, отпускайки съединителя, докато паркираше на стотина метра от входните порти на къщата. Отвори предната врата и мина отзад.
-Кейт мини от пред за малко! - каза след което седна от зад. От един от саковете извади един дълъг ноц, който пъхна в ботуша си.
-Мислех, че винаги си с два? - обади се Леонард озадачен, а в следващият момент острието от ръкава и допря врата му.
-Точно така - отвърна, след което извади 22 калибров пистолет, сложи му заглушител и го пъхна във вътрешния си джоб, след което прибра и два допълнителни пълнителя. Протегна се и взе от жабката миникомпютъра си, след което нахлупи и елеганта шапка, кочто се връзваше идеално с черното дълго до глезеите палто.
-Така! - каза тихо - Да преговорим отново! От електрическото табло на онзи стълб там - тя посочи напред, ще мога да спра камерите на къщата. От там вие обезвреждате пазачите на портата, за да стигнем до кабината от вътрешната страна на входа, от където ще спра, електричеството. От там се разпръскваме и всички си знаете работата. Повтарям! Чисто, прецизно и бързо. На връщане ще пусна тока и камерите!
Емили извади от външния си джоб, чифт кожени ръкавици и си ги сложи.
-Не забравяйте и отпечатъците. А също и това! - каза тя отваряйки един малк сак, давайки на всички по още един някак по различен пистолет със заглушител.
-Какво е това? - попита Ан
Луис се усмихна и отговори
-В случай, че има кучета, който не сме забелязали!
-Добре! - Ем въздъхна. Имате 30 секунди да обезвредите външните пазачи, след като изключа камерите. - И излезе, запътвайки се към таблото, в близост до къщата. Застана до него и извади ножа от ръкава си, отваряйки ключалката, ловко и безпроблемно. Освети с телефона си, докато не намери буксата с номера на къщата. Дръпна я и изкара компютъра си. Вкара няколко жици в вътрешната букса след което с помощта на електронната химикалка, започна да разкодирва системата. Отне и около минута докато пребори защитата, след което даде контрол на камерите и ги изключи. направи знак с ръка към колата и секунда след това, две последователни стрели излетяха от пистолета на Луис, седящ до оградата. Двата пазача паднаха на земята безшумно.
Останалите излязоха бързо от колата запътвайки се към електрическите порти.
Ем набра още няколко кода, след което вратите се отвориха само толкова, колкото да успеят останалите да минат.
Жената извади жицата на компютъра, без да връща на място буксите, притвори таблото и последва останалите през вратата.
Пазача в малката къщичка вече бе повален от сънотворната течност, за това Ем побърза да влезе вътре, сядайки на един въртящ се стол, от където се залови на ранота по компютъра свързан с вътрешната система на къщата. Включи главните програми и започна да ги преглежда докато най - накрая не стигна до силно защитенте с пароли отделения. сви и отпусна пръстите си, след което започна да вкарва разбиващите паралели. Отне и малко повече време от очакваното, заради силната защита, но скоро останалите видяха как тока в къщата изгасна напълно.
Групата побърза по чакъления път и сви зад малкия завой, прикривайки се зад едни храсти.
Първите две мишени седяха на входната врата оглеждаха прозорците по - горе, изненадани и незнаещи какво точно се случва.
Ана извади пистолета си, снабден със заглушител и се прицели. След 6, 7 секунди натисна спусъка и единият от бодигардите падна на стълбите, прострелян във врата. Другият мъж, се наведе над него, уплашен и неразбиращ и в същити време, усети как някой го хваща.
Крис го задържа от зад, но в същият момент мъжа извади от някъде малко джобно ножче и замахна назад, оставяйки малка резка на корема й. тя инстиквтивно се дръпна назад пускайки мишената, а в следващият момент той се обърна ядно към нея опитвайки да я ромуши. Замахна още веднъж неуспешно, след което се чу стържене и се видя отразен лек сви проблясък, след което се чу как мъжа извика, докато дълго и тънко острие го пронизваше от към гърба, минавайки през цялото му тяло, докато не се показа малко под сърцето му, след което леонард издърпа меча си. Беше малко непоготвен, тъй като не вярваше, че ще се налага да използва личното си оръжие. Мъжът падна по гръб на земята но продължи да издава звуци, достатъчно силни, за да събудят някой спящ. В следващият момент Кейт се наведе, хвана с две ръце главата му, стъпвайки с крак в началото на шията му след което с бързо и силно движение, пречупи врата му, оставяйки го неподвижен, недошащ, не мърдащ - като цяло мъртъв!
-Проклети щангисти! -просъска Ем - Крис, как си? - Обърна се към русокоската, която седеше малко настрани, хванала се през корема.
-Всичко е наред - прошепна тя - малко щипе, но ще го оправя като се приберем!
-Сигурна ли си? Сега е момента да се върнеш!
-Ще се справя!
-Добре тогава - каза Луис - Да влизаме.
Всички влязоха тихо и бавно в антрето, виждайки две стълбища нагоре и коридор на долния етжа. беше пълен мрак и едва се забялзваха.
Емили прегледа отново плана в ума си, след което направи знак на Крис и Кейт да тръгнат по лявото стълбище към за да стигнат до кабинета на единия американец. Ем погледна към Лео, само кимайки му към другото стълбище и той и Ана поеха по него.
-10 минути, среща при колата след 15! - прошепна Ем.
Луис, тя и Джеймс тръгнаха през хола на първия етаж, минавайки към друг коридор.
На един от ъглите, Ем погледна предпазливо, след което бързо се върна назад, прилепявайки се към вратата. Посочи с палец натам, след което Луис извади пистолета си и тихо се прилепи до отсрещната стена, усмихвайки се. тези бодигарти не забелязваха нищо. Насочи го към него, махайки предпазителя, а в същият момент, звука накара пазача да погледне към него. Още преди да е успял да каже нещо, падна на земята, прострелян в сърцето от куршума на Джеймс. Заблудата винаги работеше. Емили направи гримаса и махна на другите, койо се приближиха до нея.
-Останах 4 бодигарда. Горе са по един, а тук трябваше да са двама! - не бе изрекла, след което се чу кранчето на водата от близката тоалетна.
-Аз ще го поема - каза подсмихвайки се Луис, след което се изгуби в тъмнината.
Ем иДжеймс пристъпиха към стъклената врата на спалнята на единият от мъжете, от която не се чуваше никакъв шум. Ем натисна бравата, която се отвори с леко скърцане. Огледа. Американеца спеше в леглото си, съвсем непробудно.
Жената дори не го огледа. Наведе се и извади ножа от бутуша си, след което с бързо движение, преряза гърлото на мишената. Без много кръв. Без шум. Всичко бе точно.
Поеха надолу до входната врата и Джеймс излезе насочвайки се към колата, гтов да потегли когато всички се качат, а Ем остана да вии какво става с останалите. Нямаше и след нито от Луис, нито от другите.



