Mad Freaks


 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеПотребителиПотребителски групиВход

Share | 
 

 Наемник на смъртта

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Next
АвторСъобщение
MoRtaL_LoVe
End of all hope


Брой мнения : 37
Registration date : 12.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Сря Яну 23, 2008 7:06 pm

-Къде е Луис?Иска ми се да го помоля нещо-каза изведнъж Ан и погледна към Ем въпросително.
-Защо се обръщаш към мен?Да не съм му майка случайно.-каза Емили раздразнено,но после добави-Сигурно е в стаята си.
-Благодаря-Ан погледна към Крис и й се усмихна окуражително,след което тръгна към най-близката стая.
Почука няколко пъти,но никой не й отговори отвътре,затова открехна вратата.Луис лежеше на леглото си,гледайки в тавана.Усети стъпките й и все пак остана неподвижен.Русокосата се настани на леглото на Джеймс и миг два стояха в тишина.Ан въздъхна и проговори:
-Ще ми дадеш ли ключовете за мотора си?
Луис рязко се извъртя към нея и повдигна едната си вежда с подигравателна усмивка.Жената разтълкува реакцията му безпогрешно,но беше решена да излезе от апартамента.Нямаше да се откаже така лесно.
-Не искам да стоя тук.Тягостното настроение е отвсякъде,дори темите ни за разговор изчезнаха.А и този прах ще ме задуши.Моля те.
-Къде мислиш да ходиш?-попита я сериозно,въпреки че имаше известна ирония в гласа му.
-Ще отида да ям някъде навън-беше първото,което й хрумна-Няма да бия на очи,обещавам.Просто..разтоварване.Чувствам се малко виновна за случилото се в къщата,тъй като с Лео можехме да го направим доста по-бързо и убийството на дете нямаше да е нужно.Трябва да премахна неприятните чувства за издънката.
-Ами..добре,но няма да вземеш мотора ми.-увери я Луис-И гледай да не следваш примера на Найт сама да си го взимаш.
-Моля те.Ще ти го върна непокътнат,обещавам.
Блекморт извъртя очи.
-Моля те,моля те,моля те,моля те,моляяяяя-тя направи измъчена физиономия и подсмъркна фалшиво.
-Не ме трогваш особено-Луис не я погледна,но посегна към нощното си шкафче,взимайки ключовете-Какво ще стане,ако ти го дам?
-Ами...ще съм ти благодарна цял живот-увери го и заклати глава
-Да,да,все тая.


Забърза към входната врата.
-Ей,къде отиваш?-подвикна след нея Крис,но жената се направи,че не я чу и с гръм и трясък напусна апартамента.
Качи се на мотора и си сложи каската.От доста време не беше карала и някакво чувство на притеснение се прокрадна през нея.Е,не можеше да е много трудно,нали?Запали го и машината изръмжа заплашително.Ан се ухили широко и натисна газта,излизайки на пътя.Още на първия завой щеше да отнесе един стълб,но го пропусна на сантиметри.Ама че късмет.
Караше нанякъде,завиваше,но не можеше да измисли къде да отиде.Вятърът й даваше сили,а шумът около нея-спокойствие.От доста време не се бе чувствала толкова щастлива.Наведе се малко напред и рязко отби вляво.Бе забелязала с периферното си зрение някаква малка кръчма с толкова малък надпис,че и се наложи да присвие очи,за да го прочете."Downstairs".Прозвуча й глупаво,но все пак спря и влезе.Беше толкова малко,че й се стори,че се е озовала в килия.Но въпреки това беше уютно направено.Всичко беше от дърво,имаше хора на две от трите маси и изглежда си похапваха доста сериозно.
Ан седна на третата маса и зачака да вземат поръчката й.От много време не бе излизала на заведение и сега й се стори някак ново.
-Какво ще желаете?-попита едно младо момиче и се усмихна с изкрящо белите си зъби.
-Какво може да ми предложите?-отвърна Ана и се насили да се прави на щастлива.
-Днес специалитет на заведението е патица с портокали.
На жената й се доповръща,затова си поръча просто едни пържени картофи и бира.На масата бе оставен някакъв вестник,затова тя с интерес го отвори.Скоро й донесоха поръчката,но гладът сякаш я бе напуснал.
-Може ли да седна?-попита някой и Ан вдигна поглед.Пред нея стоеше мъж на около 25 години,с рижава коса и тъмни очи,които сега се бяха вперили в нея.Изглеждаше си като съвсем нормален лондонски гражданин,затова тя кимна отсечено.Мъжът седна и си поръча на веднага появилата се,сервитьорка.
Ана продължаваше да чета някаква статия за кралицата,докато не чу,че човекът срещу нея си мърмори нещо под носа.И то сам.
-Имате ли нещо да ми кажете?-прекъсна го малко ядосано.
-Ами всъщност се чудех как е името ви-отговори спокойно той и докато Ан се осъзнае,вече стоеше с полу-отворена уста.
-Наричай ме Мел.-излъга го с ясната мисъл,че не бива да разкрива на никой самоличността си.Мъжът се усмихна широко и кимна.
-Аз съм Джон-ръкуваха се някак припряно,а след това той продължи-Не съм ви виждал друг път.Не идвате често?
-Всъщност никога преди не съм идвала.А сега ако ме извините,искам да си дочета вестника.-сряза го и извъртя очи зад хартията.
Той замлъкна,но тишината,нарушавана само от музиката,звучаща в ресторанта,не се задържа дълго време.Скоро пак проговори,отново нещо безмислено:
-В Лондон ли живеете?
-На почивка съм тук-този път го изгледа почти изпепеляващо.
-А откъде сте?-полюбопитства Джон
-Ливърпул-това беше първия английски град,който й изникна в ума.
-Чувал съм,че е хубаво там.
Ан само сви рамене и отпи от бирата си.Беше стоплила.Бляк.
-А защо сте на почивка през есента?Мислех,че сега е работен сезон.
-Преместиха ме тук от службата,но само за няколко месеца.Аз си го наричам почивка-По дяволите!"Какво му се обясняваш,спри се и си затвори голямата уста!"
-Какво работите всъщност?
-Счетоводителка съм в една неголяма компания.
-Коя?
-Едва ли сте я чували-досаден досаден човек
-Може и да не съм.Кажете ми.
-Smart Systems.
-Наистина ли? О боже,как не сме се запознали до сега.Аз работя в нейния клон в...
-Не ме интересува-обясни Ана с толкова неприрязън,че мъжът млъкна насред изречението си-Не искам да знам за вас и вие не искате да знаете за мен.Това е.Сега ако обичате престанете да говорите.
Той само кимна и въздъхна.
-Къде живеете?
-На Мейн стрийт.-Това беше единствената улица,която знаеше в града,а по ирония на съдбата-улицата,на която се намираше апартамента.Вътрешностите й се свиха.Ами..дали Мейн стрийт беше достатъчно голяма?
-На кой номер?Аз живея на Майнскуер,но е точно отсреща.
-Вие какво?Ще ме обирате ли?
-Не,просто ще ви навестя.
-Добре,тръгвам си.Какви досадни лондочани!-изръмжа ядосано Ан и бръкна във вътрешния си джоб,за да извади пари.Остави 30 долара на масата и стана,но гласът на Джон я спря:
-Стига преструвки.Коя нормална счетоводителка носи пистолет в ресторант?-жената замръзна и погледна към него.Идеше й да извика,но си наложи да запази самообладание.
-Не нося оръжие.-отсече-Как го решихте това?
-Видях го,Ана.Докато вадеше парите си.-знаеше името й,знаеше името й.А вече знаеше и местонахождението на апартамента.
-Каква Ана?Казвам се Мелиса Джордж Скот и съм от Ливърпул.Дори не познавам жена на име Ана.-лицето й се бе стегнало в някаква фалшива гримаса,само се надяваше този Джон или който беше всъщност да не забележи това.
-Заблужавай,който си искаш,малката.Но по-добре бягай на Мейн стрийт..-Джон се усмихна самодоволно,вадейки някакъв нож от джоба си.Реакцията на Ана обаче беше по-бърза от него.Грабна бутилката от масата и я удари в главата му.
След викът му не чу друго,освен ругатни,и побягна навън.Моторът го нямаше.Нима всичко беше планирано?Усети паника и се затича нанякъде,търсейки пътя към апартамента.Колко лесно можеше да се изгуби в Лондон човек..
Лута се малко време из улиците ,но все пак успя да стигне желаното място.Изкачи стълбите и нахълта в апартамента с вик.В хола беше само Лео и Ан се втурна към него и го прегърна.По дяволите,бе оплескала всичко.
-Трябва..да...се..махнем...от тук-каза на пресекулки.Не й достигаше въздух от тичането и всяка глътка кислород й ноесеше невероятна болка.Но трябваше да им каже,трябваше.-Не знам какво става...Лео..Някой планира нещо срещу нас..Или полицията ни е намерила..Не знам какво става,просто мисля,че издадох всички..

_________________
Did you ever?
Loose yourself to get what you want
Did you ever?
Get on a ride and wanna get off

Did you ever?
Push away the ones you should've held close
Did you ever let go?
Did you ever not know?


Последната промяна е направена от на Чет Яну 24, 2008 10:19 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Сря Яну 23, 2008 8:00 pm

-Какво е станало Ана? -попита Ем, влизайки в стаята
-Трябва веднага да се махаме от тук! Някой крой нещу срещу нас! Веднага!
-Сигурна ли си? - попита Леонард.
Емили вече прибураше лапропа в куфарчето, а лео отиде веднаг да извика останалите и всички започнаха да се оправят.
-Ана къде е мотора ми? - попита Луис, обувайки обувките си
-Не знам - изпелтечи в паниката младото момиче - някъде изчезна, няма представа какво се случи!
-Джеймс! - извика Ем, не давайки шанс на Луис да прогвоори каквото и да било, след което метна ключове на Найт - Ще караш Мрецедеса. При теб са, Ана, Кеит и Крис. Останалите - тя метна другата връзка на Луис - в джипа! Хайде мърдайте по живо!! Нямаме цял ден. Слизаите аз ще дойда след минътка!
-Не е добра Идея, Ем - започна Леонард, но погледа който му метна го накара веднага да се обърне и останалите се изнесоха.
След няма и две минути Ем се настани на седалката до шофьора, давайки знак на Луис, че е свободен да тръгва. Мерцедеса излезе след тях.
Караха бавно. Спазваха правилата, докато не стигнаха околвръстния път, който обикаляше Лондон, Луис натисна здараво газта, поемайки в посока - юг.
В колата бе пълно мълчание, докато накрая след някъде около 200 километра измънат път не отбиха на нещо като бензиностанция, с отеделен ресторант и бунгала. Паркинга бе почти празен.
Емили слезе от Фолксвагена, тряскайки силно врата, след което заобиколи до Мерцедеса и изчака Ан да излезе от задната врата. Хвана я грубо за яката, завъртя я и я трясна във врата на джипа. Беше толкова бясна. Беше и писнало от шибаните издънки. Стисна момичето за гърлото. Не можеше да се контролира.
Не преценяваше силата си.
В следващият момент Луис я сграбчи и я издърпа от момичето, дърпайки я настрани. Задържа я докато се поуспокой малко, след което я пусна, а тя сама се отдалечи от останалите, разтривайки бавно слепоочията си. Опипа джоба си и извади цигарите си от там, палейки една.
Всичко щеше да рухне. да рухне с гръм и трясък. Всичко което сам абе градила, това за което се бе борила - всичко щеше да пропадне. Усещаше го. Усещаше как малко по малко нещата се изплъзваха от ръцете й. Губеше контрол над ситуацията, над нервите си и живота си.
-Какво по дяволите ви става на всички! - изкрещя вбесена - Защо се дъните постоянно! Да ви вземат мътните дано! - запрати заплаката по една кола.
Постояха така още едва две минути в мълчание, след което по безмълвно съгласие не решиха да се настанят в рестоарнта.
Леонард отиде до бара, където даде 100 долара на човека и го накара да затвори заведението за около известно време. Мъжът не протиоречи, нито пък понечи да спори.
Седнаха на голяма, маса най - далече от бара, и всеки си поръча по нещо за пиене.
Емили поръча за себе си кафе и голямо уиски и с еоблегна в стола назад, затваряйки очи.
-Ана - започна Джеймс - разкажи ни какво точно се случи!
Всички замлъкнаха, след което русокосата се настани по - удобно и заразказва, какво точно се бе случило. Разказа за ресторанта, за младия мъж, за началото на странния им разговор, както и за края му, за изчезването на мотора. Каза им всичко до последната подробност.
-Емили, съжелявам, не исках да ста.... - опита се момичето
-Мълчи! - изсъска другата. Все още не бе уравновесила себе си достатъчно - Затвори си устата и мълчи, защото кълна се, способна съм да те убия!
-Ще трябва да се скрием много хубво за няколко дни, докато разберем какво точно става - обади се тихо Луис - трябва да разучим дали този е бил някакво ченге или нещо от този род.....Всъщност не знам какъв друг би могъл да е. Нищо не ми идва наум.
-Мисля, че ще е най- добре да преспим тук в бунгалата, пък утре ще измислим какво да правим на по спокойна обстановка - Леонард погледна към Ем, която чукаше с пръсти по масата без изобщо да им обръща внимание. Изведнъж нещо я прихвана, след което скочи от стола.
-Мамка му - изстена и се затича към колата. Отвори багажника на джипа и измъкна куфара с лаптопа. Отвори го на място и го включи.
Ако ченгетата ги бяха набарали, най - вероятно щяха вече да са затворили главната сметка от която тя превеждаше парите на останалите, но за нейна радост се оказа, че не е така. Всичко си бе на мястото. Поне за сега. Отпусна се на земята, облягайки се на колата и затвори очи. Какво щеше да стане сега..?

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
MoRtaL_LoVe
End of all hope


Брой мнения : 37
Registration date : 12.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Сря Яну 23, 2008 8:35 pm

Ана огледа всички на масата.."..Ами ако всъщност това бе плана им?Да се махнат от жилището си и те да открият там планове и всичко?..А какво всъщност бяха те?..Или беше само той"..Главата й се въртеше някак неприятно,а останалите обсъждаха нещо тихо,но тя беше глуха за това.Джеймс я погледна :
-Ан-той сложи ръка на рамото й,а тя рязко подскочи-Защо го каза?
-Не съм искала да стане така..-проплака-Той беше толкова нормален,беше толкова глупав,излъгах го за всичко,нито веднъж не споменах нещо,свързано с екипа.Просто..аз съм израснала в Ливърпул,никога не съм познавала Лондон,и..е,надявах се,че ще е просто един тъп англичанин.Дори..дори не знам какъв е,Джеймс,аз..ужасна съм!
Закри лицето си с ръце и заклати глава,говорейки някакви несвързани думи.Найт я гледаше с малко съчуствие,но и с много объркано изражение.Притегли я в прегръдка,но Ана не пожела да се приближава.До тях Кейт и Лео говореха за нещата,които са оставили в апартамента.
-Какво ще правим сега,Джеймс,какво?-попита го-Дали не е най-добре да изчезна от HEARTBEAT.Имам предвид,той ме познаваше.Знаеше как изглеждам,знаеше името ми,не се и съмнявам,че знаеше какво работя.Видя,че нося пистолет,разбра..знаел е всичко!
-Ан,сигурна ли си?Може просто да си се объркала от нерви?-предположи Найт,въпреки че и сам не си вярваше на думите.Нямаше такова нещо като объркване в тази ситуация.
Тя поклати глава,а след това се обърна към останалите:
-Вижте,не знам какъв беше този.Не беше ченге.Назова ме по име,следователно е знаел и как изглеждам.Може би знае и за вас.Нямам представа.Дори не знам в какво ви забърках,благодарение на глупостта си.Мисля,че за известно време ще ви изоставя.
-Екипа си е екип.Всички се дъним,ти просто успя да надминеш всички ни досега-каза Лео-Няма да ходиш никъде,иначе вероятно ще те убият,а предварително ще те накарат да ни издадеш.Не че ще го направиш..нали?
-Разбира се-увери го Ан.Беше тотално объркана и не бе сигурна в себе си.Дали беше нещо съвсем сериозно?..Тя посегна към вътрешния си джоб,пистолет нямаше.Прехапа устни.
-Той ме е познавал.Когато излязох,не носех оръжие,а той заяви,че е в джоба ми.Знаел е къде го държа,всичко.Мисля,че сме в опаност.
Лео се засмя:
-И в каква?Според мен попаднахме в каша,в която ти ни забърка.
-Не съм го искала
-Но го направи-намеси се Кейт,а после заяви-Може би трябва да го проучим.Помниш ли как изглеждаше,Ан?
Русокосата кимна и понечи да каже нещо,но Крис проговори:
-Ами ако просто са ченгета?..Чрез кръвта са стигнали до мен,после до HEARTBEAT и и..той те е забелязал,докато си карала мотора и е решил да те проследи.
-О,не,спри-прекъсна я Джеймс-Да използваме плана на Кейт с проучването.
-Благодаря-кимна Кейтлин-Ан?
-Казах ви вече.Не много висок,рижав,на окло 25,носеше тъмни дънки и някаква бежава риза и имаше черни очи.Заяви,че се казва Джон,но..е,съмнявам се,че това е името му.
Емили влезе и се насочи към тях с каменно изражение.Личеше си,че въобще не е доволна от случилото се,дори беше ядосано.И нормално,никой не я обвиняваше.Ан сведе глава към масата,докато Ем сядаше и след това отново я погледна.Миг-два се гледаха,след това Ем извъртя очи.
-Ще ни трябва лаптоп,може да имаме малко късмет-предложи Джеймс.
От началото Луис не бе проговорил.Ан не се и съмняваше,че освен притеснението заради това,което е предвизиквала,той малко и много си мисли за мотора..Емили вдигна вежди и се заслуша,докато Кейт й разказа какво са говорили досега.
-И това е гениалния ви план?Да намерим човека?И после какво?
-Ами..туко виж сме го очистили и той забрави,че сме съществували-вдигна рамене Леонард
-Ако е ченге,не знае само той.Но не е ченге.Банковата сметка още е отворена,следователно полицията няма нищо общо.И тогава в главата ми изниква една дума-конкуренция.
-Какво?Мислиш,че е бил друг наемен убиец?-възкликна Кристин
-Звучи логично-за пръв път се намеси Луис-Искал е информация.Може и да сме прецакали някой клиент и той да е пратил други да ни го върнат.Например онзи Джексън.Заслужаваме си боя след толкова добре изпълнената ни мисия.
Настъпи тягостна тишина.Възможно ли беше?Ако беше,то не се очертаваше нищо хубаво занапред.