Лео и Ана пристъпиха бързо по коридора, следейки точно оказанията на Емили, за да стигнат до спалнята на мишената си. Пред стаята тябваше да има един бодигарт, но трябваше да са много тихи, защото срещу нея бяха стайте на прислугата. Леонард за малко щеше да се сблъска с мъжа, на следващият ъгъл, но спря в тъмнината така, че охраната продължи малко надолу, без да го види.
" По дявололите, за малко щеше да стане издънка!" - помисли си и извади пистолета. Насочи се към мъжа, точно когато бе пред стаята и и натисна спусъка, поваляйки другия с куршум точно между очите. Въздъхна тихо. Ана мина пред него и застана пред спалнята. Вратата бе леко откерхната, а от вътре се чуваха стъпки. Стисна зъби и я отвори още съвсем малко, колкото да има по- голяма видимост. Някакъв мъж, на около 40 години крачеше притеснено. Не забелязваше нищо. Ан насочи оръжието си към него и няма и секунда, той също бе мъртъв. За сега всичко беше наред.
Тоно и го бе помислила, когато една от осрещните врати се отвори и на прага и застана малко момченце, на около 6 годинки, разтърквайки силно очите си.
-По дяволите не! - прошепна Лео и грабна детето, точно тогава когато то се канеше да извика към стаята, най - вероятно нещо на родителите си.
запуши устата му, правейки измъчена гримаса и пое след Ана, която гледаше малко неразбиращо, надолу по стълбите. Носеики бунтуващото се хлапе.
На долната площадка седеше Ем, подпряна на стената и го гледаше с ужас, как влачи хлапето.
-Явно се е събудил..или не знам и аз, но ни видя..като тръгвахме да се изнасяме!
Ем се хвана за главата. По дяволите не трябваше да става така. Пое хлапето внимателно от него.
-Изчезвайте към колата! - просъска.
Никой не й противоречи, двамата бързо напуснаха. Още нямаше и след от Луис, Кейт и Крис.
Ем коленичи на пода с детето, шепнейки му.
-Спокойно малкия, всичко е наред - чу се скърцане на плат - всичко е наред!
затвори очи и стисна зъби, прваейки рязо движение с ножа, през сънната артерия на детето.
Момчето не помръдна повече. По дяволите. Много лоша издънка! Не трябваше да става така!
Отпусна безжизненото тяло на земята и излезе, тръгвайки към кабината на портата, за да е готова да пусне тока. Не можеше да го направи преди останалите да са излязли. Оставаше й да чака.

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
lonkata

avatar

Брой мнения : 36
Registration date : 21.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Сря Яну 23, 2008 1:05 am

Крис и Кейт изкачиха стълбите тихо и бързо. Когато стигнаха на последното стъпало Кристин напраив знак на другата да спрат. Подаде глава иззад ъгъла и огледа. Обърна се към жената до себе си и вдигна само единият си пръст. Другата кимна и извади пистолета си. Рязко болката в корема на Крис се обади и тя изстена съвсем тихо, като се присви леко.
- Добре ли си? - прошепна едва чуто Кейт. Отговор не последва. Жената само кимна с глава, но направи знак на тъмнокосата да си сменят местата. И двете знаеха плана, просто местата щяха да бъдат разменени. - Сигурна ли си, че ще можеш? - прошепна в ухото й Кейт. Другата кимна и направи място на първата.
Кейт метна още един притеснен поглед на момичето до себе си и се показа зад ъгъла. Кристин остана така свита докато не чу първо някакво раздвижване, а след това тишина. Изчака още миг два и също се показа от скривалището си. На няколко крачки пред нея лежеше масивното тяло на мъж, а около главата му се бе образувала локва с тъмна течност, която бързо се увеличаваше. Момичето направи една крачка и вратата в ляво се отвори и жена на около 40години се показа от нея. Понечи да извика, но Крис отреагира бързо и стреличката за части от секундата се заби в сърцето й. Жената падна с тихо туп на земята, а лунната светлина погали тялото й.
Кейт стоеше неподвижно, гледайки разигралата се сцена. След миг двете жени се осъзнаха и продължиха с бърза крачка към стаята в дъното на коридора. За сега всичко вървеше добре, като изключим прислужницата.
През близкия прозорец се виждаше нощтното небе и ясната Луна, която осветяваше пътя на двете фигури, които се прокрадваха в тъмнината. Едни се бореха за оцеляване, а други - скоро щха да напуснат този свят.
Крис натисна дръжката и вратата безшумно се отвори. Добре, че през прозореца нахлуваше светлина от уличните лампи и можеха да различат предметите в стаята. На голяма спалня в центъра на стаята американецът спеше спокойно и само лекото повдигане на тялото му подсказваше, че все още диша..не за дълго.
Двете жени се се приближиха - Крис от страната на американеца, а Кейт от другата.Отново проблем! Човекът явно беше решил да сепозабавлява, защото руса дълга коса се бе разпиляла небрежно по едната възгалвница, а ръката на мъжът се бе преметнала през тялото на млада жена - на не повече от 25-26 години. Крис прехапа устни и погледна Кейт. И двете мислеха едно и също. Кристин подаде пистолета на тъмнокосата и като отви съвсем леко мъжът, се пресегна и ръцете й застинаха на милиметри от врата на спящия. Кейт вдигна три пръста и започна да отброява. Едно..две..три. За секунди от пистолета бе изстреляна стреличка, която се заби в разголената гръд на спящата жена, а от другата страна с тихо щрак костите на врата на американеца бяха пречупени. Това беше любимото на Кристин - тихо, чисто и бързо.
Двете стояха неподвижно оглеждайки работата си. Всичко бе станало без много шум и кървища, а най-интересното беше, че щяха да си имат и алиби. Усмивка пробяга по устните на Кристин, но болката в корема й я върна в релаността и тя отново издаде тих стон и като притисна ръка към корема си се облегна на близкото шафче. Кейт отиде до нея и я подхвана през кръста, като преметна едната и ръка през рамото си.
Излезнаха така тихо, както се бяха и промъкнали и заслизаха надолу по стълбите. Кейт чувстваше, че Крис все повече и повече се отпускаше на рамото и беше сигурна, че жената всеки момент щеше да загуби съзнание.
- Дръж се, мамка му! Не точно сега, когато всичко мина! Още малко и сме навън! - шептеше съвсме тихо Кейт. Точно когато излезнаха от къщата и прекосяваха двора се чу нечии вик, а след това и изстрел. Двете се извъртяха рязко, за да погледнат какво става, но като, че ли това накара раната на Крис да започне да кърви още повече. Губеше много кръв и много бързо и ако скоро не я превържеха...е не беше важно, защото нямаше да се достигне до там.
Кейт махна на Емили и побърза към буса, където вече бяха почти всички, овен Луис. Какви пак ги беше надробил този човек?


Последната промяна е направена от на Сря Яну 23, 2008 6:09 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Сря Яну 23, 2008 1:36 am

Тишината бавно го поглъщаше и бумтеше в ушите му. Вратата се открехна леко, но не последва нищо. Луис прекрачи прага й с тиха стъпка и се долепи до стената. Взря се в тъмнината, но нищо в стаята не трепна. Погледът му се изцъкли и той се взря по-проницателно. Всичко беше пусто. В ужаса си започна да опипва стените, но, действително, стаята беше празна. В следващия момент се чу вик и Луис потрепна, а по челото му избиха капки пот:
-АРМАНД! –Гласът се движеше. Информацията беше грешна, бодигардът беше другаде. Погледът му се стрелна към вратата отсреща и за първи път я забеляза.
-Дяволите! –Промълви и, сваляйки оръжието, се затича натам. Тресна вратата, без да се пази тишината повече. Трябваше да го хване и да го убие бързо, иначе всичко беше загубено. Вдигайки пистолета, погледна надясно и наляво. Нямаше никого. А стъпките отекваха в далечината. Тичаше. Накъде отиваше?
„Той е бодигард, бодигард е…” -Крещеше в съзнанието си Луис. После се затича надясно, коридорът трябваше да води към спалните. Или не?
В момента, в който зави, го забеляза в далечината. Още не беше разбрал че го гони, беше перфектната възможност. Луис се прицели в гърба му, но шансът му изигра лоша шега – куршумът изсвистя глухо и се заби в стената. Всичко отиваше по дяволите, не беше видял вратата, преди да се шмугне вътре жертвата. Въпреки заглушителя, един човек вече знаеше за присъствието му. Точно този, който не трябваше.
Вратата се люшна, но не се затвори. По челото на Луис избиха отново капки пот. Щеше ли да излезе.
Нямаше време за губене – тръгна с бавни стъпки към вратата, молейки се рогозката да заглушава отмерените му крачки. Когато понечи да дръпне вратата, чу хриптенето на бодигарда. Беше направил груба грешка, точно така, както се беше надявала жертвата.
Оръжието блесна в тъмнината и предпазителят щракна. Дулото беше опряно толкова силно в гърлото му, че го задушаваше.
-За кого работиш? –Изсъска мъжът заплашително.
Луис сведе леко поглед към него и се усмихна зловещо:
-За Дявола.
В следващия миг пистолетът на бодигарда гръмна шумно и куршумът леко одраска врата на Луис. Беше блъснал ръката му, но не беше премерил добре. Оръжието бързо се стовари и се завъртя на каменния под. Блекмур не чака предупреждение, хвана за стотни от секундата главата на жертвата и прекърши врата му. После го остави да падне мъртъв и се затича по коридора. Беше се получило зле, беше се получило много зле…
Когато чу нечии стъпки, сви вдясно и се оказа в широка дневна. Огледа я притеснено – беше празна. Запъти се към прозореца и го отвори. После се изкачи на рамката и се взря надолу. Не обичаше да скача от високо. Стъпките се приближаваха, а той нямаше изход. Скочи и се претърколи на земята. Почувства остра болка в китката, но я игнорира и се затича към мястото, където бяха оставили колата. Минавайки покрай къщата видя как изведнъж всичко светна – Ем се беше отчаяла, явно бяха решили да тръгват без него. Затича се още по-бързо и успя да скочи в колата точно когато тя я запали.
-Мътните те взели, Блекмур! –Изсъска Ем, въртейки волана.- Пак ли се издъни?
Луис не отговори. Погледът му падна на Крис, която се беше излегнала в скута на Кейт и дишаше тежко. Цялата седалка беше оцапана с кръв, както и самото момиче, а Емили бясно наби газта и всичко се изгуби.
Блекмур погледна назад – в багажника бяха останали Ана и Джеймс, отпред беше седнал Леонард и въртеше поглед притеснено към Крис.
Луис вдигна блузата и тя изпъшка. Раната беше солидна, но не и смъртоносна. Все още не.
-По дяволите! –Изруга и разкъса цялата й тениска.
-Какво правиш? –Изкрещя отпред Леонард.
-Опитвам се да й спася живота, тъпанар такъв! –Изкрещя Луис и, игнорирайки клатушкането на колата, вдигна леко таза й, прокарвайки плата през талията й. При това движение момичето изпъшка и се опита да го отблъсне, но силите й бяха прекалено изтощени от загубата на кръв.- Дръж я, по дяволите! –Процеди към Кейт и тя стисна силно ръцете й. Наведе се към приятелката си и зашептя успокоения през насечените й викове.
Блекмур завърза възела и, преди да го затегне промълви:
-Ще боли. –Кейт стисна още по-силно ръцете й и затвори очи. Луис дръпна рязко ръцете си и, игнорирайки виковете и ритниците, завърза още един възел.- Хайде, Крис, всичко свърши. –Промълви глухо и се обърна към прозореца, надявайки се тази нощ да не се коментира дълго.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Сря Яну 23, 2008 2:09 am