_________________
Did you ever?
Loose yourself to get what you want
Did you ever?
Get on a ride and wanna get off

Did you ever?
Push away the ones you should've held close
Did you ever let go?
Did you ever not know?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
^Daughter of the night^

avatar

Брой мнения : 39
Age : 26
Location : In your nightmare
Registration date : 12.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Сря Яну 23, 2008 10:51 pm

Джеймс гледаше сънено пътя пред себе си държейки волана почти неподвижно.Мрака ги обгръщаше отвсякъде,а почти безшумното бучене на колата и тишината,която никой не нарушаваше бяха крайно приспиващи.Лео се бе отпуснал назад и спеше,а Ана бе опряла глава в стъклото и гледаше отнесено навън.Кейт се бе свила на предната седалка,също със затворени очи,но Джеймс бе убеден,че ако помаха пред лицето й с ръка тя щеше да забележи.Или поне така изглеждаше.
Джипа,в който бяха Емили,Луис и Крис караше с равномерна спорост пред тях.
Вече сигурно минаваше четири и след няколко часа трябваше да се съмне.Въпреки това по пътя не бяха забелязали никакъв хотел или нещо подобно затова продължаваха да шофират. Преди час бяха подбинали табела с надпис "Лутън - 300 мили",а малко след това "мотел Бъроу - 50 мили".
Главата на Джеймс кимна на гърдите му и когато усети,че губи контрол над колата се сепна и вдигна поглед удряйки си няколко шамара в опит да се разсъни.
Кейт отстрани се изсмя.
-Удряй по-силно,за по-сигурно.
-Що не вземеш да млъкнеш?-сопна й се той.
-"Щото",селянино мой,когато мълча заспиваш.-изсмя се тя.-Стигнахме ли вече?
Тя се понадигна и се наведе напред опитвайки се да различи нещо друго освен джипа на Емили пред тях.
-Не още.Би трябвало някъде наблизо да има мотел.Ще спрем там.-отвърна той облягайки се назад.Е,поне когато си говореше с някого нямаше шанс да заспи.
Кейт се извърна за момент назад и стрелна с поглед другите двама.Ана продължаваше да се взира някъде отвъд видимото за обикновено око,а Лео продължаваше да си спи спокойно правейки от време на време някакви физиономии.
Стоповете на колата пред тях светнаха и Джеймс почти моментално наби спирачки,за да не се забие в другата кола.Лео подскочи стреснато и се заоглежда неадекватно,а Ана върта нетелесната си форма отново в тялото и също се огледа.
Бяха стигнали някаква постройка,която почти не се виждаше от множеството дървета и разстителност,обграждащи двата края на пътя.Пък и беше прекалено тъмно,за да различат не особено приветливите кафеви стени,чиято боя на места беше олющена.
Луис,последван почти моментално от Емили слязоха от колата отпред и четиримата в другата кола побързаха да ги последват.Шестимата застанаха на няколко крачки от вратата и огледаха намръщено мотела.Вратата на джипа се отвори и Крис също впери поглед в постройката.
-Определено името е подходящо.-отбеляза кисело тя.Лицето й беше станало отново по-бледо от нормалното за състоянието й,а очите й бяха потънали в дълбоки сенки.
-Засега става.-въздъхна Емили насочвайки се към вратата.Нищо не светеше.Или беше изоставено или всички спяха.Щом стигна до вратата задумка силно по дървото вдигайки поглед към горния етаж,който сякаш се крепеше на магия.
Миг по-късно лампата в една от стаите светна и след като прозореца се отвори,една космата глава се появи и присви очи срещу тях.
-Какво искате?
-Стаи.-извика Емили нетърпеливо.
-О!Сега слизам!!-извика той изчезвайки вътре.След около три минути лампите на долния етаж светнаха и вратата се отвори.-Заповядайте,заповядайте!
Емили се извърна към останалите и нареди на Джеймс и Лео да помогнат на Крис,а останалите да разтоварят нещата,след което последва собственика вътре,за да изяснят цената.Мъжът буквално подскачаше около нея явно надушвайки някой друг спечелен петак за сметка на долнопробното място,което се водеше 2-звезден мотел.
-Две звезди.-изсумтя Кристин.-Две звезди е бил преди двеста години!
Когато влязоха вътре заедно с багажа и Кристин Емили вече се бе разбрала с мъжът и той прибираше парите припряно все едно се притесняваше,че тя може да се промени решението.
-Има четири стаи,плюс тази на собственика.-останалите се спогледаха.-Взех и четирите.
-А той къде ще спи?-попита не особено заинтересовано Ана докато гледаше как мъжа търчи нагоре по стълбите явно за да освободи своята стая за гостите.
-Много слабо ме интересува.-махна с ръка Емили.-Каза,че ще се оправи.-по двама в стая,разбере те се.Крис,ти ще си в единичната.
-Сама??-възкликна другата жена и Емили се усмихна престорено.
-Искаш ли някой да ти държи ръчичката докато спиш??
-Не,аз просто...
-Добре.-отряза я Емили.-помогнете й да се качи горе,а също и багажа.
-Да,сър.-измърмори едва чуто Джеймс прехвърляйки едната ръка на ранената през рамото си и двамата с Лео се заизкачваха бавно по стълбите.
Кейт взе последния останал ключ и тръгна последна по стълбите насочвайки се към вратата с олющения номер 13.Влезе вътре и захвърли сака си настрани отпускайки се тежно на едното легло.Миг по-късно изпъшка тъй като вместо мекия дюшек й каза "здрасти" нещо твърдо и неудобно.
Въпреки това няколко минути не помръдна докато вратата не се отвори и тя не се повдигна на лакти впервайки поглед във влязалия.
-О,колко забавно.-изсмя се тя отпускайки се назад.-Невероятно.
-Шанс.-изсмя се подигравателно Джеймс затваряйки вратата след себе си и насочвайки се към леглото си.-Боже,мога да легна и никога да не стана повече!
-Дано Бог чуе молбите ти!-подразни го Кейт затваряйки очи.Той отвърна нещо,но тя вече не го слушаше.Искаше единствено малко пълноценна почивка,доколкото това беше възможно върху това твърдо легло.

-Ще повърна.-обяви Ана бутайки чинията по-навътре в масата.Обяда им(бяха се събудили по пладне) беше достоен за някое умиращо от глад улично псе.
Кейт се усмихна леко.
-Радвам се,че не го опитах.
-Не знаеш каква късметлийка си.-закима Ана правейки отвратени физиономии.
-Не е чак толкова лошо.-сви рамене Джеймс,който вече бе омел половината от порцията си.
Двете изсумтяха и се постараха да не връщат погледа си на "яденето".
-Хей!Елате!-неочаквано се обади гласът на Емили от една от масите и всички побързаха да се скупчат около нея.Беше седнала на един от паянтовите дървени столове и очите й се стрелкаха по екрана на подвижния компютър.Четеше някакво досие на мъж с червеникава коса и тъмни очи.
-Това е той!Той е!-извика полу-зарадвано,полу-уплашено Ана.-Същия е!
-Ан,спокойно,няма да излезе от лаптопа и да ни избие!-потупа я Джеймс по рамото и тя му се озъби в отговор.
-Името му е Джонатан Стоун,роден е на 13 юли...това не ни трябва особено,-мърмореше сякаш на себе си Емили.-Осъден за убийство на 25 години затвор.На шестата година бяха от затвора.Все още се издирва.Същата година от затвора са избягали още няколко човека.
-Нека позная?-обади се Кейт.-По същото време,по същия начин.
-Точно така.
Неочаквано Ана извика сякаш се бе сетила за нещо и всички се извърнаха към нея.
-Сега след като разбрахме тези неща всичко се връзва!Точно така!!
-Само аз ли не разбирам?-обади се Джеймс с глупава физиономия.
-Обясни.-нареди кратко,ясно и лаконично Емили.
-Бил е вкаран в затвора заради убийство.Избягал е оттам и то не сам.Явно е било замислено добре щом са успели.Да,те.-никой не даваше признаци,че я разбира а тя само дето не подскачаше на място от възбуда.-Ами ако в това убийство не е бил сам?Ако са били екип и са ги хванали?Нали говорехме за конкуренция?
-Искаш да кажеш,че тази предполагаема група убийци се е издънила и са ги вкарали в затвора,от който са избягали някакси и сега ги издирват и сега преследват нас?-попита леко намръщено Емили.
-В общи линии.-усмихна се Ана явно доволна,че поне някой я е разбрал.
-Дано да грешиш.-въздъхна Емили отпускайки се назад на стола и палейки си цигара.-Защото е едно да бягаш от ченгетата,а съвсем друго - от убийци. Било те и достатъчно некадърни,за да ги вкарат зад решетките.
-Да напомня ли,че на нас за малко ни се размина?-обади се Кейт и почти всички я изгледаха ядно.
-Ще трябва да се погрижим за тях.-сви рамене Луис обявявайки всеобщите мисли на глас.
-Веднага след като Кристин се посъвземе и разберем дали наистина на тези им е поръчано да ни убият или просто искат нещо от нас.-заяви твърдо Емили стрелкайки с поглед останалите.-Сега ме оставете да работя.
Всички се изправиха и се насочиха към предишните си места освен Луис,който продължи да седи обратно на стола си и да гледа монитора на лаптопа отстрани докато Емили се ровеше в опит да намери нещо,което да им помогне.


Кейт седеше с опънати крака на постеленото на пода одеало,стиснала очи и легнала върху тях.Вече не усещаше болка в гърба,но определено прекалено дългата липса на йога й се отразяваха зле.
Протегна краката се встрани,почти в шпагат и се занавежда бавно напред.За момент се спря прорязана от лека болка в бедрата,но после бавно продължи да се навежда надолу.
Неочаквано вратата се отвори и вътре влезе Джеймс застивайки на прага.
-Какво правиш?
-На какво ти прилича?-усмихна се леко тя вече почти легнала на земята.-Нарича се йога,Джеймс,и е за гъвкавост.
-Явно си доста гъвкава.-отбеляза с някакъв странен тон той и Кейт за момент вдигна поглед,за да види подигравателната му усмивка.Без да му обръща повече внимание,и без нарушава очния контакт попита.
-Как е Крис?
-Влошава се.-отвърна той настанявайки се на леглото си.Кейт събра краката си и се изправи бавно навеждайки се надолу и подставяйки длани на земята.Джеймс се отпусна назад на леглото без да откъсва поглед от нея.-Май ще й е нужен лекар.Истински лекар.
-Лоша работа.-отвърна приглушено Кейт и неочаквано се изправи оглеждайки се.-Чу ли това?
-Не,кое?-извърна поглед Джеймс очаквайки едва ли не нова обида.
-Нещо изтропа.
-Може някой от другите да е изпуснал нещо.-сви рамене той.
Кейт обаче намръщено се насочи към вратата усещайки,че нещо не е наред.Вече беше на сантиметри от дръжката,а Джеймс също се беше изправил,видимо напрегнат.Чувството за надвисваща неприятност се бе изострило до крайност от годините,в които се измъкваха на косъм от смъртта.
-Мръдни се оттам!-изкрещя неочаквано той и преди Кейт да е успяла да реагира той я сгръбчи през кръста и я издърпа встрани.Миг по-късно няколко дупки се появиха във вратата и едно от стъклата се строши със силен трясък от миналия през дървото куршум.
Двамата се стовариха между двете легла и без да чака втора покана Джеймс се извърна към своето легло и издърпа сака изпод него.Точно когато извади два пистолета,с пълни пълнители оттам вратата бе изритана и се стовари на пода.Още преди обаче изриталия я да направи нещо Джеймс натисна спусъка.И после отново и отново.
Нямаше заглушител и звуците от изтрелите се разнесоха из къщата.Другите не можеше да не са забелязали нищо.Освен ако не бяха мъртви.
Онзи от вратата се дръпна встрани и куршумите се забиха в стената в коридора.
Кейт се прекърколи под своето легло излизайки от другия край и откопча рязко ципа изваждайки оттам пистолета,който бе останал в нея след убийството на американците.За нейно нещастие нямаше пълнител затова тя го захвърли настрани и се насочи към вратата.
-Хей,какво правиш??!-изкрещя след нея Джеймс.
-Съвсем скоро ще ти свършат патроните,идиот такъв!-процепи през зъби тя опирайки гръб до стената и чакайки.Джеймс се бе изправил с вдигнат пистолет и вече не гледаше нея,а някъде през рамката на вратата.Неочаквано нечия ръка се появи с пистолет,насочен към Джеймс.Кейт изчака няколко секунди докато се появи поне до лакътя и преди да застреля мъжа и я изрита силно,при което пистолета изхвърча и се заби в стената падайки звучно на пода.
-Стреляй!-изкрещя тя и миг по-късно точен изтрел прелетя до нея и се заби в челото на другия мъж.-добър изтрел!да вървим!
От долния етаж се чуваше шум,явно нмаше никой друг на втория.Двамата хукнаха към стълбите когато една от вратите се отвори и Кейт застина вперила няколко мига поглед в мъжа срещу себе си.Той понечи да вдигна оръжието си срещу нея,но Кейт бързо го освободи от него едва избягвайки куршума предназначен за десния й крак.Мъжът я блъсна с рамо и тя се блъсна в отсрещната врата падайки през нея.Изпъшка от болка,но бързо ръката хващаща я за косата бързо я върна обратно в стаята.Тя заби лакътя си с всички сили в хълбоците му и той се преви на две давайки й шанс да го изрита в лицето поваляйки го назад.Настъпи врата му и тъкмо се канеше да прекърши врата му когато той хвана стъпалото й и толкова силно я бутна назад,че тя изгуби равновесите и падна върху дървената масичка,разбивайки я.Той скочи върху нея хващайки я за гърлото и жената усети как въздухът вече не достига до дробовете й.Тъкмо си мислеше,че това е края,когато чу изтрел и след миг струйка кръв се стече по челото му и той се отпусна тежко назад.
-бързо,да се махаме!-извика Джеймс помагайки й да стане.

_________________
She sits in her corner
Singing herself to sleep,wrapped in all of the promises
That no one seems to keep,she no longer cries to herself
No tears left to wash away,just diaries of empty pages
Feelings gone astray...


Walking through life unnoticed,knowing that no one cares
Too consumed in their masquerade,no one sees her there...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
MoRtaL_LoVe
End of all hope


Брой мнения : 37
Registration date : 12.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Сря Яну 23, 2008 11:35 pm

-Лео!-изкрещя Ана и изрита един от мъжете през лицето,а след това го застреля.Имаше само още два патрона,Леонард бе изчезнал,а сама нямаше да успееш да опази Крис жива и здрава.Какво оставаше за нея.Изникнаха още двама и още преди Ана да измисли нещо две стъкла се забиха във вратовете им.Паднаха мъртви за секунди.
-Браво,Крис-похвали я видимо щастлива Ан и погледна към приятелката си през рамо.Кристин беше седнала на леглото си,с измъчена физиономия и държеше няколко парчета от счупеното на парченца огледало.-Нямам патрони,Крис.
Влязоха две жени,въоражени с автомати.Усмихнаха се първо на Ана,а после и една на друга.Една..две...на три щяха да я прострелят.Ана вдигна пистолета и уцели едната между очите.Оставаше и само един изтрел,нямаше право да стреля по другата.
Изведнъж се чу силно БУМ и и втората жена се загромоляса.Русокосата вдигна единия автомат,а другия метна към Крис и се приближи до нея.
-Бързо-нареди й и преметна една й ръка през врата си.
-Ана!Крис!-на вратата се бе появила Лео с една окървавена ръка,но изглеждаше съвсем жизнен.-Дай ми я,Ан,взми пистолета ми и ни прикривай.
Тя го послуша и грабна оръжията.Леонард вдигна Крис на ръце и тръгна с бавни крачки към вратата,като пред него вървеше Ан.Жената надникна с едно око и ги видя.Бяха десетима,при асансьорите и стълбите.Набързо пресметна патроните си.Двайсет и пет.
-Шансовете са минимални,Лео.Ако успея да ги убия,тичай.Не се обръщай назад,трябва да я изнесеш жива от тук!-каза го малко уплашено,а след това се показа.Уби двама от първите два изтрела."23"-помисли си и на косъм избегна един изтрел.Бяха я видели и единственото,което й трябваше сега беше късмет.Тичаше срещу дъжда от куршуми и стреляше напосоки,по шума от изтрелите.Леонард бързаше след нея с Крис на ръце и за човек с кървяща ръка и носещ жена на 25 години,се движеше доста скоростно.Ана вдигна се скри в една от стаите и си пое въздух.13.Бяха останали само 13.Къде ли бяха Емили и Луис?А Кейт и Джеймс?Коремът й се сви,кимна на Лео и отново изскочи от скривалището си.Стреля 13 пъти подред и уцели последните пет,останали при асансьорите.
-Тръгваме по стълбите-викна Лео-Могат да спрат асансьора или да му скъсат въжетата.
Ана бутна вратата и го пусна да мине пред нея.Точно тогава усети пареща болка в бедрото и погледна към кракът си.Кървеше обилно,но трябваше да тръгне надолу.От коридора видя задаващи се около 4 човека.Нима бяха останали само толкова?Куршумите им бяха предназначени за нея.Стъпките на Лео вече не се чуваха по каменните стъпъла,което значеше,че е стигнал до вратата.Стисна зъби и се опита да тича надолу.Имаше ли шанс да се спаси в този момент?Умираше ли?
-Не е стигнала далеч!Хванете я!
Успя да стигне първия етаж и тръгна по един от коридорите,търсейки някъде входната врата.От една от стаите изскочи Луис,тръскащ глава-целия беше в сажди.
-Ана!Какво се е случило?Къде е Крис?А Ем?
-Не знам,Луис,но те..ни гонят!
-Добре,да тъгваме!-подкани я и забърза.
Ана го последва,но вече чуваше твърде много стъпки зад гърба си,а Луис бързаше напред,поглеждайки във всяка стая.Профуча втори изтрел,който я уцели в глезена.Изпищя от болка и се свлече на земята.Преследвачите им се приближаваха.Луис понечи да се върне за нея,но не можа,тъй като един от онези мъже достигна до Ана преди него.Блекморт стреля по него,но незнайно защо пропусна,и вместо това кушумът на врагът му одраска бузата му.
-Тръгвай!-извика Ан,но в следващата минута устата й бе запушена с дебелата,мазна ръка на мъжът.Тя го захапа силно,но вместо да я пусне,той заби коляно в раната на глезена й.
Луис се поколеба за малко,но тръгна към входната врата,следван от дъжд от куршуми.Изтича навън,където останалите вече бяха влезли в колите.Метна се набързо в джипа и двете коли потеглиха.
-Къде е Ана?-изкрещя Лео,когато фолксвагена,който Емили караше потегли-Няма я,Ем,няма я!Трябва да се върнем за нея!
-Сигурно е при Джеймс.Не се безпокой,трябва да бягаме.
Леонард кимна уплашено,държейки в ръцете си припаднала Крис.Тя беше изгубила много кръв,тъй като раната се беше отворила,и сега щеше да се наложи някой да я зашие.Емили натискаше газта,треперйки едва едва.Беше изгубила Луис някъде из стаите на първия етаж и сега силно се надяваше той да е успял да се спаси..
-Ем,какво се случи?Къде е Луис?
-Нападнаха ни,докато вечеряхме.Нищо особено.Просто стреляха по нас,докато се усетя някой ме беше изблъскал през прозореца навън.Добре,че бяхме на първия етаж.Луис остана вътре,под обстрел.Не знам дали са му стигнали патроните,не знам дали се е спасил.Аз убих моите преслдвачи и тръгнах към джипа.Там се засякох с теб.И..просто така стана.Мисля,че всичко това е свързано с онзи Джонатан.Просто дано останалите са добре.-Леонард мислено се съглас с нея