Вкара колата в гаража и изключи двигателя. Джеймс и Луис вдигнаха Крис и я понесоха към входа на жилищната сграда, кавайки се първи в асансьора към апартамента на последния етаж. Останалите ги последваха, докато Ем, заключи колата и взе останалите два сака.
Бяха се издънили много лошо този път и нещата никак не бяха на добре.
Докато със забавените си и умислени движения, влезе в апарамента, останалите вече бяха занесли крис в спалнята й, а Леонардо я превързваше, облягайки се на лекарските се познания, който варираха до обща култура. Затвори бавно вратат след себе си и отиде в хола, където бяха всички останали.
разтри бавно слепооочията си и заговори.
-Искам да знам кой как точно се представи. - погледна първо към Кейт и зачака отговор. Бодигарда и американеца са мъртви, наложи се да упоим и една стара жена. Излезе от нищото и..
-Добре - прекъсна я чернокосата, палейки цигарата си. - Ана... - сети се за детето и потрепери. Мразеше да се дъни! Мразеше и много други неща. Беше убила невинно дете.... - Освен гафа, мишените мъртви ли са?
-Да - промълви Ан, тихо, намествайки се притеснено в креслото.
Ем ги огледа и накрая погледа и спря върху този на Луис
-Оставете ме насаме с Блекмур! - каза тихо и само след минута останалите ги нямаше.
-Какво се случи Луис?
-Не знам....... - мъжът зарови пръсти в косата си, игнорирайки болката в китката - Издъбих се!
-Това го разбрах.
-Онзи...намираше се на съвсем друго място....аз...докато го гонех се опитах да го застрелям!
-Опита се? Чакай малко. Ти никога не пропускаш!
-По дяволите, знам! - изкрещя той сядайки на едно кресло - Знам, че не пропускам, но този път нещ се случи и не мога да си обясня какво точно!
Емили замълча. Отиде до един от дватабара в стаята от където измъкна втората аптечка. Първата бе при Леонард.
Коленичи пред стола и хвана наранената му ръка.
-Как я счупи?
-Наложи се да изляза през прозореца! Беше твърде тъмно не можех да намеря пътя..
-Ще боли - каза тихо тя, а след като не получи отговор, намсти счупената кост и започна да омотава ръката много стегнато с бинт. -Това са неща, който никога не са ти пречели Луис - промълви тихо - Нещо се случва с теб.
Последва мълчание, докато Ем още намотаваше бинта. Ръцете и от време на време птреперваха. Приключи с китката и го огледа, след което забеляза раната на врата от която бе текло малко кърв.
Какво си вършил Луис? - извади шише йод и марли, след което мина зад неги и започна да почиства мястото, след което му сложи марзя, и я залепи с лепенки.
Седна на дивана и простена.
-Много лошо се издънихме всички Луис! Много лошо!
-Какво са направили Ана и Леонард?
-След като са приключили, едно дете е отворило врата на стаята си и ги е видяло.
-Какво стана с детето? - продължи той
-Това което трябваше, за да се измъкнем - прошепна тя - убих го.
-Не са ли могли да ползват от стрелите?
Чернокосата се наведе напред и отново изстена
-Не действат на деца. - Стана и метна якето на земята - Отивам да се изкъпя - промъулви - и смятам да поспя малко. И...добра работа..с крис..за това, че веднага я превърза и спря кръвта.

Метна дрехите на пода, върху плочките и пусна крановете на душа, след което се пъхна под горещата вода, оставяйки я да облива тялото й.
Беше изнервена, изморена, стресирана, напрегната и още куп неща, насъбрали се през послдните дни.
Поледната мисия, всякаш я довърши. Дори нямше да крещи на отбора. Не намираше смисъл. Винаги някой щеше да се издъни. Можеше да е тя, можеше да е някой друг. Но това което в момента я глождеше, бе детето. За трети път през живта си убиваше невинно дете и чувството не се променяше.
гадно, мъчително, носещо много вина и тъга. Не бе никак приятно.
Разърси глава и абеляза, че душа тече от триисетина минути. Спря го и се загърна в мека, бяла, хавлия, вдигна дрехите си и се запъти към стаята си.
Обече набързо бельо и широка тениска и се пъхна под завивките на леглото, в стаята си. щеше да направи някой жалък опит да заспи. Едва ли наистина щеше да успее, но нищо не й пречеше да опита.

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!


Последната промяна е направена от на Сря Яну 23, 2008 9:57 am; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Сря Яну 23, 2008 2:43 am

Вратата се отвори и от тъмнината изплува добре-позната фигура. Емили се отърка в одеалото – беше оставила прозореца отворен, защото обичаше чистия нощен въздух, но неусетно беше станало студено. Не беше успяла да заспи – споменът за малкото момченце и за начинът, по който очите му за секунди бяха изгубили блясъка си. Почувства слабост и си науми да не мисли повече за това.
-Не отново, Луис. –Простена през главоболието и неприятното чувство в корема.
Мъжът не отговори. Пристъпи крачка напред и затвори вратата.
-Какво искаш? Още един спор? Искаш да ти викам, че се издъни, искаш да те изгоня като мръсно куче на улицата ли? Ще се чувстваш ли тогава спокоен? –Шептеше тя, а в този момент беше готова на всичко, само да не й се наложеше да проведе още един подобен разговор. Искаше да заспи и да не се събуди докато всичко не беше наред. И онези, шестимата, които зависеха от нея, които щяха да пропаднат при една нейна грешка, не бяха веднъж-завинаги защитени от тези издънки и от тези несполуки. Едно момиче с прободна рана в корема и едно момче със счупена ръка. Ами ако следващия път някой от тях паднеше мъртъв? Заради една грешка, една малка грешка, която винаги ги съпътстваше навсякъде.
Луис не отговори, само се загледа в нея. После се приближи до леглото и се разположи под завивките. Ръцете му трепереха, докато я притискаше към себе си, а дъхът беше учестен.
Емили не промълви нищо. В топлата му прегръдка имаше нещо успокояващо, нещо, което караше очите й да се присвиват сънено, а сърцето й да бие в нормалния си ритъм.Беше поставил глава в сгъвката на шията й и топлия му дъх го галеше. Ръцете й се спуснаха към корема и се вплетоха в неговите.
-Това привързаност ли е, Луис? –Прошепна тихо с усмивка.
-Незнам, нека да бъде.
-Или пък утеха преди сбогуване?
-Само времето ще покаже.
Емили се сгуши в прегръдката му и се наслади на момента да чувства някого до себе си. Никога не беше имала толкова близки взаимоотношения с някого. И незнаеше на какво се дължеше, но се опияняваше от близостта му. Притвори леко очи и постави глава на бицепса му. После въздъхна и затвори очи уморено.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
lonkata

avatar

Брой мнения : 36
Registration date : 21.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Сря Яну 23, 2008 3:04 am

Кристин отвори бавно очи, но не видя нищо друго освен мрак. Или беше умряла или все още беше нощ. Дано беше второто, защото хич не й се мреше! Опита се да се завърти, но болка в корема я накара да простене, а ръката и се плъзна към мястото. Пръстите й напипаха някаква превръзка и спомени от преди часове започнаха да нахлуват в главата й. Мисията, порязването, убийствата..всичко изникна едно след друго. Попринцип беше свикнала с всички тези неща. Бе й станало ежедневие да убива - или те или аз. "Живеем в джунгла и оцеляват само най-добрите, най-бързите и най-силните." - ти от кои си? Единственият човек, към който някога бе изпитвала някакъв вид привързаност й бе казла това и с течение на годините то се бе превърнало в девиз, мото или просто думи, които оправдаваха действията й. Знаеше, че един ден щеше да плаща за всяка капка кръв, която бе проляла, но не заслужаваха ли всички тези хора смъртта си? Не залсужаваха ли да си платят за грешките си. Тя не правеше нищо кой знае какво, порсто отърваваше света от лошите или пък не?
Отново се размърда, а нечии глас я накара да обърне рязко глава към канапето до прозореца:
- Събудила си се? - Леонард седеше спокойно и я наблюдаваше. Сребърните лъчи светеха зад него и сянка падаше върху лицето му.
- Колко е часът?
- Не знам.
- А ти какво правиш тук, ако не е тайна? - раздразнение се усещаше в гласът й.
- Притеснихме се за теб и реших да остана да те наблюдавам през нощта, ако имаш нужда от нещо. - равният му глас се разнесе из стаята.
- Е както виждаш съм добре, нямам нужда от нищо. Можеш да си лягаш. - тя се обърна на другата страна и затвори очи.
- Поспи по-добре. - след това тишината отново се разля.
- Какво стана на мисията? - не можеше да спи. Глождеше я от вътре какво се бе случило. Дали поне си заслужаваше всичко това.
- Нищо.
- Как така нищо? - той на луд ли се правеше?
- Който трябваше умря, а за малко не ги последва и ти. Добре, че беше Луис. - лека усмивка се прокрадна по устните на Кристин. Ставаше му навик на това момче да се гирижи за нея. - В буса те превърза, добре си попищя. - Леонард се засмя тихо, но Кристин бързичко му метна жлътна обида и млъкна.
- А превръзката? - ръцете й отново докоснаха бинта.
- Аз я направих. Промих раната и те превързах. - кратко, точно и ясно.
- Благодаря. - отвърна тихо тя, но той не отговори. Кристин се загледа в силуета на канапето, но тъй като бе твърде уморена, а и тъмнината не й позволяваше да го види се отпусна и затвори очи. Имаше нужда от сън. Трябваше да се оправи колкото се може по-бързо. Меият креват и топлите завивки я унесаха и скоро тя потъна в спокоен и блажен сън.


Последната промяна е направена от на Сря Яну 23, 2008 6:09 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Сря Яну 23, 2008 9:50 am

Събуди се съвсем бавно, упоена от успокоителната топлина, на тялото му, до своето. нещата от изминалата нощ нахлуваха бързо в главата й, но сега бе по - спокойна и мислеше по трезво.
Лежеше на половина върху Луис, койт я бе прегърнал през гърба, главата и бе на рамото му, единият й крак бе преметнат и отпуснат върху неговите, а пръстите на едната й ръка бяха преплетени с неговите, отпуснати на корема му.
Бе толкова необичайно, но не искаше даго обмисля, за това погледна към прозореца. Вече бе светло, минаваше ранната утрин. Небето бе облачно внасяйки странен уют в стаята.
Емили изъкна съвсем бавно пръсите си от неговите, след което отмести ръката му, която я бе прегърналаи се изправи, много тихо и бавно.
Не бе никак леснода се стараеш да не събудиш Блекмур, имайки се в предвид, че се будше от движенето на муха, готов да се защити, ако някой или нещо го нападнеше. Стана тихо от леглото и извади от куфара си дълга черна пола, която надяна, след което смени тениската с топло поло и погледна отново към Луис.
Или спеше или се преструваше на заспал.
В едно обаче бе сигурна.
Не искаше да разбира кое от двете. Не знаеше какво щяха да си кажат сега, какви бяха причините. Не знаеше нищо, за това побърза да излезе от стаята, затваряйки банво вратата.
Когато влезе в хола, забеляза, че завесите бяха широко дръпнати, пускайки светлина. Леонард седеше зад плота в кухнята и правеше кафе, докато пушеш рязко и бързо. Изглеждаше напрегнат и изтощен.
-Добро утро. - промълви Ем
-Добро да е - отвърна той
-Как е Крис?
-Вече спи по - спокойно. Събуди се веднъж, за да се опита да ме изгони после пак легна.
-Надявам се, че ще се оправи бързо.
-И аз.
Последва мълчание, всеки вглъбен в собствените си мисли. Ем си сипа кафе, сядайки на дивана. Изведнъж отново се чу гласа на Леонард.
-Виж..Емили..за снощи....съжелявам за момч....
-Стига! - прекъсна го тя, пускайи телевизора - не искам да обсъждам детето. Точка по въпроса.
Ранните новини бяха минали, за това сега щяха да изчакат обедните, з ада разберът какви точно ги бяха надробили на мисията. Може би не е било толкова зле, след като господин Джексън още не бе звъннал..усмихна се, след което изведнъж усмивката и изчезна.
-Лео, слизам до колата и веднага се качвам - каза и излетя от апартамента.
Качи се след няколко няколко минути, с малко куфарче в ръка, което постави на масата, отваряйки го. Извади модерен лаптоп от вътре, който постави на масата включвайки, след което в една от буксите пъхна малка приставка за оптичния интернет.
Запали цигара и след като компютъра се включи напълно започна да проверява пощата си, след което и банковата сметка. Щом я прегледа въдъхна успокоено и се облегна назад, разтривайки с една ръка врата си, Парите бяха преведени. Шесте хилядарки от удара с Луис, и 35 бона за снощните мишени.
Леонард се наведе над лаптопа, преглеждайки данните на екрана, след което се усмихна.
-На батко паричките са тук. Доволно! - засмя се сам на шегата си, след което взе дисатнционното и остави телвизора на канала по койот по късно щяха да пуснат новините. Двамата седяха и пушеха в пълно мълчание.