-Мълчи,проклетницо-изсъска ядосано Джонатан срещу Ана,която си стоеше с две рани в десния крак,но спираше напиращите си сълзи.-Кажи ми сега къде отидоха приятелчетата си.
-Долен нещастник!Няма да ти кажа,ако искаш може да ме убиеш.-извика в лицето му и го оплю.
-Няма да те убивам.Твърде ценна си,за да те пропилея за това.Но може би още няколко рани ще ти се отразят добре.
-Болката не ме плаши.Нито една физическа болка,не може да е толкова силна,колкото душевната.А аз изпитах най-силната болка-тази от загубата на всичко,което си имал,още преди години.Не можеш да ме нараниш,проумей го!
-Дали?-Джон измъкна един нож и скъса единия ръкав на ризата й-Нека проверим,искаш ли?
-Да видим дали ти стиска-Ана присви очи.Под стола,за който беше вързана,се бе образувала обилна локва кръв.Какво щеше да стане,ако към нея се добавеше само още малко?
Джон заби върхът на острието в кожата й и от там бликна кръв.Бавно го прокара надолу,оставяйки червени следи,а след това повтори това движение няколко пъти по дължината на ръката й.Ан нито веднъж не извика,въпреки че очите й се напълниха със сълзи.
-Ако докоснеш приятелите ми,кълна се,че ще те удуша,ако трябва и с два куршума в краката и нарязана ръка!-заплаши го Ан и тръсна глава.
-Ще видим тази работа-мъжът се наведе към лицето й-Знаеш ли,че много ще ти отива един белег на челото..или до устната.
-Да не си посмял!-изкрещя и отблъсна стола малко назад
-Или какво?
Ан игнорира иронията му и каза:
-Я ми кажи,ти защо си толкова некадърен?..Затвор,а?25 години..Хахаха-разсмя се,опитвайки се да наподоби по-студен смях,но не й достигнаха сили.Липсата на кръв я изтощаваше значително.
Джон не отговори,а само я изгледа озлобено.После повика с махване на ръка някакъв мъж,който се отзова незабавно.Подшушна му нещо тихо и подчиненият му закима положително.Ана впрегна и последните си сили,за да разбере кавко обсъждат.Последното което видя преди да припадне,бе лицето на онзи,който я развърза и вдигна на ръце.

_________________
Did you ever?
Loose yourself to get what you want
Did you ever?
Get on a ride and wanna get off

Did you ever?
Push away the ones you should've held close
Did you ever let go?
Did you ever not know?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
lonkata

avatar

Брой мнения : 36
Registration date : 21.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Чет Яну 24, 2008 12:34 am

Емили караше с бясна скорост по магистралата, а колата в която бяха другите трима я следваше плътно. Трябваше да се измъкнат. Леонард беше ранен, най-вероятно и някой от другите, а ако скоро лекар не видеше Кристин тя щеше да умре.
- Мамка му! - изпсува тихо Ем. - Тук някъде имаше отбивка.
- Къде отиваме? - обади се Лео, който бе притиснал с част от блузата си раната на жената в скута му.
- Има едно село на няколко мили от тук, ако правилно се ориентирам. - отвърна сдържано Емили.
- А като пристигнем? Кристин е ранена и й трябва лекар, а не знаем и другите как са. - набързо обясни той.
- Знам, глупако! - започваше да се дразни. Той какво, да не я мислеше за толкова тъпа? Осъзнаваше, че екипът й е в тежко състояние, а единствената идея, която й хрумваше бе тази. - Ще потърсим някакъв хотел или къща или не знам и аз и ще пренущуваме там. Предполагам, че в това забравено от бога място все ще се намери светсен лекар, който да прегледа Кристин и ръката ти и ако другите са ранени. - след тези думи Емили направя рязък завой на ляво, тръгвайки по чакълеста пътека, която, ако не знаеш, че е там на дали щеше да я видиш. В огледалото се виждаше, че другата кола ги следва макар и на голямо разстояние, но това не промени нищо и фолксвагена продължи да се движи с мръсна газ.
Четвърт час по-късно двете коли минаваха през празния център на малко безлюдно селце. "Центърът" предсатвляваше широка двулентова улица, а от двете й страни бяха наредени къщички. Улицата заобикаляше голям мраморен фонтан и продължаваше нататък. Нощта отдавна се бе спуснала и това не беше много добре, защото по това време не се знаеше къде можеха да намеря място, за да пренощуват. Мека светлина струееше от близките прозорци, а тишина обгръщаше мястото.
Емили наби рязко спирачки и спря фолтсфагена. Дургата кола направи същото и след няколко минути Луис, Кейт и Джеймс бяха застанали до отворената врата, където седеше Лео, а в скута му отпуснатото тяло на Кристин.
- Къде е Ана? - веднага попита Ем. Никой не отговори. Започваше да се дразни. - Отговорете ми, мака му!
- Отвлякоха я. - дочу се тихият глас на Луис, а всички погледи се извърнаха към него.
- Как така я отвлякоха? - не разбра Джеймс.
- Както го чуваш, тъпако. - отвърна му ядно Блекмур, но Найт явно беше решил да спори, защото понечи да се възпротиви.
- Не му е сега времето. Искам да знам какво стана, дявол ви взел. - погледът премина през всеки един, задържайки се най-дълго на Луис. - Е?
- Бяхме в стаята - започна Джеймс - когато изведнъж някой започна да стреля по вратата. Когато тя се отвори стрелях, но не уцелих. Опитахме се да излезем, тъй като в моя пистолет имах съвсем малко патрони, а в нейния - той посочи Кейт - нямаше. Тя се опита да го убие, но не знам и аз какво точно стана и КЕйтлин се стовари на масата, а копелето се опита да я удоши.
- И благодаря, че ми спаси живота. - усмихна се леко Кейт. Найт й върна усмивката и зачакаха някой друг да продължи.
- На няколко метра от тях аз се опитвах да се отърва от две горили, но единият ме простреля в ръката. За щастие куршумът само ме одраска. Чух някакви изстрели и побързах да видя какво става. Когато отидох до мястото от където бяха дошли заварих Ана и Кристин, които както изглежда току що се бяха разправили с някакви. Крис не можеше да ходи и се наложи да я пренеса, а пред нас Ана ни прикриваше с оръжията на онези двете. Имаше само 25 куршума в автоматите, а пред нас имаше около 10 човека с доста повече патрони, но все пак ги уби. Стигнахме до стълбите и заслизахме надолу. Не се обърнах назад, тъй като нямше време, а и тя - тук той посочи момичето в колата - беше зле и ако хванеха мен, хаващах и нея. Мислех, че Ана е след нас... - завърши с по-тих глас Леонард. - Не знам какво е станало.
- Аз я видях. - обади се Блекмур и погледите се втренчиха в него. - Опитваше се да избяга от някакви, но я раниха в крака. Обърнах се да се върна за нея, но тя ми каза да тръгвам, ако не я бях послушал сигурно и аз щях да съм при тях. - Емили изпсува цветущо и като изрита с все сила гумата на колата обърна гръб на другите.
- Да се надяваме, че няма да си отвори голяма уста. Заради нея сме в това положение.
- Не я обвинявай, Ем. Не е искала да го направи и не вярвам да каже каквото и да е било. - намеси се Кейт.
- Дано да си права, защото иначе имаме огромен проблем.
- Вече го имаме. - обади се Джеймс и посочи с глава Кристин. Дрехите й, а и тези на Лео бяха плувнали в кръв, а лицето й бе придобило восъчна белота. - Ако не намерим бързо лекар тя ще умре. - останалите се спогледаха, но си нямаха и най-малка идея какво да правят. Минаваше 23:30 и хората отдавна си бяха по легнали. На дали някой щеше да им предложи топла вечеря и мек креват, като се изсипят 5 човека, окървавени, разкъсани и носейки със себе си умиращ. Но ако почакаха още малко Крис щеше да умре.
НАпрежението беше достигнало връхната си точка, а решение нямаше. Ана беше отвлечена, Кристин беше зле, Лео се опитваше да спре шуртящата кръв, Емили беше изнервена, а Кейт, Джеймс и Луис сновяха напред назад мислейки какво да правят. Трябваше им план за действие.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Чет Яну 24, 2008 9:33 am

Емили разтърси глава и изтича до входната врата на най - малката къщичка, където силно започна да чука, докато не бе отворено и на прага не застана някаква старица, гледайки я любопитно и уплашено.
-Къде дават стай? - попита Ем, без да се церемони
-Колко стай ти трябват дете?
-Възможно най - много. Трябва ми и лекар и то спешно!
-Хм......ако продължиш надолу към края на селото - жената посочи посоката - от лявата страна, предпоследната къща. Тя ед една много голяма, там ще ти дадът стай.
-А Лекар?
-Имаме лекар, но не съм сигурна дали тези дни е в селото. Живее ето там- старицата посочи една къща малко по надолу.
Ем се върна до колите и каза на останалите къде да отидат, след което взе пистолет и го зареди.
-Внимавай! - каза Леонард, докато се качваха в колата.
Емили само кимна и се запъти надолу, надявайки се, че ще има някой вътре.
Почука няколко пъти и зачака.
Врата се отвори доста бързо и на прага й застана мъж, на около треийсетина години, все още облечен и изглеждаш малко изморен..
-Колко е часа за бо..
-Вие ли сте лекааря?
-Да аз съм, но..
-Елата с мен, имам няколко пациента който се нуждаят от помощ. Ще ви платя! Само по бързо.
Мъжът се върна за няккава чанта с принадлежности, след което се върнаха при джипа, където ги чакаше Луис.
Блекмур запали двигателя когато ги видя, а след малко Ем и Мъжа се качина в колата и тримата потеглиха надолу.
Къщата не представляваше кой знае какво, но изглеждаше доста спретната. Вътре вече светеха почти всички лапми, а мерцедеса стоеше отвън, заключен.
Ем паркира Фолксвагена, след като слязоха го заклчи и пусна алармата и влезе вътре. Имаше стълбища водещи към горните два етажа, уютен хол, както и на втория етаж.
Лео и посочи мъжа който явнобе хазяйн и тя се насчи към него.
-Добър вечер.
-Добър вечер млада госпожице.
-Колко ще искате да ви платя за двата горни етажа.
-Колко смятате да останете.
-Не се знае.
-Хм.......да кажем по десет паунда за човек на вечер.
Жената само кимна и бръкна в задния си джоб, вадейки пачка пари от където измъкна 140 и му ги подаде
-За днес и утре - каза, след което му обърна гръб и се качи горе.
Лекаря вече преглеждаше Крис след което и останалите ранени. Опипа се. Имаше лека резка на гърлото и беше поряза на бедрото, но нищо което да си заслужава викането на лекар. Влезе в една от спалните където бяха оставени сака и лаптопа й. Имаше още едно лехло, но не се поинересува. Съблече дрехите си, мятайки ги на пода и влезе в близката баня, пускайки душа. Пусна си само гореща вода и се опита да измие стреса и напрежението от себе си. Не се получаваше. Единствено болката в уморените и мускули намаля.
Когато излезе от банята, загърната в мека хавлия, се закова на място, забелязвайки Луис, който седеше на другото легло.
-Ще делим една стая изглежда - каза той.
Емили само кимна, приклякайки над куфара от къде извади, бельо, суитчър и дънки.
Преди да започне да се облича Луис също влезе в банята.
Емили се изправи и се завъртя. Не искаше да седи на едно място сега, имаше чувството, че се задушава, за това грабна цигарите си и излезе извън къщата. Отиде в задния двор където имаше пейки и се настани на една, палейки цигара.
Нещата днес не бяха на добре. Можеха да загинат много хора от екипа и тя нямаше какво да направи.
Това чувство на безпомощност я убиваше.
И Ана...защо им се бе дала, защо бе позволила да я отвлекът. Какво щяха да правят от тук нататък?

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Чет Яну 24, 2008 12:32 pm

-Емили. –Луис се загледа в нея и се облегна на мерцедеса. Беше толкова изнервена, че ръцете й трепереха.
-Какво има пак? Искам малко почивка от всички ви. –Почти изсъска момичето, без да прикрива ядната нотка в гласа си.
-Имаш я. –Промълви глухо.- Искам парите от последните две мисии.
Погледът й се разшири и се напълни с кръв, когато отмести очи към него.
-Моля? –Гласът й потрепери и Блекмур беше сигурен, че в следващия миг ще се хвърли върху него.
-Да, колкото се може по-бързо. Още утре. –Промълви ядно.
-Т-ти… Тръгваш ли си? –Веждите й бяха изчезнали в косата от почуда, а цигарата падна от треперещата й ръка.
Луис не отговори. Просто се загледа нагоре и се взря в месечината.
-Можеш ли да го уредиш? –Попита твърдо, без да я поглежда.
-Майната ти, Блекмур! Как може да си толкова безотговорен! –Блъсна го Емили в гърдите и една вена затрепери на слепоочието й убийствено.
-Осъзнай се, Емили! –Процеди срещу нея.- Прекалено сме много, за да се движим заедно. И стават прекалено много проблеми…
-СПРИ ДА ГОВОРИШ ГЛУПОСТИ, ПО ДЯВОЛИТЕ! –Извика глухо, а Луис се загледа в нея.- Искаш да избягаш, нали? Стана напечено и реши да си обереш партакешите и да се махнеш? Страхливец! –Изсъска тихо и погнусено.
-Както искаш ме наричай. Осемте хиляди. –Напомни отново.- Можеш ли да ми ги дадеш утре?
Металът блесна и Луис го хвана с две ръце точно преди да се забие в лицето му, а от дланите му потече струйка кръв. После свали ножа и й го подаде, а Емили го изби яростно от ръцете му.
В момента, в който се опита да го удари, Блекмур стисна болезнено китките й над главата й, а после ги изви зад гърба й. Емили дишаше учестено и цялата трепереше. А ръцете й побеляха от липсата на кръв.
-Парите, Емили, утре! –Прошепна в ухото й и я блъсна напред. Когато тя се загледа в него, очите й бяха огненочервени, а цялото й лице – пребледняло.- Утре, Емили, не по-късно.
Когато тя изфуча нагоре, Луис се загледа още веднъж в кадифеното небе. После се отблъсна от колата и тръгна в обратната посока, по улицата. Докато леденият вятър рошеше косата му, през съзнанието му преминаваха хиляди мисли едновременно. Всичко се беше объркало, нямаше връщане назад. Вече го беше решил.
Като стигна края на главната улица, зави надясно и почука три пъти на една врата.
Чуха се бързи стъпки и излезе млада жена на около двадесет и пет години с дълга катранена коса и черни очи. Тя изгледа с ужас окървавените му дрехи и раздърпания му вид. Преди да изпищи от уплаха, Луис промълви глухо:
-След толкова години не се ли радваш да ме видиш, Селен?
Очите й се разшириха, а ръката върху вратата потрепери.
-Л-Луис? –Процеди с уплаха.
-Сама ли си? –Попита тихо.
-Винаги съм била сама, Луис, знаеш го добре. Нямах изб…
-Имаше и го взе. Всички направихме своя избор някога. Но аз съм тук да върна миналото. –Промълви тихо.
-Не, моля те, Луис, аз вече съм друга, не искам да се връщам отново, не искам да се случва, не искам… -Заумолява го жената.- Тогава беше друго време, тогава нямаше какво да губим…
-Винаги сме имали. –Процеди тихо.- Как е Никол?
Тя се спусна към него и заби по гърдите му ядно, а по бузите й светнаха сълзи.
-Остави я, остави я най-накрая…
-Тя е моя дъщеря. –Отвърна й хладно.
-Но ти никога не си бил неин баща! –Изсъска му през сълзи.
Луис се загледа в нея, а после промълви хладно:
-Няма ли да ме поканиш? –Жената заклати глава и започна да шепне отчаяно някакви слова.- Не беше въпрос, Селен.
После я отдели от себе си и влезе след нея в къщата. Вратата се затвори, лампите светнаха, а една надежда умря в тъмнината.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
MoRtaL_LoVe
End of all hope