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Сря Яну 23, 2008 10:51 am

Денят дойде учудващо бързо и изгревът оцвети небето в огнено и светлосиньо. Луис бавно наблюдаваше как лъчете играеха по стените и разсъждаваше над всичко, което се беше случило в последните дни. Желанието за бягство, убийството на Холад, ченгетата по петите им, пропускането на мишената, а сега и това. Не можеше да даде обяснение за промяната, която настъпваше с него и в живота му. Но беше страшно, че незнаеше какво щеше да се случи в бъдещето. Или пък, че се ужасяваше какво можеше да се случи? Никога нямаше да разбере кое го плашеше повече.
След като Ем излезе, той се поразмърда леко. Тази нощ почти не беше спал – всичко, което се беше струпало на главата му, му идваше в повече. И тази заран нямаше никакво намерение да спи – не се получаваше.
Луис се изправи и се взря в стария бежов стенен часовник. Беше минал един час, откакто Емили беше излязла. Незнаеше как точно се чувстваше след бягството й, но някак си, то го успокояваше. Беше отворил рана, беше се привързал. Сега тя държеше това да се забрави. И, може би, така беше по-добре.
Десетина минути по-късно стоеше напълно облечен в стаята която деляха с Джеймс и благодареше на всички божества, че останалите спяха. Или поне не го бяха забелязали откъде излиза. Нещо го дръпна и той излезе, запътвайки се към старата стая на Ана – след инцидента Крис беше преместена в нея, защото беше единствената единична. Когато отвори врата се усмихна – още беше малко бледа, но поне дъхът й не беше учестен и сънят й беше спокоен. Знаеше че сега щеше да й отнеме много време, за да се регенерира – ако имаха банки с кръв, ако знаеха коя група е, ако можеха да си набавят, до няколко дена щеше да е на крака. Сега щеше да й отнеме поне две седмици да възстанови кръвта, която беше загубила по този нелеп начин. Луис се приближи до леглото и седна на стола, който някой беше оставил до него. Погледна я и се усмихна – не се беше променила много. В множеството проблеми и мисии, беше забравил лицето й. Двете й ръце бяха разположени върху корема й, а по тях още личаха следи от кръв, навярно оставени, докато беше притискала нараненото място. Луис взе купата с алената вода и кърпата, с които вчера Леонард беше почиствал раната. После хвана едната й ръка и започна да измива кръвта. След като и двете й ръце бяха вече чисти, той ги върна върху одеалото и се усмихна за последен път. После се изправи и тръгна към вратата на апартамента:
-Излизам! –Викна по навик. Беше сигурен, че някой беше креснал след него, но не се обърна назад. Просто, игнорирайки асансьора, заслиза бързо по стълбите. Когато стигна до подземния гараж, се качи на мотора и го запали, а после изфуча нанякъде. Искаше просто тази сутрин да си вземе някакъв вестник, да седне в някое кафене и, палейки цигара, да изпие една ледена бира. Като нормалните хора? Едва ли беше възможно.
И, все пак, той спря пред първата будка за вестници и се нареди на опашката, гледайки първата страница.
-Какво се е случило? –Попита възрастния мъж с бомбето, който пушеше пура и се взираше в някакъв посмачкан вестник. Говореше ли? Говореше ли с външните? Те бяха от друг свят, а той беше забравил мястото си.
-Избили са някакви американци в някакво имение, барабар с почти всичко живо, което са намерили там. –Намръщи се мъжът.- Терористите му с терористи.
Главата на Луис се напълни с кръв и погледът му се премрежи от ярост. Той положи цялото си самообладание, за да прикрие недоволната нотка в следващите си думи:
-Сигурно и самите американци не са били цвете за мирисане!
-Предполагам! –Потрепери с мустачките си мъжа и постави вестника под мишницата си, стискайки по-силно дръжката на куфарчето.- Но защо иначе ще убиват дете?
Луис не отговори и повече не се обърна към непознатия. Въпреки че думите му бяха верни, той не можеше да ги приеме. Знаеше че, разрази ли се спор, много вероятно щеше да го убие в яростта си. А сега не беше времето да трепе цивилни насред центъра на Лондон в час пик.
След като взе вестника, Блекмур не го отвори веднага. Искаше да се слее с тълпата, така че, дори и нещо да предизвика вълнението му, никой да не забележи. Затова се разположи в кафето на близката пряка, където множество хора се бяха събрали преди началото на работния ден. Той помоли една жена да седне на нейната маса – обичайна практика в малките кафененца в голямата столица, която се налагаше поради увереността на работещите, че не могат да прекарат деня пълноценно, без да са изкарали поне половин час в някое кафене.
Когато си поръча животворната бира и запали вяло една цигара, сложи вестника на масата и, точно преди да го погледне, почувства нечий поглед забит в него. Вдигна очи и срещна тези на русата жена, с която делеше масата. Сините й сапфирени очи гледаха съблазнително, а усмивка грееше на лицето й.
-Извинете… Има ли някакъв проблем? –Подразни се Луис от това внимание. Груб в обноските си с хората, никога не беше попадал в среда, в която тези неща можеха да са му известни. А и дори да знаеше, със сигурност нямаше да ги използва.
-Ах, не, може ли да видя вестника ви? –Попита го меко, опитвайки се да завърже разговор.
-Не и преди аз да го прочета. –Изсумтя Блекмур. Не след дълго, жената я нямаше и това действаше благоприятно на сетивата му.
Едва сега успя да се взре по-внимателно във вестника. След гръмкото „ДЕСЕТ МЪРТЪВЦИ В ЦЕНТЪРА НА ЛОНДОН!” следваше дълга и описателна статия, която Луис си наложи да прочете много внимателно. След като прегледа още веднъж от началото – до края, той въздъхна облекчено. Споменаваха се двата неуспешни куршума, пистолета, мъртвото дете. Дори съседите бяха видели „кръгли фарове”. Но „кръглите фарове” не бяха достатъчно доказателство, за да тръгнат след тях. За миг си спомни как, преди да избяга от коридора, беше зърнал гилзата и я беше взел в джоба си. Импулсивно бръкна и се заигра с нея под масата. Това беше единствената следа, която беше оставил. След като куршумът беше обърсал врата му, много лесно щяха да намерят материал за генетични изследвания по нея.
Никакви следи. Всичко беше наред.
След като доизпи бирата, той остави пари на масата и тръгна към мотора. Най-накрая се беше успокоил – нямаше проблеми.
Когато стигна до сградата се зачуди дали наистина желаеше да се качва. И, все пак, влезе в асансьора, а после и в апартамента. След като заключи се запъти към хола и отвори вратата с весела усмивка:
-Няма да ни колят днес. –Засмя се на учудените им погледи и хвърли вестника на масата. Запъти се към шкафа и се вгледа по-внимателно в няколкото бутилки остатъци от алкохол. Взе рома и си сипа солидна часа.- Наздраве!
След като изпи течността под смеха на останалите за първи път почувства липсата на Емили. Тя седеше на дивана и, притискайки челото си, нито се радваше с останалите, нито му се караше че пие. Когато я погледна със смръщен поглед, който само тя изтълкува правилно, отвърна очи от нея и се разположи до Кейт, без да казва повече нищо.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Сря Яну 23, 2008 11:18 am

Не бяха оставили следи чрез който да ги намерят, което я успокояваше. Опита се да мисли, но не успя. Главата бе започнала да я боли ужасяващо много, всякаш цяла нощ е купонясвала. Заслуша се в разговора на останалите.
-Всички се издъниха този път! - каза с гордо вдигната глава Лео.
-Говори за себе си паун такъв! - озъби се Кейт. - Не всички се издъниха!
-Ама ти не схващаш ли, че ние сме един екип? - обади се Джеймс
-Мълчи Найт - добави Ана - не наливай масло в огъня!
-Ох..човек не може две думи в прав текст да си каже с вас, без да го нападнете. - изсумтя леонард палейки цигара, докато останалите се смееха.
-Примири се Лео, така е защото съм права - каза самодоволно Кейт, предизвиквайки нова вълна смях.
Закачките прдължаваха докато се опитваха да превърнат изминалата нощ, в спомен от онез, на който се смееш след време.
На Ем, тази задача и се струваше невъзможна. Бяха оплескали нещата, но хей, всеки правеше грешки, дори най - големите професионалисти.
Притесняваше я обаче, че ако Джексън, човека поръчал убихствата, разгласи, че сасе издънили, щяха да изгубят много клиенти. Твърде много. И странното бе, че той все още не бе свъннал. Но имаше на разположение цял ден да чака телефона да извъни, за да изтърпи последствията. Стана и отиде до бара от където си наля часа уиски, заставайки права, докато пие.
-Мислех, че си против алкохола?! - обади се Джеймс
-Зависи какъв е случая - отъвърна тя, отпивайки нова глътка. Течността щеше малко да отпусне мускулите й.
Луис я огледа добре, след което само се подсмихна захадъчно и отпи от рома си.
-А аз съм щял да стана алкохолик -промърмори тихо, след което се засмя, когато дистанционото се заби в стената до главата му, като по чудо оставайки цяло.
В закачки и смях изкараха дена до 3 часа, като през цялото време Емили работеше на компютъра оправяйки сметки, разширявайки разбивни програми и качвайки важни информаций на защитени дискети.
Когато мобилният и телефон извъня, тя посегна към него, но се поколеба за секунда. Пое си дълбоко въздух и вдиша. В стаята се възцари мълчание. Грабна телефона и вдигна
-Слушам!
-Госпожице Емили - гласа на клиента прокънтя - здравейте.
-Здравейте господин Джексън.
-Предполагам, че знаете защо се обаждам?
-Боя се, че не драги ми, ще се наложи да ме осветите по този въпрос.
-Хм..убили сте тримата американци и шесте им бодигарда, но не разбирам защо има..да кажем..приспана чистачка?
-Жената е излезнала на пътя на хората ми изневиделица, не са имали друг избор.
-Хм......като цяло очаквах по - добра работа от така прославените HEARTBEAT! - каза мъжа подигравателно.
-Като всеки друг, Джексън, винаги може да се получат издънки. Никога не сме застраховани от каквото й да било, за това и цените са толкова скъпи!
-Поне да бяхте свършили по качествено работата. Да ги бе боляло малко повече онези гадове!
-Целта ни е да работим чисто и без следи, господине, не да се гаврим!
-Хм..чисто и без следи....като с онова дете? Кажи ми Емили кой от групата уби момчето?
Поредното напомняне за делото което бе извършила този път и дойде в повече -както се й очакваше. Метна телефона на леонард, правейки му знак да продължи разговора, след което изтича към тоалетната. Блъсна вратата и точно когато коленичи пред тоалетната, стомаха и я предаде, карайки я да изхвърли всичката храна и алкохол, който бе приемала през последните няколко дни. Разтърсваше се от болезнени спазми.
По дяволите. Някой клиенти, знаеха как да наказват за недобре свършената работа!

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Сря Яну 23, 2008 11:48 am

-Знаеш ли, действително незнам какво се случва с нея. –Промърмори недоволно Джеймс, а Луис го стрелна с един поглед, но не отговори. След като Леонард беше завършил лаконично неприятния разговор, всички в стаята бяха замлъкнали. Бяха станали грешки, да, но нямаше следи. Единствено живота на едно дете, това беше цената, която те платиха, за да не се провалят. Преди да срещнат пасивността на Емили към всеобщото щастие, всички толкова се бяха зарадвали, че все пак всичко беше наред. И за миг не бяха обърнали внимание на факта, че едно момче беше убито, а толкова много други – приспани. И, явно мисията можеше да се приема като успех или неуспех, в зависимост от ситуацията.
А сега цялата група беше замлъкнала, донякъде гузна от провала, донякъде озадачена от факта, че не бяха дали сериозни жертви и оставили следи.
Емили се скри в банята, после влезе право в стаята си. Луис забеляза това движение, но нито едно мускулче на лицето му не трепна.
-Е, добре де, издънихме се. –Отсъди Леонард.- Колко време ще мълчим по този повод?
-Не се издънихме, издънихме Емили. –Поправи го Луис.
-В смисъл? –Вдигна вежди Ана.
-В смисъл, че не ние ще си го изядем. Както и да е. –Спря се Луис. Беше започнал да им обяснява неща, които, може би, не трябваше.
-Като стана на въпрос… Ти какво направи вчера, Луис? –Попита Леонард и всички погледи се насочиха към Блекмур.
-Имах грешна информация. И сгреших. –Отвърна лаконично, без да отмества поглед от вратата на Емили.
-Тоест? –Запита Ана.
-Не смятам че ви дължа обяснение! –Изръмжа срещу нея.
Ана замлъкна неприятно и му се оплези.
-Много зряла постъпка! –Присви очи Луис.
-От теб се уча! –Не му остана длъжна Ана.
-Хей, хей, спрете се! –Подвикна Джеймс.- Дайте да чуем новините! –После увеличи звука и всички замлъкнаха.
-…След жестокото клане на пето авеню, специалистите още разследват местопрестъплението. По последни данни в имението са намерени десет трупа, от които три са на известни бизнесмени, шест са на техните бодигарди, както и на едно невръстно момче. Властите отказват да споменат имената на убитите, тъй като по престъплението още се води следствено дело. И, въпреки това, наш журналист успя да се добере до информация, че в къщата са намерени две дупки от куршуми, тъкан по един от прозорците, както и две приспани жени. Намерена е кръв по пода, която учудващо не е на някоя от жертвите, и специалистите твърдят, че несъмнено принадлежи на някой от убийците им. Въпреки това, разследването беше възпрепятствано от факта, че нямаше съвпадение с данните, а и след пожара вчера, който взе десетки жертви…
Джеймс изключи телевизора и всички замлъкнаха.
-Е, да се надяваме, че Крис няма да си има проблеми. –Промълви тихо Леонард и другите е съгласиха негласно. След този удар, никой нямаше желание да остане в компанията на другите – всички се прибраха мълчаливо по стаите си и не отвориха повее дума за това. Луис влезе в спалнята на Емили и се загледа в нея. Наблюдаваше го ужасена и пребледняла, очевидно очаквайки някаква лоша новина.
Мъжът седна на леглото и я погледна мълчаливо.
-Хайде, казвай! Какво се е случило сега? –Изстена Емили.
-Намерили са кръв на Кристин.
Емили вдигна ръце и притисна с тях лицето си. Луис не отвърна. Просто се изправи, погледна я, и излезе от стаята.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
lonkata