Брой мнения : 37
Registration date : 12.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Чет Яну 24, 2008 8:38 pm

Отвори очи и се изкашля.Устата й бе пълна с кръв,незнайно защо.Ана разтърси глава,опитвайки да фокусира рамазания си поглед.И скоро успя.Намираше се в малка кръгла с тая с два големи прозореца,върху които сега бяха дръшпнати завеси и само няколко лъча слънчева светлина можеха да навлизат в помещението.И беше на легло.Десния крак все още я болеше,но някак притъпено,което я наведе на мисълта,че може би са извадили коршумите й."По дяволите!"-изруга наум,когато усети,че ръцете й са вързани са двата противположни края на леглото.Измъкване засега не се предвиждаше,защото не можеше да помръдне.Присви очи срещу въжето,омотало се около дясната й ръка,сякаш можеше само с мислите си да я освбоди.И разбира се цялото това взиране се увеща с неуспех.
Точно,когато се опитваше да приближи зъбите си до въжето,макар и да можеше да се наддигне само на няколко сантиметра,вратата се отвори.Ана тупна на леглото и покорно погледна към "госта" си.
Беше Джонатан,който само я изгледа незаинтересно и седна при нея.
-Добро утро-каза й вяло,но Ан не си направи труда да му отговаря.-Днес предполагам,че ще си по-разговорлива,след като ти спасих живота?
-Не съм те молила-сопна му се-Ако не ти трябвах,нямаше и да си мръднеш пръста за мен.Затова мога само да съжалявам,че съм жива и трябва да стоя затворена в тази дупка.
-Дупка или не,това ще е мястото,където ще прекарваш времето си.И за да ти докажа,че всъщност не съм толкова зъл,ще те отвържа.-Джон се усмихна и се зае да маха лявтото въже.
-Все едно.И без това ще сложиш триста горили пред вратата,ако не и вътре в този килер.-Ан размърда освбодената си китка,установявайки че всъщност е доста по-приятно да може да я мърда.Мъжът посегна да развърже и дясната,тя го блъсна ръката му и сама се освободи.
-Много умно от твоя страна да ме вържеш-каза му ядно-Аз мога да избягам,след като кракът ми е целия изтръпнал,това ли мислиш?
-Не,но никога не е излишно да се подсигуря,нали?-русокосата извърна глава,но Джон,хващайки брадичката й,я принуди да го гледа в очите.
-Пусни ме,глупак такъв-тя се отмести в дясната страна на леглото-Е,защо дойде?
-Кажи ми къде отидоха останалите от HEARTBEAT-тонът му беше спокоен,но прекалено сигурен.
Смехът й отекна из стаята.
-Надявай се.По-скоро ще те помоля да ми донесеш пистолета.
-Толкова ли ти се иска да ме убиеш?-попита я Джон и въздъхна-Няма да стигнем до никъде така.Ще изгниеш тук.Скоро ще напусна тази база и няма да те взема.Ще те запаля заедно със сградата.
-Това заплаха ли беше?-усмивката й беше широка и това го дразнеше.
-Приемай го както искаш.Ако проговориш,ще ти платя и ще те пусна да си живееш живота.А и мога да те взема при мен.Няма да откажа един толкова опитен стрелец,след като уби 30 от хората ми.
-А те колко са общо?
-40-50.Защо?
-Защото съжалявам,че не убих и останалите-процеди през зъби Ан,а после се приближи до него-И така,къде ми е пистолета?
-За какво ти е толкова?Няма да успееш да убиеш всички с единия куршум,който ти е останал в прослувутото оръжие.
-Не,но ще мога да стрелям в гърлото ти и да те накарам да млъкнеш,туко виж куршумът стигнал и до това каменно сърце и го разчупил.
-Откъде знаеш,че е каменно?
-Един убиец няма сърце.
-Ти за каква се имаш,света вода ненапита?
-И аз съм такава,не отричам.Не обичам,не мразя.Изпитвам единствено привързаност,защото така повелява професията.А ти..ти си по-зле от мен.Да убиваш такива от твоя род.Пф.
-Говори си каквото искаш.Аз няма да споря.-той протегна ръка,сякаш да я докосне,но вместо това пръстите му се обвиха около вратът й.Не я стискаше,не й причиняваше болка,а я заплашваше.
-Казах ти,че не се страхувам от теб или от цялата ти пасмина.Ти си просто некадърен наемник!-Ан се засмя,а Джон я пусна и тръгна към вратата,тряскайки я силно зад себе си.
Ана въздъхна облекчено и се отпусна ърху възглавницата.Колко време щеше да издържи и да се прави на студена и безразлична?Рамото я стегна неприятно,но тя остана безчувствена за болката си.Бореше се с мислите си за тях,дали бе постъпила добре,оставяйки се да я хванат.Не и съмняваше,че Луис можеше да я измъкне,тя просто не бе пожелала.Защо?"Няма да им помогнеш много така"-шептеше гласчето в глава й,без да спира,още в момента,в който бе усетила втория куршум в глезена си."Просто ми се иска да разбера какво крои Джон,и после..после ще намеря начин да се измъкна от това място и ще ги намеря.Все някъде из Англия.."
Мислите й се въртяха,преплитаха и тя имаше чувството,че главата й скоро ще се пръсне.С много болки се изправи и закуцука към прозореца.Сградата,в която беше,се намираше в някакво малко градче.Имаше само една главна улица и два реда къщи.Очевидно нямаше друго жители,тъй като всичко бе опожарено или изпочупено.Чувстваше се като попаднала на Луната.Очите й пробягнаха по една срутена къща.Пред нея стоеше малко дете и слабото му телце се тресеше от ридания.Ана отвори прозореца и погледна през него,навеждайки се напред.Детето се свлече на земята и продължи да плаче,а тя просто стоеше и го гледаше безмълвна.За миг то сякаш изчезна и за миг тя си спомни как сама бе стояла пред подобна порутена постройка,над телата на семейството си.Потръпна и тръгна бавно към вратата,като започна да блъска по нея в мига,в който я стигна.
-ДЖОНАТАН!!!!-изкрещя колкото глас имаше,макар да беше доста пресипнала-още не знаеше защо.
Никой не се отзова,а Ана продължаваше да удря дървената врата.Скоро се подаде главата на един мъж,който я изгледа ядосано и измрмори:
-Престани да вдигаш шум,иначе шефа няма да се разсърди,ако набързо ти запуша устата-той се усмихна с беззъбата си усмивка и отново я остави сама.
Ан въздъхна обречено и пак се затъри към прозореца.Седна на перваза и продължи да следи с очи малкото дете.То не бе помръднало и сантиметър,толкова малко и беззащитно.Ана беше уебдена,че е изгубило нещо,защото сякаш жалния му глас се чуваше и при нея.Другото в което не се съмняваше беше,че Джон е виновен за всичките страдания на детето."Той е срутил къщите и е избил хората,само за да няма кой да го наблюдава и кой да го издаде..Ще му извия врата на този проклетник!"-закани се наум,макар да знаеше,че силите нямаше да й стигнат,за да го убие.
Вдигна поглед към небето,търсейки слънцето,но не го откри.По-скоро видя наквки розовикави проблясъци,което значеше,че вече е залязло.Е,един здрав сън можеше да я ободри поне малко.Върна се на леглото си и потъан в меката възглавница.Очите й бавно се затвориха и тя за момент се озова на някаква непозната поляна,но пълна с толкова цветя..Всичко около нея сякаш се смееше,пееше и се забавляваше,но черен облак висеше над главата й и монотонно редеше някакви слова.
-Събуди се!-прошепна някой в ухото й и Ан стреснато подскочи.Джон стоеше до нея,подпрял се на ръката си и я гледаше замислено.Някак странно.-Викала си ме.
-Ах ти долен мръсен..-понечи да довърши реда от обиди,но мъжът й запуши устата
-Ако си искала да ме обидаш,можеше да крещищ и пред хората ми.Давай по същество.
-Имаше едно дете,там навън..Ти си опожарил домът му и си го оставил без семейство..Заслужаваш да изгниеш в ада!И дано и от там да те изритат,задето си провалил живота на едно невинно детенце!-от нормален тон,накрая вече съскаше ядно.
-Добре.Направих го.Сега млъкни и заспивай.-той се изправи,но тя протегна ръка към него и го сграбчи за китката.
-Кажи ми,кога ще ме пуснеш да си отида?
-Никога повече няма да видиш стария си екип.Проумей го,Ан,сега си при мен и няма да те пусна,докато не склониш да работиш за мен.Ще унищожим HEARTBEAT заедно,и ще ти плащам добре.Тук ще намериш всичко от което се нуждаеш,обещавам ти.
Тя го пусна и поклати глава.
-Те бяха единственото,което имах.И ти ми ги отне.Това беше една от най-големите грешки,които допусна в живота си,повярвай ми.
-Не забравяй,че ти сама дойде при мен.Онзи Луис Блекморт можеше преспокойно да убие Дейниел,който те държеше съвсем леко,но ти го отпрати.Сама избяга от тях,Ан,не обвинявай мен.
Жената стисна устни,една сълза се спусна скрито по бузата й и тя легна,криейки лицето си във възглавницата.Джонатан отиде при вратата,но там спря и се обърна към русокосата.
-Запомни,че нищо добро няма да намериш у мен.Аз ти мисля единствено злото.Искам да очистя целият ти екип,един по един да ги гледам как умират,за да знам,че хората,заради които живота ми се провали,са си получили заслуженото.
-Нищо не сме ти направили,Джон!-изписка Ана и го погледна измъчено-Ти сам си влязал в затвора,защото си глупак.Разбери,че няма да ги убиеш.А и ако желанието ти да ни затриеш от лицето на земята беше толкова силно,аз вече нямаше да съм срещу живите,нали?..
-Теб ще те убия последна,щом отказваш това,което ти предлагам.Само кротувай и говори,Ан,само това.
И я остави сама,хлипаща.Беше допуснала огромно грешка,но може би все още имаше малък шанс да осъществи плана си.Дали?..Дано просто останалите бяха добре.

_________________
Did you ever?
Loose yourself to get what you want
Did you ever?
Get on a ride and wanna get off

Did you ever?
Push away the ones you should've held close
Did you ever let go?
Did you ever not know?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Чет Яну 24, 2008 11:07 pm

-Добре си си уредила живота, виждам. –Промълви Луис. Къщата беше мъничка, на два етажа, с малко, но уютно холче в масленокафяво. Дълъг полюлей пречупваше светлината и тя играеше на цветни сенки по стената.
-Дойде да го разрушиш, нали? –Прошепна отчаяно и седна на креслото, притискайки с ръка челото си.- Какво искаш, Луис?
-Трябва ли да искам нещо? –Промълви разсеяно, преглеждайки някаква книга от етажерката.
-Ти винаги искаш нещо. –Каза Селен и добави.- Имаш ли цигари?
Луис вдигна поглед към нея и остави книгата. После каза строго и хладно:
-Ти не пушиш.
-Всеки път, когато те видя, пропушвам. От дъжд – на вятър. Когато ти скимне да ме тормозиш за нещо. –Изсъска му.
-Дойдох да видя дъщеря си. –Процеди озлобено.
-Не ти вярвам! –Извика жената.- Знаеш ли защо не ти вярвам, Луис? Помниш ли, когато бях на шест годинки? Когато забута брат ми в онези среди, когато го убиха, заради твоите действия, заради твоите провали?
-Много добре знаеш, че не исках да става така. –Отвърна й ужасено. Беше засегнала тема, която беше прекалено тежка за него, която не искаше да коментира повече.
-Да, но така се случи, нали? И аз останах сама! –Просъска му.
-Бил съм до теб през цялото време.
-Не, не беше! Беше, когато нямаше къде да отидеш! –Изкрещя.- Беше, когато ти беше удобно!
-Аз те издържах.
-По дяволите, знам го! Но аз пак бях сама! И винаги съм се обвинявала, че съм взимала парите ти! По-добре да бях умряла!
-Неблагодарнице! Мълчи, мълчи преди… -Прошепна яросно, но жената го прекъсна.
-Какво, Луис? Какво повече можеш да ми причиниш? На шест години загубих брат си, единствения близък, заради теб. Живях девет години по дупките, заради теб. На четиринайсет години станах убийца заради теб. А на петнайсет забременях. Ти какво направи, страхливецо? Избяга.
-Нямах избор. –Прошепна тихо.
-И защо беше така?
-Защото щяха да ме убият. –Гласът му бавно градираше във викове.- Защото се забърках с грешните хора, за да не умреш ти от глад. Защото щяха да ме убият, а после щяха да убият и теб!
-Да, прав си, горкичкият. –Изигра саркастично.- Аз спах с онези мръсни мъже, за да мога да я отгледам, за да не умре от глад. Тя, твоето дете!
Очите й бяха пълни със сълзи. Луис отиде до дивана и седна срещу нея, взирайки се проницателно в чертите й.
-Ти сама отказа парите.
-А какво трябваше да направя? –Извика жената.- След всичко, което ми причини, исках да изтрия спомена за теб! Исках да не си спомням повече! Защото ти се страхуваше! Страхуваше се да бъдеш нормален, да имаш нормален живот, нормални отношения с хората. Ти винаги си бил такъв, Луис – страхливец. И винаги такъв ще си останеш! Десет години, дяволите… Десет години не се появи! Какво очакваш сега? Да те обичам още ли? Да съм готова да направя всичко за теб? Да го направя отново?
-Не се и съмнявам, че ще го направиш. –Прошепна тихо.
-Там е проблемът, Луис! Възползваш се от слабостта ми, винаги си го правел! –Сълзите багреха бузите й отново.- И винаги ще го правиш! Когато успея да нормализирам нещата, ти се връщаш отново.
-Явно такава е съдбата ми. –Прошепна Луис.
-Да, ти умееш само да нараняваш.
-Този път не е така. Този път е за последно, този път не е за мен.
-Стига! Нима леда се е разчупил, Луис? –Разсмя се саркастично през сълзите си.- Нима намери сили да обичаш?
Едно малко тъмнокосо момиче се появи на вратата и изгледа уплашено мъжа. Имаше късичка катранена коса и буреносни очи. От ръката й се полюшваше раздърпано плюшено мече, а в очите й играеха сълзи.
-Изплаши детето! –Изсъска Селен и се стрелна, вдигайки дъщеря си на ръце. Момиченцето обърса очички в блузата й и започна да трепери.. Луис се загледа в него. Не чувстваше любов, дори не познаваше дъщеря си. И все пак нещо трепна в сърцето му и той понечи да стане, но жената го спря с ръка.
Малката Никол се отдели от майка си и прошепна:
-Мамо, кой е този мъж?
-Никой, миличка, никой, всичко е наред. Ходи да спиш.
-Цял живот ли ще се криеш, Селен? –Промълви Луис.- Цял живот ли ще я лъжеш?
-Мълчи! Отдавна загуби правото си да говориш! –Изсъска жената.
-Мамо, страх ме е. Той… той е страшен! –Детето потрепери и се разтресе.
Жената го погали по косата и изчезна с него зад вратата. Луис чуваше стъпките по стълбата. После се загледа в обстановката – беше я преценил набързо и погрешно – тук нямаше нищо, което да преминаваше границата на необходимото. Полюлеят явно беше останал от предишните собственици. Завесите бяха искрящо-чисти, но стари и изпокъсани. Мебелите бяха оръфани и избледнели, а масата беше очукана. Единствено една рамка, поставена на камината, разведряваше обстановката. Мъжът се изправи и се приближи до нея, вдигайки я. Селен се смееше, а Никол се беше качила на врата й и също се усмихваше. Двете му момичета. Или, по-точно, двете момичета, които можеха да бъдат негово семейство, ако не се беше изплашил.
Вратата се отвори отново и Селен застана до нея, пребледняла. Вдигна погледа си и изсъска:
-Никога няма да й кажа, Луис, никога. Няма да й кажа през какво минах, няма да й кажа кой е баща й, няма да й кажа какъв е. Ти и миналото ми не съществуват, не и в нейния свят. И никога няма да позволя да влезеш в живота й.
Той вдигна поглед и се изправи.
-Последен път ме виждаш, Селен, последен, кълна се. Имам нужда от помощта ти за един последен път. После няма да ме видиш отново. Това искаш, нали?
-Какво? –Процеди жално.
-Трябва ми убиец…
-Не, изключено! –Извика ужасена.- Ами Никол? Ами животът ми? Не отново, Луис, не отново…
-Последен път. –Прошепна, без да я поглежда.- Последен път… Една нощ…
-Ще ме погубиш…
-За последен път…
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Чет Яну 24, 2008 11:41 pm

Седеше пред отворения лаптоп със захлупено в ръцете, лице и мислеше. Хм..Поне се опитваше.Нещата се усложняваха. Не..не в план на групата, а в нейн личен. Това бе единственото кото бе способна да признае пред себе си. Поне за сега. Нищо друго.
Разтърси глава и погледна към лаптопа. Само няколко цифри.....Няколко набрани на клавиатурата цифри, един бутон.....и всичко свършваше. Едно протягане на ръка, към пачка банкноти, за да бъдат предадени на друг и той щеше да си тръгне. Просто щеше да напусне групата, щеше да остави всички...щеше да остави нея.
Изби мислите си от главата. Не трябваше да мисли за това, изобщо не трябваше да й хрумват такива неща. Тя не трябваше да мисли за последствията от неговото вероятно заминаване.
Опитваше се, да си наложи, че изпита гняви и му е бясна, вместо да признае пред себе си, че това е страх....страха да не остане сама. Защото колкото и близка да бе с останалите..всичко бе различно при нея. Отношенията им бяха толкова отдалечени....но тя не ги чувстваше така, тя усещаше привързаност, необходимост от това да знае, че той е наоколо, че е някъде близо и всичко бе наред. Ах..по дяволите.
Отново разтърси глава. Погледна екрана. Какво трябваше да направи, какво?
На вратата се почука и тя затвори компютъра прибирайки го в куфара, докато Леонард влизаше в стаята си.
-Как си? - попита я, но не получи отговор - не бе й очаквал. А по това което виждаше, въпроса можеше да мине и за риторичен.
Беше бледа, със сенки под очите, ойто блуждаеха уморено, усещаше се как напрежението лъха от нея.
-Лекарят прегледа ли те? - попита Емили
-Да, всичко е наред примен.
-А как е Крис?
-За сега е в бесъзнание, но е жива. Хм....лекаря каза, че и трябва голяма почивка....
-Не само на нея - промърмори по - скоро на себе си тя от колкото на него.
-Ем..защо не опиташ да поспиш? 4 часа през нощта е.
-Не ме учи какво да правя! - изсъска - върви и си почивай. Всичко е наред.
Лео бе с пълното съзнание, че няма смисъл да спори и да натоварва обстановката. Просто кимна и излезе, оставяйки врата леко открехната.

Луис влезе тихо през входната врата. Единствено лампата в кухнята светеше за това той се насочи натам.
Ем седеше на голямата кръгла маса, с чаша уиски пред себе си, запалена цигара, две кутий и пепелник пълен с фасове. Прозорците бяха широко отворени.
-Защо не спиш? - попита събличайки шлифера си
-Не си ми майка - отвърна тя
-И се радвам!
-Мълчи Луис! Не ми е до това!
-Защо си толкова напрегната!?
-Ти как мислиш?!
-Не са маки, могат да се грижат сами за себе си.
-Не го показват Луис! По дяволите Кри за малко щеше да умре, Ана доведе до щаба ни две дузини откачени убийци, след което се остави да я убият, а аз не мога да направя нищо! - удари с юмрук по масата - Това е моята група. Моят живот! А и на останалите! Усещам как в скоро време ще се издъни още някой и аз няма да мога да сторя нищо! Защото трябва да внимавам да не се издъня самата аз, защото стане ли това, всички загиват!
Последва мълчание. Никой не казваше нищо. Само Ем пушеше и пиеше от чаша, дишайки дълбоко. Стреса и идваше в твърде поовече. А явно и на него. бе уморен. Виждаше се.
-Какво става с парите?
Емили вдигна поглед.
-Няма как да стане Луис, не й докато нещата не се поуспокоят малко. Пък и наблизо няма място с банкомат или банка. Просто няма...
-Говориш пълни глупости! Винаги има как! - изглеждаще вече бесен!
-Майната ти Блекмут, не си малък можеш и сма да провериш в компютъра, че няма близко място от кадето да взема парите!
-Парите ми трябват Емили! Спешно!
-И аз какво мога да направя, мътните те взели! Не схващаш ли, че не мога и да допусна да си тръгнеш!!! Екипа съвсем ще пропадне!!!
Отново мълчание. Нещаат бяха толкова объркани...

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
lonkata

avatar

Брой мнения : 36
Registration date : 21.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пет Яну 25, 2008 12:48 am

Болеше я цялото тяло. Беше будна, но нямаше сили да отвори очи. Едва едва помръдна прътите на едната си ръка, а после със сетни сили погали корема си. Усещаше превръзка, която я стягаше. Всяко по-рязко движение или поемане на въздух й причиняваха болка.
- Събудила си се. - Кристин веднага позна гласа му. Като, че ли само той се грижеше за нея. Какво м уставаше на този човек? Никога не се бе интересувал от никой друг освен от себе си, никога не му бе пукало за околния свят, живееше си в свой собствен и като, че ли нямаше нужда от нищо друго, а сега изеднъж - превързва я, измъква я при престрелката, седи до леглото й, какво се лсучваше?
- Защо не спиш? - гласът й бе тих и пресипнал сякаш не бе говорила с дни.
- Дойдох да видя как си. Когато те видях за последно не беше в много цветушто състояние и лекарят не даваше големи надежди. - отвърна той и продължи да гледа през прозорецът, на чиято рамка се бе облегнал.
- Чувствам се сякаш танке е минал през мен, но препдолагам, че е нормално. Ще се оправя. - вечният позитивизъм.
- Трябва да се оправиш. Не рискувах живота си, за да умреш сега. - бе единственото, което каза Леонард.
- Като ти е толкова мил животът да беше оставил да ме хванат. - изрепчи му се тя. Какъв му беше роблемът? Сега като я спаси щеше да й натяква цял живот ли?
- Защото не можех за това.
- И причината г-н Вечен непукист да рискува себе си за някой друг е...? - къде бе изпуснала тази промяна в него? Между коя мисия и кое убийство той бе започнал да притежава нещо човешко и то точно към нея? Или може би бе към всички, но сега се проявяваше спрямо нейния живот?
Кристин все още помнеше първия път когато се запозна с групата. Бе едва на 19, но въпреки всичко отдавна бе пораснала. Първият с който се бе запознала бе Джеймс - още в началото се бяха спогодили, въпреки, че Найт се бе опитал да покаже какъв чаровник е, но Кристин не му бе обърнала внимание. Ана я бе приела, е не с отворени обятия, но за сравнително кратко време двете се бяха сприятелили, ако можеше в тези среди да има приятелство. Емили не бе от най-разговорливите хора, нито от тези, които показваха какви чувства изпитват но с времето поне спря дай се кара за всяка една грешка, да й крещи, когато се издънеше и не я гледаше с онзи поглед, който караше Крис да се чувства виновна за всичко. Не бяха приятелки, но и това беше нещо и русата знаеше, че може да разчита на Емили.
Има-няма година след като Кристин се бе присъединила, тя и Луис имаха обща мисия, която ще не ще ги бе сближла, колкото и да отричаха и двамата. Техният "романс", ако може така да се нарече не бе продължил повече от няколкото самотни нощти, които бяха прекарали заедно. Е, да ама не. Не бе изминал и месец и двамата бяха стигнали до извода, че това между тях няма как да се получи и за това бяха взели безмълвно решение да останат просто приятели или по-скоро партньори. Луис все още от време на време поглеждаше Кристин с онзи поглед - не изпълнения с любов или нежност, а по-скоро с притеснение за някой важен човек. Когато я видя как лежи в буса за части от секундата срърцето му трепна, а той сигурно дори не бе забелязал, но се погрии за нея, като, че ли й го дължеше. Заради доброто страо време..
Кейт се бе присъединила съвсем наскоро и Крис все още не я познаваше добре, но отдалеч си личеше, че може да се вярва на човек като нея.
Единственият, който не познаваше толквоа добре, колкото другите бе Леонард. Той винаги бе странял от всички, бе от хората, които предпочитаха да мълчат, да наблюдават и само, ако нещо ги засягаше пряко взимаха страна или се обаждаха. Лео не говореше за себе си, а когато го попиташе отговаряше с кратки, точни и ясни отговори без да изпада в подробности и това често пъти отблъскваше хората и опитите на Кристин да достигне до него почти винаги бяха овенчавани с неуспех.
Но сега не разбираше какво става с него. КАкъв беше този странен изблик на загриженост за околните? Нима годните на убийства, преследване, криене и бягане от живота го бяха променили, но към добро? На дали. Никой от тях не се бе променил в тази насока. Всеки еидн от тях в търсене на себе си без игубил това, което всъщност е имал - човечността си. Кристин се чудеше дали все още имаше надежда за тях? Дали все още можеха да намерят края на този низ от грешки и да заживеят нормално.
- Лео добре ли си? - попита русата тъй като отговор не последва.
- да, защо? - не разбра върпоса и мъжът.
- Не, нищо. Просто..държиш се странно.
- Какво ми е? - той се отблъсна от стената и се приближи към леглото на което жената лежеше.
- Не знам. Тази странна проява на загриженост. Никога не си я проявявал към някой, а сега за по-малко от 4 дни се погрижи за мен отколкото за всичките 4 години, които се познаваме. - усмихна се леко Крис, размърдвайки се неудобно под погледа му.
- Просто до сега не се бе случвало някой да се нуждае от моята помощт. - бе единственият отговор, а след това той тръгна към вратата.
- Лео - повика го тихо Кристин, извръщайки глава към него. - Благодаря. - нима току що видя Леонард да се усмихва? Не е възможно. Това ще е по-скоро от лекарствата. Тойс е усмихваше твърде рядко, а още по-рядко на някой от групата. Мъжът се върна до леглото и седна на края. Пгледа я няколко мига в очите, а след това протегна ръка и я погали по бузата с външната страна на ръката си. Защо го правеше ли? И той не знаеше. Нещо отвътре му казваше да го направи и той го правеше.
Кристин затвори очи, оставяйки се на ласките на Лео. Колко уморена се чувстваше, чак сега осъзнаваше. Топлата му ръка, която докосваше бузата й, удобното легло и меката възглавница. Чувстваше, че се унася. Не искаше да заспива преди да каже още нещо на Леонард, но още преди да си го помисли тя спеше неуспокоявана от никого. Той беше там и я пазеше и сега можеше да се отпусне.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пет Яну 25, 2008 1:43 am

Луис взе бутилката уиски и една чаша и се разположи срещу нея. Сипа и отпи на екс.
-Стига си се наливал. Искаш да си тръгнеш – ще си тръгнеш. Веднага щом Ана се върне, справим се с онези глупаци и Крис оздравее. –Изсъска му.- Тогава ще се ометеш. Защо си нервен тогава?
-Защото, може би, не знаеш всичко за мен. –Присви очите си.- Както си мислиш.
-Колко забавно. –Изсмя му се иронично.- И никога няма да разбера, след като реши да избягаш!
Блекмур замлъкна и се усмихна, отпивайки от втората чаша.
-Всичко това създава проблеми.
-Напротив, знаеш го! –Изсъска му.- Всички други се дънят...
-И аз се дъня. –Прекъсна я.
-Но ти... –Ем замлъкна и сведе поглед, отказвайки да довърши.
-Какво аз? –Вдигна вежди Луис.
Емили си дръпна от цигарата и я остави в пепелника, говорейки с треперещ глас:
-Ти си единствения тук, който се държи като възрастен.
-Не е това! –Скастри я той, а Емили вдигна неразбиращ поглед:
-Защо да не е? –Попита го учудено.
-Щеше да ме гледаш в очите. Излъга ме. Свеждаш поглед, когато лъжеш, забелязал съм го. –Каза тихо и отпи от алкохола.
-Виждаш ли? –Възропта Емили.- Ти колко знаеш за мен, а аз колко малко за теб.
-И за това не искаш да си тръгвам? –Засмя се Луис.- Искаш да ме опознаеш? Стига, Ем, приказваш глупости!
-Дреме ми единствено за групата! –Изсъска насреща му.- Ако не беше тя отдавна щях да съм те изритала! Но когато ме няма, те разчитат на теб! За това става въпрос, не за друго.
-Стига, бе, кого си мислиш че заблуждаваш? Не съм наивник, Емили, разбери го най-накрая! Другите можеш да излъжеш с тези глупости, но мен – не. –Присви очи Луис и доизпи останалото в чашата, а после я тресна ядосано на масата.- Е, ще сложиш ли картите на масата най-накрая? Или предпочиташ да си тръгна, без да си го направила?
Емили сведе глава и си сипа от уискито. Не обичаше вкуса на алкохола, но не намираше сили за такива откровености точно сега, точно когато нещата не вървяха, точно сега, когато всичко беше рухнало. Леонард, Ан, Крис, странният Джонатан и групата му нескопосани убийци, ченгетата... Не беше времето за такива разговори. Но беше отлагала до последно. Сега вече нямаше за кога да отлага, той утре щеше да си замине. И беше прав, че е по-добре да разбере преди това.
Изпи алкохолът на екс и после вдигна поглед.
-Страх ме е. –Прошепна тихо, а Луис се озадачи. Погледът му се разшири, а ръката му върху масата потрепна.
-От какво се страхуваш? –Недоумяваше той. Беше странно точно Емили да признава уплахата си, точно тя да признава слабостите си. Беше свикнал да я вижда силна, непоколебима, хладнокръвна през цялото време. Всичките проблеми беше поемала спокойно. А сега се беше пречупила, беше лабилна и той не можеше да осъзнае на какво се дължеше това. Седем години, седем години беше била спокойна, строга, претендираща за най-доброто, хладнокръвна и ледена. Седем години, откакто я познаваше. А сега – някакво подобие на живот. Нямаше го убиеца, нямаше го лидера. Само един объркан човек.
-Аз… Оставам сама… Всички ще си отидете. –Прошепна ужасено.- Всички си отивате…
-Никой не си е тръгнал. –Поклати глава Луис.
-Ана е бог-знае къде, ако приемем че е жива. Леонард не съм сигурна че ще вдигне отново пистолета. Крис бере душа горе, а ти ми казваш, че се омиташ. –Очите й се напълниха с кръв. Сълзи ли? Нямаше как да са сълзи.- Не смяташ ли че това е края?
Луис потрепна леко и се облегна на стола си. Запази каменното си изражение, защото не искаше да показва някакви чувства. Ако сега й казваше къде точно отива, щеше да провали всичко. Тя нямаше да го пусне, не и сам. И тогава щеше да се случи нещо лошо, този път вече нямаше да се отърват. Това беше нещо, с което трябваше да се справи сам. Несигурността, когато вдигнеше пистолета, издънките, начина, по който ръката му беше трепнала два пъти, почти фатално. Ако вземеше някой от групата, един подобен тик можеше да коства живота му. В този момент щеше да се чувства по-силен сам, без останалите. Селен беше не по-зле от него обучена, тя никога не беше пропускала, тя никога не се беше издънвала. За краткото си пребиваване на улицата, я беше научил на всичко. И, донякъде, предпочиташе нея за партньор от останалите. Тя мислеше като него, действаше във всеки един момент като него. А другите бяха непостоянни, непредсказуеми. А и Селен нямаше да пострада, не се страхуваше за нея. Бяха изживявали с него и по-трудни моменти. Само една нощ и всичко щеше да бъде наред. Но Емили не трябваше да знае, никой не трябваше да знае.
-Не си тръгвам. –Промълви глухо.- Просто трябва да се отделя за малко.
-Не ти вярвам! –Изстреля срещу него.- Не мога да ти вярвам! Ти го замисляш от толкова дълго! Веднъж да те пусна, няма да те видя повече!
-Виж, Ем… -Започна тихо.- Може да отнеме време. Може да ме няма една нощ, може да ме няма и една година. Но ще се върна.
-Защо да ти вярвам? Защо, Луис?
Блекмур замлъкна за миг и после прошепна:
-Защото за първи път правя нещо за някой друг. За първи път искам да направя нещо за групата. –Изпусна се, без да се усети.
-Тоест? Какво си намислил? –Луис потрепери при този въпрос, но отвърна спокойно:
-Ако остана още тук, грешките ще продължат. Имам нужда да остана малко сам, за да престана да бъда заплаха.
-Наздраве за благородният господин Блекмур!
Емили се засмя саркастично и отпи от бутилката. Луис протегна ръка и я свали, а малко от алкохолът се разля по брадичката й. Мъжът дръпна шишето и го постави пред себе си, така че Емили не можеше да го стигне.
-Няма да се напиваш днес.
-И защо така, господин Загрижен? –Изсъска Емили.
-Защото не искам да се наливаш заради мен!
-Аз достатъчно изпих и досега. Майната ти, Луис, прави каквото искаш! Върви по дяволите!
-Веднага след теб!
Луис се изправи и се доближи до стола й, клякайки до него, така че очите му бяха на равнището на нейните. Емили категорично отказваше да го погледне. Най-накрая, той обърна с ръка лицето й към себе си и се загледа в нея.
-Защо се страхуваш от мен, Емили? Защо се чувстваш некомфортно в компанията ми?
-Ласкаеш се, Блекмур. –Усмихна се присмехулно, а после добави не-особено убедително.- Ти не ме вълнуваш по никакъв начин, освен професионалния.
-Сигурна ли си? –Погали леко бузата й, а тя отмести поглед.- Добре, Емили, отричай. Това не ми пречи.
После се наведе към нея и впи устните си в нейните. Не се беше излъгал – тя затвори очи и прокара ръце по шията му. Незнаеше точно какво прави, незнаеше точно какво си мислеше в този момент. Сега всичко се въртеше и губеше ясен смисъл. Нямаше логика в действията му, нямаше логика в нейните. Но и двамата не я търсеха, за първи път не я търсеха. Емили се изправи бавно, както и Луис. Прокара ръце по талията й и я придърпа към себе си. Когато почувства как нейното тяло трепереше, го обля топлина и наля кръв в жилите му. Изви врата си назад и захапа леко устната й, усещайки учестения й дъх по лицето си. После се наведе леко и я вдигна на ръце, притискайки за втори път устни към нейните.
Когато вратата се затвори, Емили се отблъсна рязко и прошепна:
-Къде ме водиш?
-Най-сигурния път към ада.
-Сигурен ли си?
-Убеден съм. –И в този миг съвсем загуби съзнанието си и пред погледа му падна пердето. Една нощ щеше да се държи безразсъдно, една нощ в живота си. Без да знае колко дълго щеше да си плаща за нея.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пет Яну 25, 2008 2:04 am

Задъхани двамата паднаха на първото легло в стаята си, което се оказа това на Луис, унесени в страстна целувка - една от многото.
Луис съвсем се бе отделил от света - съществуваха само той и Емили. така бе й за нея. Искаше й се да бъде трезвомислеща, но не можеше, докосването му я опияняваше.
Изви се в дъга, усещайки горещите му устни по шията си, докато след секунди, с леко движение, Луис не разкъса ризата й, от която се разхвърчаха копчета. Никой не обърна внимание.
Ем не носеше сутиен. Прокара ръце под блузата му, дърпайки я нагоре. искаше да усеща него и само него, без никакви дрехи. искаше да докосва топлата му кожа, да се наслаждава на всичко което той можеше да й даде сега.
Избута го леко и го преобърна настанявайки се върху него. Целуваше врата му и гардите му, докато ръцете й се мъчеха да се справят с катерамата на колана му, която скоро обаче бе разкопчана. Както и ципа на нейния панталон.
Ем се изви в дъга, когато той прокара ръце от таза й нагоре, шептейки нещо неразбираемо в ухото й. Не беше съвсем сигурна, можеше й да са думи, но бе в състояние на неадекватност, завладяна от дива страст и не различаваше нищо освен допира на силните ръце по тялото си.
Изстена и го целуна по устните, вплитайки езика си с неговия, докато той отново не смени позата, отървавайки и двама йм, от дънките й бельото.
Отново Луис бе отгоре, гледайки със усмивка, как жената започна да стене под допира на ръцете и устните му, притискайки се до него, показвайки му колко много желае всичко от него. Ем се усмихна леко, след което се отпусна назад, прокарвайки нокти по гърдите му, карайки го да се задъха. Надигна се и зацелува местата който бяха обиколили ръцете, докато не бе прикована отново назад от тежко дишащият Луис.
Обви крака около кръста му, в мълчалива молба.
А Луис не я кара да чака повече.
Даде й всичко от себе си, в същото време приемайки и всичко от нея. Божествено отдаване. Диво и ненаситно любене.
И двамата имаха нужда от това. Отчаяна нужда от близоста на другия, от докосването му, от ласките му, от самата мисъл, че не бе сам, а имаше някой, който имаше нужда от него.

Върнаха се в реалността, едва тогава когато страстта започна да отшумява малко по малко, давайки път на приятната умора, да се засели в телата им.
Дишането им постепенно се нормализира, позволявайки им, да отдъхнат малко.
Не помръднаха от позата в която се бяха наместили сега.
те лежеше странично срещу него с ръце около врата му и бедро между неговите, докато пръстите му леко галеха талията и гърба й.
От време на време единият целуваше другия, захапваше устните му, показваше му, че се нуждае от тази близост, докато накрая Емили не скри уморено глава в сгъвката на шията му.
-Луис.. - прошепна, но бе спряна от начина по който той япритисна по плътно до себе си.
-Не....Всичко е наред... -заповяда - спи...
Бе прав....ако говореха..всичко щеше да изчезне.
Успокоена от тихия му глас тя го целуна още веднъж, след което се остави на съня.

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пет Яну 25, 2008 3:40 am

Когато настъпи сутринта, Луис леко отвори очи. Цяла нощ беше притискал тялото й към своето, цяла нощ безмълвно й беше обещавал, че ще остане. Сега тези малки жестове бяха чужди, непонятни, това, което й беше казал, това, което беше направил… Сякаш беше някой друг. Какво си беше мислил?
Мислите бавно нахлуваха в главата му и Луис за първи път осъзнаваше колко беше сгрешил. Още не знаеше че за в бъдеще, чувството за вина щеше да го застига все по-често и все по-силно щеше да отеква.
Погледа му падна върху Емили – беше поставила глава на корема му, извила тяло под ъгъл, а косата й се беше разпиляла по чаршафа. Когато протегна трепереща ръка и погали главата й, момичето едва-чуто измърка в съня си и се отърка в него.
Луис вдигна отчаян поглед. Какво беше направил?
В изблик на вина, реши импулсивно, че трябва да се захване с нещо, че трябва да излезе, че не трябва да се застоява. Тя щеше да се събуди и нямаше да имат какво да си кажат. Залагаха прекалено много. А тя не беше Кристин, не беше просто порив. Бяха се отдали на нещо, което щеше да им коства много. И това плашеше Луис, този, който се беше грижил години за Селен без да успее да почувства нещо към нея, този, който беше спал с Кристин, без да я обича, чието сърце не беше трепнало при вида на собственото си дете. Той, убиецът… и чувства. Беше абсурдно, невъзможно, смешно дори.
Луис стисна с ръце главата си и ядно заби пръсти в скалпа си, опитвайки се да заглуши гласовете в главата си. Имаше нужда от промяна, имаше нужда от въздух. Колкото по-рано тръгнеше, толкова по-добре.
Когато я отмести от себе си, се уплаши че може да се събуди. Щеше да е по-трудно така, не можеше да си го позволи. И, въпреки всичко, Емили не се събуди, тялото й нямаше как да знае, че човекът, който я беше накарал да се чувства сигурна, сега смяташе да си тръгне. Иначе едва ли щеше да спи толкова тихо и толкова непробудно.
Луис се наведе и докосна с устни рамото й, наслаждавайки се на усмивката, която се беше родила на лицето й. Това усложняваше нещата, щеше да се наложи да изчезне за по-дълго, по-дълго, отколкото желаеше.
Когато се изправи, се облече по най-бързия възможен начин. Прибра дрехите си в черния сак и върна на мястото пистолета и ножа. Преди да затвори вратата зад себе си, я погледна за последен път. После, решен че тази нощ всичко трябваше да се забрави, изчезна от стаята.

Когато хвърли сака си в антрето чу някакъв глас и се обърна. Идваше от стаята на Кристин. Той се втурна и, чукайки на врата, влезе. Леонард все още стоеше, надвесен над леглото. Не беше спал цялата нощ, Блекмур позна по очите му. Луис се усмихна леко и се доближи до Кристин, която го гледаше с премрежен поглед:
-Къде отиваш, Луис? –Попита го тихо.
-Известно време трябва да изчезна. Ще се оправите. –Усмихна се и я целуна по челото. След онази „връзка”, беше започнал да се държи с нея не толкова като с приятелка, колкото като със сестра. А тя стисна ръката му и го погледна тъжно.
-Няма да се върнеш, нали?
-Всички сте много скептични по въпроса. –Усмихна й се отново. Искаше да й каже, че ще се върне, тя не беше добре, трябваше да я излъже, но не успя. Не знаеше дали ще оцелее, имаше сериозна опасност да загине идната нощ. Допираше дулото към слепоочието си, играеше си на нерви с врага, предизвикваше го. И не беше оптимист. Всичко това изглеждаше невъзможно, но не можеше, нямаше друг избор… И щеше ли да има сили да се върне при тях, познал свободата и единачеството си отново? Той не обичаше хората, предпочиташе самотата за компания. Но не се ли беше привързал към тях прекалено?
Луис не каза повече. Усмихна й се леко, стисна ръката й и се изправи. Минавайки покрай Леонард вдигна ръка и пое тази на другия мъж.
-Успех, братко. Каквато и глупост да си тръгнал да правиш, успех.
Луис само кимна и излезе. Не смяташе че желае повече да се задържа в къщата. Просто взе сака и затвори вратата след себе си. Не знаеше дали щеше да намери пътя си назад, не знаеше дали щеше да оцелее, не знаеше дали щеше да поиска да се върне, не знаеше дали щеше да ги открие отново. Но нямаше връщане назад.

Когато Селен отвори бледна вратата по халат, Луис хвърли сака вътре и само промълви лаконично:
-Може ли ключовете от колата?
Тя ги даде безропотно. Знаеше че няма как да му откаже, нямаше да има сили. Просто ги хвърли и затвори след него, а сърцето й трепереше чувайки рева на Опела. Беше допуснала прекалено много грешки в живота си, беше се влюбила в този, който не можеше да обича, който не беше роден да обича. А сега сърцето й трепереше от мисълта, че отново ще чуе свистенето на гуми и забързаните му, хладни крачки. И щеше да го послуша отново, щеше да бъде под негова власт отново… Отново, но за последен път.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пет Яну 25, 2008 9:35 am

Събуди се. От самосебе си, отвори очи и не помръдна. Опипа място до себе си с ръка - то бе празно.
След малко позволи и на погледа си да разбере, чв Луис не беше до нея в леглото.
Придърпа одеалото над глите си гтрди, след което седна в леглото.
Не беше в стаята. Сака му го нямаше.
Беше си тръгнал.......И не знаеше дали да вярва на думите му от предишната вечер, че ще се върне, или просто да се примири, че ги е оставил завинаги.
Стосна зъби и се изправи, стъпвайки на студения под.
-Дяволите да те вземат Блекмур. - прошепна в самотата на стаята. Погледна през прозореца. Беше към 10 часа, а той със сигурност бе тръгнал преди много време. Първото нещо което попадна пред погледа и бе една стъклена ваза, която след секунди се разби в стената, придружена от яростния й бик.
Но нямаше избор - или щеше да е бясна, или щеше да страда.
Облеч се набързо, след което се среса и слезе надолу към кухнята, където бяха останалите и закусваха някакви яица с бекон.
-Добро утро - подрави Кейт, докато останалите смао кимнаха.
-Да, направо е страхотно - простена тя, тършувайки окол тях, докато накрая не намери цигарите си. - Някой да знае къде по дяволите е Луис?
-Каза, че трябва да изчезне за известно време - обади се Лео - и тръгна, рано сутринта. Каза, че не знае колко време няма да го има, но ще се върне.
-Тея е можел да ги разправя на баба со - изстена тя, докато пушеше. Разтърси глава и погледна отново към Леонард - Как е Крис?
-Добре е,Джеймс е малко при нея, сега ще отида да го сменя. Оправя се, но бавно.
Ем само кимна сипвайки си кафе. В краина сметка чашата свърши по същият начин по койот и вазата - в отсрещната стена.
Грабна ключовете от джипа и излетя наван. Щеше да покара, з ада се успокой малко.


Леонард влезе в леко осветената стая, в която бе Крис и се настани на дивана срещу леглото.
Момичето даваше вид, че спи, но всъщност не бе така. Обърна се и го изгледа.
-Започваш да ми досаждаш Лео!
Колко жалко, че не си в състояние даме изгониш тогава, нали - отвърна саркастично той, палейки си цигара - Ще ми се обясниш в любов, някой път, когато във възможностите те влиза, ставане..хм после пак лягане и малко креватни упражнения.
-Не се превъзнасяй!
-Искаш да кажеш, че секса с мен, не би ти бил приятен? - Лео се засмя
-Кой каза, че изобщо ще се стига до секс? - попита раздразнено Крис
Леонард се усмихна и запали цигара, облягайки се удобно назад, без да казва нищо повече.

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пет Яну 25, 2008 11:43 am

Когато застана пред банкомата и вкара вътре картата, която беше взел от портмонето й, и за първи път се замисли, че не знаеше кода. Ръката му се стрелна импулсивно и набра последователно 2-4-1-1. „Кодът приет”. Датата на първата мисия на HEARTBEAT, още я помнеше, а беше сигурен, че и Ем не беше забравила. Когато бяха още непознати, не си вярваха. Бяха станали прекалено много грешки.
Изтегли последователно няколко пъти по 500 евро. Не желаеше да тегли повече наведнъж, да не би в Литъл Уоринг да се усъмнят в него. Беше малко, спретнато градче, приблизително 1000-1500 души, с чисти улички и цветни постройки. Луис задържа погледа си на околността – страхуваше се че няма да открие това, от което се нуждаеше. Не и в този забутан град.
Когато прибра парите в джоба си, осъзна че беше извадил почти половината, три хиляди и петстотин. Сега беше време да подсигури оръжията. Запъти се надолу по улицата, търсейки оръжеен магазин. Неуспешно – и да имаше, явно нямаше как да го намери. Затова сви в първата малка уличка и заходи безцелно. Погледът му светна, когато попадна на мръсен, пиян клошар, който смърдеше на джибри от метри.
Луис се приближи. Беше заспал върху някакви парцали, а през паднала стъклена бутилка се стичаха капки огнена течност.
Блекмур се усмихна – когато някой не беше достатъчно приличен за обществото, обществото го изхвърляше вън от обсега на чуждите очи. Винаги го беше знаел. Защитен механизъм.
Луис подритна грубо мъжа и го обърна по гръб. Скитникът изхърка оглушително.
-Ставай! –Кресна му и се зарадва че мъжът отвори сепнато очи.- Виж, боклук такъв. Ще ти дам сто долара, ако ми кажеш къде мога да открия… хм… оръжеен магазин, в който продавачът няма да издрънка всичко на ченгетата.
Клошарят му се изсмя неприятно и грубо и понечи да се изправи, но Луис не му даде. Извади от джоба си една стотачка и я размаха пред лицето му. Скитникът се опита да я хване, но Луис не му позволи.
-Първо мястото.
-Първо парите. –Запазари се мъжът.
-Добре, тогава ще намеря някой по-склонен да говори. –Процеди Блекмур.
-„Оливър Гардън номер пет”, пресечката с „Кейтънгли роулд”, мой човек! –Усмихна се клошарят, грабвайки банкнотата.- Ще си купя имение!
-По-скоро алкохол. –Издразни се Луис и допълни.- Благодаря за информацията.
-Няма проблем, мой човек.

Когато стъпи на пресечката веднага забеляза магазина, който беше разположен на самия ъгъл на блока. Вътре не се виждаше никой, но оръжията бяха закачени по стената.
Луис понечи да влезне, но беше заключено. Затропа ядосано по вратата и тя задрънча пронизително. Изведнъж от вратата в ъгъла на магазина се показа висок и дебел, космат продавач, с плешива глава, черно, кожено елече, сложено направо върху голия му бирен корем, и мръсни, изпоцапани и оръфани дънки.
-Какво искаш, задник? –Изпсува грубо и се изплю в краката му. Луис стисна импулсивно ножа, но ръката му се отпусна – не можеше да си позволи издънки.
-Ще ти дам двеста отгоре, ако ме пуснеш веднага. –Изсъска разярено.
-Петстотин! –Засмя се мъжът.
-Триста! Нито цент повече! –Присви очи заплашително Луис. Продавачът го премери с поглед и му кимна да влезе. Когато Луис се облегна на щанда и се загледа в оръжията, погледът му се стрелна към всички подред.- Трябва ми нещо истинско, не някакви си играчки.
-Сто отгоре и ще ти дам.
-Дадено.
Мъжът го поведе към вратата в стаята, а после по някакъв тъмен коридор. Вдигна капака на пода и се спуснаха по старата, нестабилна стълба, цялата в паяжини и бог-знае още какво.
-FN P90 5,7x28 mm. –Изрецитира продавачът, влюбено галейки оръжието.- Единствен ми е, откакто армията започна да го взима направо от завода.
Луис взе оръжието и го премери в ръцете си – не беше прекалено тежко за калибъра си, а и щеше да му помогне много. Някога беше желал да се сдобие с такъв, но сега го свързваше само с проблеми.
-Колко? –Попита рязко.
-Половин.
-Прекаляваш. –Сви вежди Луис.
-Няма да ти е лесно да намериш другаде подобен. –Отсъди продавачът.
-С амунициите ли?
-Разбира се, върви с три.
-Взимам го. –После го върна на продавача и се загледа в множеството прашни кашони.- Ще ми трябва картечница.
-Ти си луд! –Възмути се дебелият.- Цял град ли смяташ да изтребваш?
-На теб не ти ли е работата да показваш, не да питаш? –Изсъска в лицето му.- А и, за твоя информация, я взимам за всеки случай. С надеждата да не ми се наложи да я използвам. Какви имаш?
-„Викърс” и петдесети калибър. –Промълви сухо. Луис можеше да заложи главата си, че всичко това беше от страх. Това го накара да се усмихне и той промълви с повдигнато настроение:
-Петдесети калибър е по-добре. С амунициите. Колко?
-Седемстотин. –Отвърна хладно.
-Прекаляваш!
-Не искам да изгоря!
-Шестотин. –Каза твърдо и мъжът кимна.- ВСС имаш ли? –Промълви после.
-Остана да ме питаш за танк! –Изсъска ядосано.
-Имаш ли, попитах?
-Да, имам. „Вал” 6П30. Върши ли ти работа?
-Да, колко му искаш?
-Петстотин.
-Дадено. Сега… CZ, два броя с по пет пълнителя.
-Ще ти ги дам отгоре.
-Колко ще излязат?
-Около 150, двата.
-Прекрасно. Сега, жилетка. Една, искам от американските.
-Дадено, докараха ми преди месец такива. Сто на парче.
-Добре. Май това е всичко.
Мъжът хвана три кашона от земята и тръгна нагоре по стълбата. Луис го последва и се качи. Продавачът постави трите кашона на плода и ги отвори, а Луис провери оръжията. После мъжът извади от щанда няколко пълнителя и ги пусна последователно. Качи се на стълбата до стената и свали двата пистолета. Както и десет пълнителя за тях.
-Жилетката. –Напомни сухо Луис, когато мъжът започна да смята на лист. Той се усмихна леко, явно че му беше скръбно а я дава. И, все пак, я извади от един кашон и я постави отгоре.- Колко?
-2150. С парите за услугата. –Промълви ядно.- А сега се махай от погледа ми!
Луис хвърли парите и взе два от кашоните.
-Веднага щом ги пренеса.
Улиците бяха пусти и никой не успя да го види, докато прибираше оръжията. После запали колата и спря едва пред банкомата отново. След като изтегли парите се усмихна леко. Беше време за промяна.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
^Daughter of the night^

avatar

Брой мнения : 39
Age : 26
Location : In your nightmare
Registration date : 12.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пет Яну 25, 2008 10:03 pm

Кейт вървеше заднешком присвила очи в далечината,насочила се към предния вход на къщата,в която все още бяха,когато неочаквано се сблъска силно с някой и едва не се стовари в тревата.Когато се обърна стреснато очите й се ококориха и едва успя да задържи устата си затворена.
-Луис?
-Май не се радваш да ме видиш.-отбеляза с подигравателна усмивка той.
-Не очаквах,честно казано.Лео каза,че си заминал...няма значение,защо се промъкваш така?Вратата е от другата страна.
-Видях те да вървиш насам.-отвърна Луис леко раздразнен,че трябва да дава обяснения.-И знам къде е вратата,но нямам намерение да влизам.Наистина заминавам.
-Как така?Напускаш ли ни?-възкликна учудено тя.
-Не се прави,че съжаляваш.
-Е,няма да заплача и да се свлека в краката ти,но смятам,че някои хора заслужават поне едно "Довиждане".-отвърна намусено тя.
-Заслужават много повече,затова трябва да вървя.-отвърна той пъхайки нещо в ръката й.
-Чакай!Какво е това?-извика след него Кейт,но той не се обърна.Просто продължи напред и влезе в някакъв опел,след което отпраши нанякъде.
Кейт се намръщи още повече свеждайки поглед към предмета в ръката си.Беше карта.Кредитната карта на Емили.
-Какво прави картата на Емили у него?-измърмори тя тръгвайки бързо към вратата.Щом я отвори на няма и половин метър от нея профуча изтрел и тя подскочи скривайки се зад вратата.След миг отново подаде глава и забеляза,че Джеймс стои на масата и го чисти.Отново.Явно не се бе замислил,че е зареден и още по-малко - с вдигнат предпазител.
-Съжалявам,не знаех,че е зареден.-измърмори той изправяйки се бавно пред разярения й поглед.
-Щеше да ме застреляш идиот такъв!!!-процепи през зъби тя.
-Знам.И съжалявам.Но все пак ти спасих живота,да приемем,че вече сме квит!
-Не сме квит!-изкрещя тя праскайки вратата и тръгвайки бързо към масата.-Само да те хвана ще те убия!
Тя вече беше от другия край на масата и двамата стояха един срещу друг.
-Успокой се,Кейт,без да искам беше!
-Свършен си,Найт.Край!-изсъска със злобна усмивка тя и понечи да заобиколи масата,за да го хване,но и той направи същото така,че сега си бяха сменили местата.
-Трябва ти успокоително!Имаш нужда от сън и почивка,за да се разтовариш!-занарежда той докато тя се чудеше как да се докопа до него.
-След като те видя в ковчег ще си почивам цял живот!Сега ела тук!!!
Той поклати глава и хукна към вратата,но Кейт грабна пистолета от масата и го насочи след него.Натисна спусъка и куршума профуча близо до главата му.Той се закова на мястото си и бавно извърна глава.Кейт се опитваше да не се разхили при вида на физиономията му.
-Вече сме квит.-усмихна се тя.
-Грешка.Бяхме квит преди малко.Сега ти си мъртва.
-Няма повече патрони.-усмивката й се разшири.
-Чудесно!В такъв случай ще те убия със собствените си ръце!
Отне й точно две секунди да реши какво да прави.Хвърли пистолета на масата и хукна към стълбите чувайки как Джеймс веднага я последва.
По тях се сблъска с Лео,който я изгледа объркано,но беше грубо избутан в Джеймс и двамата успяха в последния момент да се захванат за парапета,спасявайки си болезнено падане.
Джеймс го избута от пътя си и хукна по коридора към стаята,чиято вратата се хлопна преди секунди и тихо изкракване обяви заключването й.
-Някой ще ми обясни ли какво става,деца такива??!?-извика след тях Лео,но не получи отговор.
-Кеееейт,отвори!!-задумка по вратата мъжът гледайки тавана изнервено.Отговор не се чу.-Кейт,знам,че си до вратата не ми се прави на няма.
-Наистина ли очакваш да ти отворя?-обади се гласът й от другата страна.
-Да,така или иначе ще го направиш.Ако не си забелязала,и аз спя в тази стая!
-Вече не.
-ОТВАРЯЙ!!
Отвътре се чу единствено непринудения й смях.
-Ще разбия вратата.
-Не,няма.Емили ще те убие и ще ти удържи от първите.
-Не ми дреме.
-Дреме ти и затова ще чакаш да изляза рано или късно.
-Добра идея.
-Знам.
-ОТВАРЯЙ ПО ДЯВОЛИТЕ!!
-Защо?
По вратата се удари силно и смеха й отново огласи стаята.Близо минута стоя облегната на вратата без да проговори,когато накрая не се сдържа.
-Още ли висиш там?
-Чакам да отвориш.-обади се приглушения му глас.-За последен път те моля,после влизам и тогава ще ме видиш в съвсем друга светлина!Избирай!
-Мисля,че самостоятелната стая ще ми се отрази добре!-отвърна Кейт.
-Твоя воля!-неочаквано ключалката изщрака и в следващия момент жената бе отхвърлена към леглото,през което едва не се прекатури.Как и кога Джеймс бе успял да отвори вратата не знаеше,но сега стоеше на прага и я гледаше сякаш е крадец,хванат да обира банка.
Джеймс прасна вратата след себе си и тя вдигна ръка отваряйки уста да каже нещо,но той се стрелна бързо към нея.Тъкмо си мислеше,че ей сегичка ще извади някой нож и ще се опита да го забие в корема й когато той избута ръката й встрани и впи устни в нейните принуждавайки я да отстъпи няколко крачки назад,чак до стената.Ръцете му зашаваха по тялото й и тя без да се замисля започна да отвръща на ласките му надигайки се леко и обвивайки крака около кръста му.
Той я понесе към леглото и двамата се стовариха тромаво върху него избухвайки за миг в смях без да отделят очите от тези на другия.
-Това не значи нищо,осъзнаваш го нали?Просто секс!-тихо каза Кейт.
-Устройва ме.-отвърна Джеймс и тя се усмихна дърпайки го за ризата към себе си.


- Как е Кристин?-беше първото,което чу Лео щом Емили прекрачи прага на вратата и влезе в кухнята,където стоеше той.
-Добре е,оправя се.До седмица ще е на крака.-отвърна той леко намръщено.
-А Кейт и Джеймс?
-Играят си на "ти умираш" или поне така звучаха виковете им.
-Играят,-възкликна с някаква странна физиономия Емили.-на какво?Какви викове?Какво пак съм пропуснала,по дяволите?!?Ще се избиете за един ден,само да ме няма!!Като малки деца сте!
Лео се намръщи и точно в този момент Джеймс и Кейт влязоха в стаята.
-А ето ги и тях!-възкликна изнервено Емили.-Наиграхте ли се?
-Я пак?-повдигна вежди Кейт.
-Кой победи?-направи се на заинтересувана Ем.
-Емили,добре ли си?-обади се Джеймс настанявайки се на един от столовете.Спомената въздъхна шумно и се настани на друг от столовете вадейки и палейки цигара.
-Добре съм.-измърмори тя забарабанявайки по масата.-Нищо ми няма.
-В такъв случай мисля,че е безопастно да ти дам това.-обади се Кейт търсейки нещо из джобовете на дънките си.Другите трима я следяха озадачено.Накрая тя извади кредитната карта,която й бе дал Луис и я подаде на истинската й притежателка.
-Какво е това?-попита намръщено Емили и щом позна притежанието си се извърна ядосано към другата жена.
-Преди да ми се разкрещиш и да ме обвиниш че съм я взела за да те ограбя,-изправи я Кейт.-ще ти кажа,че не съм.Луис беше тук и ме...помоли...да ти я върна.Не знам нищо повече.
-Луис е бил тук?-възкилкна Джеймс.-Ние защо не знаем?
-Защото не ти влиза в работата.-сопна му се Кейт.
-Кога?-намеси се Емили прекратявайки спора им.
-Преди....няколко часа.Веднага тръгна.Срещнах го отвън.
Емили удари силно по масата изправяйки се и напускайки шумно стаята.
-Луис знае как да я извади извън нерви дори да не е наблизо!!-отбеляза Джеймс отпивайки от чашата кафе в ръката си.

_________________
She sits in her corner
Singing herself to sleep,wrapped in all of the promises
That no one seems to keep,she no longer cries to herself
No tears left to wash away,just diaries of empty pages
Feelings gone astray...


Walking through life unnoticed,knowing that no one cares
Too consumed in their masquerade,no one sees her there...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
MoRtaL_LoVe
End of all hope


Брой мнения : 37
Registration date : 12.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Съб Яну 26, 2008 12:20 am

-Събуди се!Събуди се,казах-Дейниъл буташе жената,която изморена от безсънната нощ,не беше в състояние да отвори очи.Хвана я грубо за ръката и я дръпна,принуждавайки я да прекъсне блажения си сън.
-Какво искаш,дявол те взел дано?!-изсъска му и се отскубна от хватката му.При други обстоятелства едва ли би успяла да го бутне,но сега мъжът не си правеше труда да я държи здраво.
-Шефа те вика.И каза да те доведа.
-Не е дал точно време.Остави ме да поспя,и ако обичаш,излез и ходи се гръмни някъде.-Ана отново се отпусна върху възглавницата си,въздъхвайки облекчено.
-Веднага-ядно подметна Дейниъл и плесна с ръце-Хайде.Леви,десни,леви,десни,започвай да се оправяш.
-Ох,добре,престани да говориш само,иначе туко виж съм оглушала от отвратителния ти глас.-тя се изправи,а след това го погледна изпепеляващо-Излез-процеди през зъби,а мъжът само кимна и напусна помещението.
За по-малко от десети минути,Ан беше облечена.Все още не можеше да се движи бързо,затова се настани в инвалидния стол,оставен до вратата и извика Дейниъл да я закара при толкова чакащия я Джонатан..
Минаха по някакви коридора,докато жената внимателно оглеждаше всичко.Намираха се в неголяма сграда,определно,която бе само на три етажа.Без асансьори,само стълби.Ако щеше да мисли план за бягство,щеше да й се наложи да проучи всичко.Какво по-добре от една разходка из "базата"?Слязоха по стълбите с много тръскане и се озоваха пред някаква дървена врата.Мъжът почука няколко пъти,при което отвътре се чу тихичко "Влез".Слугата й отвори вратата и само бутна количката навътре.Там,на бюрото си,стоеше Джон с чаша уиски в ръка.
-Толкова ли е важно,че да ме измъкнеш от леглото ми в 8 сутирнта,след като цяла нощ се чуваха някакви стрелби и не можеше да се спи?-попита русокосата раздразнено.
-Съжалявам,че съм нарушил безценната ти почивка.Но спокойно,ще имаш време да си наваксаш.Сега ще седнеш ето там-посочи й една кушетка-и ще те накарам да проговориш.Къде отидоха приятелчетата ти?
Ана извъртя очи.
-Милион и един път ти повторих,че не знам.Как мога да се свържа с тях според теб?Не владея телепатия,ако това минава през кухият ти мозък като възможност.Не видя ли,че след като ни нападнахте в хотела,аз останах там.Помниш ли,ти ме простреля първо,а после и онзи мазник ме довърши?
-Нека приемем,че е така.Готова ли си да умреш?
-Нали бях ценна?-сопна му се ядосано,но после се усмихна широко-Готова съм,иначе нямаше да стана наемен убиец.
-Това не е работа,а по-скоро хоби.
-Не,това е нещото,което сме.
-Дали?-Джон се приближи към нея и се наведе,за да може очите му да са на нивото на нейните-Аз смятам,че ти всъщност не искаш да работиш това.
-Развържи ме и провери сам-отговори Ан и стисна зъби-Връщаш ми пистолета и ще ви очистя един по един,а теб-теб ще те гледам как очите ти се изцъклят,вдъхваш последния си въздух и накрая падаш мъртъв в локва кръв.
-Имаш прекалено развинето въображение-прекъсна я усмихнато-А сега.Кажи ми нещо за стария ти екип.
-Те винаги ще си останат моя екип-сряза го жената.
-Добре.-съгласи се мъжът-Разкажи ми за тях.Нека започнем от онзи Джеймс Найт,казват,че бил добър стрелец.Къде са слабите му места?
-Моля?Мислех си,че съм дошла на сеанс при психиатър,а не да издавам екипа си.-тя вдигна вежди и поклати глава-Няма да го изкопчиш от мен по никакъв начин.
-Какво ще стане,ако ти кажа,че съм хванал твоята шефка Емили и тя също не смята да говори?..Способна ли си да проговориш заради нея,за да не я убия.-звучеше спокоен,но нещо в гласът му трепна и Ан го долови със сетивата си.
-Не си хванал Емили-увери го,а после запристъпва към кушетката,излягайки се на нея.Не беше възможно да я хванал,иначе и всички други вече щяха да са тук и поне да се чуват изтрели..Нали?"Успокой се,той лъже".-прошепна гласчето в главата й и тя мислено се съгласи.
-Хубаво.И сега какво?
-Винаги ли толкова лесно си признаваш лъжите?Мисля,че заради това са те вкарали в затвора.Не ставаш за нищо.-Ан си помисли,че може би ще го накара да млъкне,но тонът на Джонатан сякаш не се промени дори малко:
-Теб какво те интересува за какво съм бил в затвора?Нали сега ти си в такъв.Кой печели?Аз.И кой ще е жив накрая?Пак аз.Миналото не бива да проваля настоящето.
-Това не е война,Джон,за да има печеливши и губещи.Ти просто искаш да ни премахнеш,заради парите.Те са това,което ръководят живота ти,както и на всички хора по света,но просто не си струва,не мислиш?Винаги съм си мислела,че да убиваш е глупаво,но не е.Убийствата,които ние извършваме в повечето случаи са заслужени,но нима един човек,независимо от това какъв е,заслужава да бъде убит ?
-От една тема прескачаш на друга.Дори ми е трудно да следя мисълта ти-Джонатан се настани на стола си и отново взе чашата в ръка-Не искам да убия HEARTBEAT просто заради по-големите печалби,които ще имам.Когато вас ви няма,разбира се,повечето ви клиенти ще се обърнат към мен,тъй като имам достатъчно добър опит..и репутация.
-Самотно ли ти е?-обърна се по корем и го погледна уморено
-Не.Никога не ми е трябвал екип,за да работя.Е,едно време може би,но сега имам подчинени,които и живота си дават за мен.Това ми е достатънчо.Скоро ще имам и съдржник,надявам се.
-Никога.-Ан прехапа устни-Къде е семейството ти?
-Задаваш твърде лични въпроси,за да мога да ти отговоря честно.Ако очакваш някакъв истински отговор,не се надявай.Нито моето минало,нито моето бъдеще те интересува.Живей сега,живей в настоящето и се измъчвай за съдбата,която те чака,а не за плановете,които имам..или моят живот.
Ана се засмя искрено.Той наистина не разбираше,не можеше да го направи.
-Дали ще умра или не е без значение и за теб и за мен.Преди много време спря да ми пука за това,което ще се случи с мен.
-Смяташ ли,че ще ти простят,след като разберат,че си дошла тук,за да научиш какво кроя?Онази издънка,в бара.Тогава беше изключително неучтива,между другото.-Джонатан й кимна,все едно й даваше правото да говори,но тя не пожела да продължи да обсъжда всичко това с него.Чувстваше,че не е правилно,че той я познава прекалено добре,за да разкрие пред него и останалата част от същността си.Затова просто го погледна,поклати глава и стана,бавно придвижвайки се към столът.Сядайки на него,отново се вгледа в мъжът.Джон стоеше опрян на бюрото си,без да дава признаци,че вижда,че тя си тръгва.
-Това,че семейството ти го няма вече,не значи,че не може да си намериш ново.Най-близкия след роднините са приятелите,и ако нямаш такива затъваш.Намери ги и ги пази.А мен ме пусни да си отида,защото няма да ти кажа нищо,а нещо,не знам точно кавко,те спира да ме застреляш още на мига-тя говореше съвсем тихо,но беше сигурна,че той я чува-Хайде,Джон,извикай Дейниъл да ме върне в стаята ми.
-Няма да си тръгнеш оттук.Поне докато аз не кажа-сряза я мъжът и повика слугата си.
Ан забрави да се противи на грубите блъскания от страна на "мазния",както го наричаше."Той е като мен..като мен.."-мисълта мина светкавично през ума й и изчезна.Но странно чувство я глождеше отвътре и това определено не беше гадното задушено месо,което бе хапнала миналата вечер.

_________________
Did you ever?
Loose yourself to get what you want
Did you ever?
Get on a ride and wanna get off

Did you ever?
Push away the ones you should've held close
Did you ever let go?
Did you ever not know?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
lonkata

avatar

Брой мнения : 36
Registration date : 21.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Съб Яну 26, 2008 10:41 am

Кристин се размърда леко, прокарвайки ръка по леглото сякаш търсеше някого. Дори и да го правеше, то щеше да остане разочарована, защото там нямаше никой друг освен въздуха. Отвори очи, огледа за пореден път стаята и реши, че ако остане още дори час в тук, в тази поза, бездействаща активно ще умре но, не от раната си, а от постоянното лежене и правене на нищо. Дръпна одеалото и като осъзна, че е само по някаква тениска, която покриваше едва едва задните й части, се огледа и бързо фокусира сака си, който за жалост бе чак в другия край на стаята. Май все пак имаше нужда от още почивка. Да, ама никой не идваше да я види и да й каже какво става за това тя щеше сама да отиде при тях.
С много усилия, охкания и поемане на големи глътки въздух, за да не извика, тя намъкна един анцунг и суитчър и излезе от стаята.
От долния етаж се чуваха разговори, което бе сигурен знак, че в къщата имаше поне 2ма души. Когато заслиза по стълбите Крис се прокле, че не е останало в леглото, но връщане на зад нямаше. Бе на предпоследното стъпало, но тъй като гледаше къде ходи можа само да разбере, че Кейт и Джеймс се карат, отново. Другите явно я забелязали, защото когато неволно изохка Лео и Джеймс полетяха към нея, за да в хванат преди да падне.
- Абе жена ти луда ли си? - започна скандала Найт. - До вчера се чудехме дали ще оживееш,а сега си тръгнала на разходка. Лекарят каза, че трябва да си почиваш, не да щъкаш напред-назад.
- А не! Тая лекция вече веднъж я слушах в старата къща и после ни нападнаха, не искам това да се повтори за това млъкни. Искам да видя, ако теб те ранят и ти се наложи да седиш по цял ден на легло какво ще правиш. - отвърна нервно Кристин и седна на дивана.
- Как си? - попита Кейт и й се усмихна.
- Добре. Все още малко ме наболяа, но няма лесно да се отървете от мен. - въздъхна другата и се облегна назад. - Къде са другите? - Леонард, Джеймс и Кейтлин се спогледаха с тъжни и притеснени погледи.
- Луис - започна жената, но беше прекъсната.
- Да знам, че глупака си тръгна! Можеше поне да изчака да се оправя! Исках да му кажа благодаря, но явно на него не му дреме за хората. Нещастник! Представям си Емили как е реагирала. - Крис въздъхна и се замисли. Напоследък Луис и Ем се бяха сближили доста, а това беше малко странно и сега и бягството му. Двете имаха нещо общо. Беше сигурна. Малко или много бе опознала Блекмур и знаеше, че той не е от типа хора, които се привързват, знаеше, че той няма даостави нещата така, е явно бе права. - Къде е всъщност тя? - Кристин се заозърта, но никъде не се виждаше, нито чуваше Ем.
- НЯма я. Излезе вбесена да се разходи. - отвърна Найт.
- Предполагам, че заради онова егоистично копеле. - Кейт кимна с глава и се пресегне да вземе чашата си с кае от масата. - А Ана? Тя къде е ? Последното което помня е, че ни нападнаха..
- и уби две пачи, които искаха да направят същото с нас.. - прекъсна я Кейтлин
- и след това загубих съзнание. - усмихна се тъжно русата. - Какво изпуснах и какво е това място? - тя вдигна ръце сочейки къщата. - Къде сме, дявол го взел?
- В някакво село сме - започна Леонард, докато вадеше цигара и я палеше. - Не му знам името. Ем ни доведе тук, защото ни трябваше спешно лекар, тъй като беше много зле. - - А Ана. - той си дръпна от цигарата и като издиша дима каза - Отвлякоха я.
- Как така? - подскочи Кристин, но раната я накара бързичко да се укроти и тя отново се отпусна на дивана. - Тези, които ни нападнаха я отвлякоха. НЕ знаем какво точно стана. Луис беше последно с нея и каза, че тя му е казала да се маха и той я е пуслушал.
- Леонард те донесе полу жива, полу мъртва, а и мислехме, че Ана е в другата кола - обади се от вратата Емили. - нямаше как да се върнем за нея, а и тя е можела да изябга, по дяволите! - тя изпсува и отиде до дървеното барче, вадейки шише с уиски. - Не знам какво я прихвана. - жената заклати глава и изпи на екс огнената течност. - А ти как си? - обърна се към Кристин.
- Ще оживея. - усмихна се тя. - Искам да изляза малко на чист въздух. Не издържам вече да седя на едно място. - и понечи да стане, но тъй като нямаше сили залитна и добре, че Лео седеше на облегалката на дивана точно до нея, за да я хване.
- Отди с нея. - нареди Емили. - И не по-далеч от двора. Не искам и с вас да се случи нещо. - двамата кимнаха и бавно се насочиха към вратата.
На вън слънцето бавно залязваше, давайки път на нощта. Кристин почувства прохладния чист въздух и вдиша блажено. Това постоянно лежене не й дестваше толкова добре, колкото трябва. Отдавна бе свикнала с натоварването и сега дните на почивка като, че ли я уморяваха повече. Леонард я бе прегърнал през кръста, придържайки я да не падне и като направиха едно кръгче на градината, двамата седнаха на дървената пейка. Крис отпусна уморено глава на рамото му и затвори очи. Чувстваше се добре в компанията му. Чак сега забеляза колко мил и грижовен може да бъде той. Беше малко странно за хора като тях да изпитват такива чувства, все пак твърде дълго време се занимаваха с убийства, твърде много болка и ужас бяха преживяли и твърде често забравяха да бъдат хора, за да има нещо човешко у тях, но явно въпреки всичко, това чувство все още се бе запазило у някого.
- за какво мислиш? - попита тихо русоксата без да отваря очи или да се мърда.
- За нищо. - бе краткият му отговор. Той бръкна в джоба си и извади кутия с цигари.
- Дай ми една. - усмихна се жената, като видя какво правеше мъжът.
- Не мисля, че трябва да пушиш. - запали цигарата си и вдиша дима.
- Добре не се прави на толкова загрижен и ми дай една цигара! Отдавна не съм дете, а и ти не си ми никакъв, за да ми казвша какво да правя. - изрепчи му се и посегне да вземе неговата от устата му.
- Никой не казва, че си дете, въпреки, че си по-малка и ако не ти бях никакъв нямаше да ти спасявам живота и въобще да ми пука за теб. - каза той й извади фаса от устата си, хващайки махащите ръце на Крис и допирайки тялото си до нейното. Лицата им бяха само на няколко сантиметри, а погледите им вперени един в друг. Гледаха се без да усещат какво правят. Лео се наведе леко напреди и с върха на устните си докосна нейните, но точно когато тя щеше да му отвърне някой извика:
- Кристин, Леонард! - Кейт изникна от ъгъла. - Вие глухи ли сте? Викам ви от 15 минути. - двамата непомръдваха от местата си. - Вие какво правите? - Кейтлин не виждаше нищо друго освен гърба на Лео и разперените ръце на Крис, заедно с димящата цигара на мъжа.
- Мъча се да взема цигарата му, защото ми се пуши зверски, а той не ми дава друга. - отвърна тя без да сваля поглед от очите му. - Какво има?
- Викам ви за вечеря. Все пак трябва да се храниш, ако искаш да се оправиш по-бързо. - усмихна се Кейт.
- Добре, ей сега идваме. - чу се гласа на Крис, но двамата все още седяха така. Гледаха се, искаха да кажат нещо, но никой не го направи. Леонард просто още веднъж погали устните й, след което се отдръпна и като й помогна да стане я побведе към къщата.
Кристин вървеше бавно мислейки за това, което бе станало току що. Не разбираше нищо. Защо той я целуна? Защо се държеше така? Какво изпускаше?
В трапезарита Емили и Кейтлин редяха прибори на масата, а Джеймс се въртеше около печката, готейки нещо. Крис седна на един от столовете, а Лео се зае да помага на Найт.
- Какво става между теб и Лео? - полюбопитства Кейт. Русата вдигна рязко глава и отвърна леко притснено.
- Нищо. Защо?
- А не, не питам. - ухили се другата.
- Ей кажи ми... - но не довърши тъй като бе прекъсната от Джеймс, който викна въодушевено
- Е яденето е готово. Хайде дами заповядайте. - той сложи на масата малка тавичка с препечени картофи, до нея купа със салата и една чиния с някакво месо.
- И ти сготви всичко това? - ахна Кейт, а Емили и Кристин вече си сипваха.
- Нещо не ти харесва ли? - повдигна бойно вежда мъжът. - Ако не си гладна не яж!
- Не съм.. - понечи да възропотае срещу несправедливостта Кейт, но бе прекъсната от Ем
- Поне на масата млъкнете, мамка му. - след думите й освен тракането на приборите и молби за подаване на едно или друго ястие, не се чуваше. За първи път от много време на сам те се хранеха спокойно, но всичко беше по-скоро такова.
Усещаше се липсата на Ана и Луис и никой не можеше да го отрече. Емили се бе вглъбила в собствените си мисли и притеснения - къде беше той, щеше ли да го види отново, дали беше добре? а Ана? Дали бе казала нещо на онези? КАкви всъщност бяха те. Кой щеше да е следващият, който щеше да напусне групата и още какво ли не.
Джеймс и Кейт си мятаха изпепеляващи погледи, но нито дума не се отрони от устите им. Щяха да се разберат по друг начин, на друго място.
Кристин ръчкаше картофите и салатата си, връщайки се пак и пак към това, коет стана на вън. Не разбираше и това си беше. Търсеше погледа на Леонард, но той като, че ли въобще не я виждаше или просто бягаше от това, което предстоеше да й каже когато тя го попита.
Леонард се хранеше бързо без да обръща внимание на останалите. Не му бееш до тях. Имаше си достатъчно други неща, а сега и това. Какво му ставаше? Защо я бе целунал? Познаваха се от повече от 4 години, а досега не бе поглеждал на нея по този начин. Беше странно, може би заради връзката й с Луис, а може би заради друго? Не знаеше, но това, което се случваше не му харесваше особенно много, защото щеше да му порпечи на работата. Е, щеше да направи нещо по върпоса. Какво? Не знаеше още, но нямаше да си позволи този лукс да изпита нещо повече от страст към Кристин. Беше решено вече и нямаше връщане на зад.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Съб Яну 26, 2008 11:38 pm

Почука отново на вратата, а тя отново отвори. Не беше нужно, той нямаше нищо да й причини. Но нямаше силата да му се противопоставя, никога не я беше имала. Иначе щеше да успее да спаси поне себе си, ако не него, то поне себе си.
-Трябва да ми помогнеш, Селен. –Промълви хладно.- Трябва ми някой да върне колата.
Дори не го попита защо, не я интересуваше. Щеше да се откъсне максимално от всичко, което ги свързваше този ден. Не го беше попитала къде щяха да отидат, кого щяха да убият и защо. Нямаше значение. Просто му кимна и отиде да се увери, че Никол спи непробудно.
-Колко ще се забавим?
-Максимум половин час.
-Добре. –Гласът й потрепна и тя хвана ключовете. После влезе с него в колата и я подкара натам, накъдето й посочи.

Тридесет минути по-късно Луис подпря мотора на степенката и скочи от него. Беше по-нов модел, караше по-гладко. Но го нямаше онова чувство за сливане с машината, онова чувство за господство над нея. Беше по-голям и също катранен. И, може би, беше по-качествен, но не го чувстваше като такъв.
Минута след него, Селен врътна ключа и изгаси колата. После отключи къщата и остави входната врата отворена, без да казва нищо. Луис се качи тихо по стълбата и прекрачи прага след нея. Жената беше изтичала право при Никол, но очевидно нямаше никакъв проблем. Иначе щеше да се разбере.
Когато Селен слезе с кръвясали очи и треперещи ръце, тя постави бутилка уиски върху масата с две чаши. После седна срещу него и попита тихо:
-Кога тръгваме?
-Два сутринта. –Отвърна тихо, отпивайки от чашата си.
-Каква е целта? –Попита го.
-Трябва да спасим едно момиче, което остана там.
-Ранена ли е? –Вдигна вежди Селен.
-Страхувам се че да.
-Няма да спасявам курвите ти, Луис. –Процеди хладно.
-Тя никога не е имала нещо общо с мен.
-Не е загубила много.
-Това е сигурно.
Възцари се тягостна тишина и Селен потъна в креслото, отпивайки с трепереща ръка от уискито. После насочи погледа си към него и промълви с половин уста:
-Защо тогава рискуваш живота си за нея?
-Не остана за кого другиго. –Отвърна тихо Луис и запали цигара, а после ги хвърли към жената, която също последва примера му.
-Колко души са?
-Не знам, не по-малко от двайсет.
-Къде се намира?
-Забутано е, няма да имаме проблеми.
Когато Луис вдигна поглед към нея, срещна измъчените й, изтерзани от годините болка и самота очи и почувства вина. Беше я оставил преди толкова много време, че беше забравил колко красива беше. И колко красива беше била някога. Сега мъката я беше състарила, но още личаха следите от бледните изящни черти и тихите, енигматични катранени очи. Беше докосвал кожата й някога, не със страст, а с похот… Не я чувстваше, никога не я беше чувствал.
Той се усмихна леко и промълви:
-Смятам да установим къде се намира. Със снайпера да убием онези, които са около нея. После да се промъкнем направо в стаята и да я измъкнем. Обаче има още един проблем – трябва да отвлечем и водача.
-Убийци. Убийци срещу убийци. Вече дори се изтребвате един-друг. –Изсъска Селен ядно.
-По-скоро те-нас. Но тази ще е последната им нощ, кълна се, че ще им е за последно.
Вратата се отвори и оттам отново мълчаливо и уплашено гледаше детето. Луис се изправи и направи знак на жената да седи. Тя понечи да възроптае, но той махна с ръка. Приближи се до Никол и клекна пред нея, а детето направи крачка назад, препъна се в рогозката и падна в ръцете му. Луис я вдигна отново на крака и се усмихна леко.
-Ти си едно голямо момиче, нали, Ник? –Обгърна ръчичката й със своите.- Няма от какво да се страхуваш.
После я вдигна на раменете си и се качи по стълбата. Явно беше прекалено стресирана, за да извика. Когато се върна в трапезарията, каменното изражение на лицето му излъчваше студенина отново. Носеше няколко кашона и ги постави на земята до масата. После пусна пердетата и отвори кашоните. От първия извади картечницата. Сглоби я под отнесения поглед на Селен за трийсетина секунди и й я подаде. Жената я пое с две ръце – беше от тези на американската армия, нямаше да могат да я носят.
-Мислех да взема по-малка, но реших че така или иначе няма да влизаме в къщата с нея. Ще се вдигне много шум, а и смятам че с тази най-лесно ще ги вдигнем в пламъци.
-Какъв е пълния план? –Попита и хвана пистолета, който Луис й хвърли, заедно с един заглушител. Приставката щракна в ръцете й и тя го насочи към камината, присвивайки очи.
-Очистваме само най-близките до стаята със снайпера. После влизаме вътре с пистолетите. Той ще бъде в стаята й, иска нещо от нас, за нещо си отмъщава. Ако имаше задачата да ни убие, вече нямаше да сме между живите. По-скоро иска да ни вкара на топло до един. Аз ще го обезоръжа, ти ще трябва да ме прикриваш. Не вярвам Ана да може да ходи, ще я пренеса. А ти ще трябва да го изведеш. Трябва да си внимателна, Селен, той е убиец, не е мишена. –Хвърли в ръцете й бронежилетката, а жената изсумтя:
-Откога те интересува сигурността ми?
-Откакто имаш дъщеря. –Отвърна й сухо.
-Ами ти?
-Никога не съм носел. Ако не мога да се пазя сега, как ще се опазя в бъдещето? –Вдигна вежди Луис.
Блекмур отпи от чашата си и отвори втория кашон, където намери снайпера.
-Не бях ползвал руски до момента. –Промълви, оглеждайки оръжието. Вдигна го и погледна през мерника.- Дано не ни изиграе някаква шега.
-Кой ще стреля?
-Първо трябва да стреляме в гората. Ти не си вдигала оръжието отдавна, а мен напоследък ръката ми прави мизерии в критични моменти.
-Ама теб наистина са ти стопили лагерите, а, Луис? –Присмя му се, а в очите й прехвърчаха огнени искри.
Луис не й отговори. Отвори третия кашон и извади от него автомата. Сглоби го набързо и го премери в ръцете си.
-Искам ти да го носиш. –Промълви.- За всеки случай, ако се наложи да се защитаваме в къщата.
Селен го хвана и го огледа отвсякъде. После вдигна поглед и промълви:
-За първи път виждам такъв.
-Отдавна не си се занимавала, а и този е забранен. –Обясни тихо.- Ще го използваш само в краен случай. Селен, много е важно. Трябва да ги върнеш двамата тук, аз няма да съм с теб. Веднага щом ги изкараме, ги качваме в колата. Къщата, където са отседнали е накрая на улицата, когато ги заведеш там, те знаят какво да правят.
-Ами ти?
-Аз искам да се разбера веднъж-завинаги с тях.
-Ще правиш глупости, нали? –Усмихна се Селен.
-Ако нещата се развият така, както се надявам, всичко ще свърши за няколко минути и дори няма да ми се наложи да влизам в схватка с тях. Просто мирно и кротко ще ги очистя до крак.
-Ще ги бомбандираш с картечницата, нали? –Засмя се жената.- На това ли викаш мирно и кротко?
Луис не отговори. Постави пълнителя на пистолета си и го прибра някъде под шлифера си. Остави една черна маска на масата и промърмори:
-Ако нещо се прецака… Да не рискуваме…
Селен кимна и запали още една цигара. После отпусна глава на облегалката и прошепна:
-Ще се убием.

Когато моторът изръмжа, Луис наби спирачката, когато стигна до колата.
-Следвай ме. –Промълви глухо, проследявайки погледа й към къщата. Знаеше че се страхуваше, но беше важно. Беше ли?
Когато наближи отбивката, продължи съзнателно напред. Караше бавно, защото не искаше да предизвикват впечатление. Пътуваха още петнайсетина минути и, след като се увери, че наоколо няма нищо, Луис отби.
-Качи се на мотора. –Промълви й глухо, а, когато почувства как ръцете й го обгърнаха през кръста, тръгна право през нищото. Щурмуваше дърветата в гората и се взираше внимателно, защото нощта отдавна беше прибрала в обятията си света. Когато спря, двамата се изправиха и извадиха пистолетите.- Колко е часът?
-Един. –Отвърна тихо.
-Чудесно.
Сложи чифт черни кожени ръкавици, а Селен последва примера му. Не искаха следи. После се огледа и посочи едно от дърветата:
-Ей онова там.
Селен вдигна оръжието и изпъна ръце. Прицели се секунда-два, после заглушителят притъпи свистенето на куршума. Предпазителят се вдигна отново и пистолетът пак гръмна. Последваха го още осем куршума и пълнителят се стовари на земята под ръцете й. В тъмнината, пистолетът щракна отново, а Луис се приближи до дървото. И десетте пъти беше уцелила едно и също място. Блекмур докосна дупката, която куршумите бяха издълбали в кората н дървото и се усмихна:
-Ти май си в по-добра форма от мен. –После се върна при нея и вдигна своя пистолет. За миг почувства слабост и неувереност. Ами ако пак не уцелеше? В краен случай, Селен щеше да стреля със снайпера, това не беше проблем. Но несигурността му при допира на оръжието не беше изчезнала.
Мъжът стисна очи и си наложи да не мисли. Той беше убиец, никога не беше пропускал, нямаше да се случи отново. Втълпи си мисли и им повярва. После отвори рязко очи и изстреля и десетте куршума един след друг. Когато от облака сажди не остана и следа, Луис се приближи до дървото и потръпна от топло чувство. Беше уцелил дупката от нейните куршуми, не беше пропуснал и веднъж. Мислено благодари на всички богове, че ръката му отново беше неподвижна по време на стрелба.
-Да тръгваме. –Усмихна се