avatar

Брой мнения : 36
Registration date : 21.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Сря Яну 23, 2008 5:57 pm

Кристин отвори бавно очи и се огледа. През прозореца слънчевите лъчи нахлуваха безспирно и докосваха с топлината си мебелите в стаята. Явно денят беше започнал доста отдавна, а никой не се беше сетил да я събуди. Усещаше отпадналост, а когато се повдигн леко на ръцете си главата й се замая, а болката в корема отново се обади. "Трябваше да го разфасовам тоя нещастник!" - помисли си ядно докато премяташе кръката си от едната страна на леглото. Трябваше да стане! Не беше от хората, които се задържаха дълго време в едно и също положение. Подпря се на дланите си, но когато се опита да се изправи земята пред лицето й се люшна и тя залитна, тупвайки леко на леглото. Нямаше да се предаде така лесно! Щеше да стигне до кухнята пък, ако ще и на чтири крака. Изправи се, но напук на нея стаята реши, че трябва да се върти, обаче този път жената беше подготвена и се задържа на краката си. Напраив крачка напред залитайки, но продължи към вратата и като стигна до нея се опрая на дръжката. Нямаше сили да помръдне и й се гадеше, но не издържаше в тази стая. Беше ужасно подтискащо.
Отвори вратата и намирайки упора в стената се насочи към хола. За нейно учудване там нямаше никой. Къде ли бяха всички? Обаче не й остана време да се чуди и май къде са, защото пред очите й причерня и тя залитна, хубаво, че точно в този момент Джеймс излезе от стаята си и я хвана преди да тупне на земята.
- Не ти ли е малко раничко да ставаш? - попита я той докато премяташе ръката й през рамото си.
- Омръзна ми да лежа. Една вечер ми стига! - отвърна тя , докато се мъчеше да фокусиа погледа си. - Къде са всички междудругото? - Найт непобърза да отговори. Първ помогна на Кристин да седне и като се намести на мястото срещу нея проговори:
- Има малък проблем...
- С кое? - попита жената докато се протягаше и взимаше от цигарите на масата.
- Сигурна ли си, че трябва да пушиш в това състояние? - повдигна въпросително вежда мъжът.
- Не станахте ли нещо много загрижени изведнъж? Кажи ми какъв е проблема? - тя вдиша блаженно димът и се отпусна назад.
- Намерили са следи от кръвта ти. - отвърна нчеии глас от рамката на вратата. Там се беше облегнала Емили с не особено щастлива от този факт. Кристин се задави с дима, който току що бе вдишала и се хвана за корема, защото болката, коятоизпита не беше никак малка. - Мамка му остави шибаната цигара! Искаш да умреш ли? - Ем отиде до нея и като издърпа цигара от ръъката й я загаси ядно в пепелника.
- Ами май ще е по-добре да умра. Не ми се ходи в затвора как да ти го кажа?
- Не говори глупости! Още нищо не се знае. Не са индентифицирали намерената кръв. Просто знаят, че не е на никоя от жертвите. - Емили знаеше, че Кристин все още беше слаба и трябваше да й се спестяват някои неща. Трябваше да се грижат за нея, колкото и банално да беше те бяха едно семейство и всеки един от тях бе важен и нужен на другите.
Крис затвори очи премисляйки думите на жената. Какво щеше да стане, ако стигнеха до нея? Съд? Затвор? Или цял живот ще бяга? Какъв живот щеше да има в такъв случай? Не, че сегашният беше кой знае какво, но все още можеше да излезе навън и да се поразходи без да вижда на всяка стена, уличен стълб или магазин разлепена снимката й. Определено нещата не отиваха към хубаво.
- Какво ще правим? - попита най-на края тя.
- Не знам. - беше тихият отговор на Емили, която дърпаше от цигарата си, облегнала се на стената. - Сега е най-важното да се оправиш, а от там на сетне..
- Не правете от мухата слон. - намеси се Джеймс, който до сега бе мълчал. - Все още не са свързали кръвта с Кристин! Знаят само, че не е на никой от убитите.
- За първи път от много време насам Дйемс е прав. - гласът на Ана го накара да се обърне рязко, за да види как жената пристъпваше бавно към дивана. - Крис добре ли си? - другата само кимна, а Ана продължи. - За сега нищо не се знае за това не се притеснявай. Пък и все ще измислим нещо, нали така? Все пак сме екип. - никой не отговори. Нямаше какво повече да се каже. Трябваше само да чакат и да видтя какво щеше да стане.
Емили седеше подпряна на стената със сериозно изражение и туптяща от болка глава, Кристиин се бе отпуснала на дивана чувствайки се по-уморена от всякога, а Ана и Джйемс се чудеха какво да кажат, за да разведрят поне малко обстановката, но тъй като нито единитя, нито другият намери думи тишината отново обгърна стаята.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   

Върнете се в началото Go down
 
Наемник на смъртта
Върнете се в началото 
Страница 1 от 8Иди на страница : 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Next

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Mad Freaks :: Books and Stuff :: Role Play-
Идете на: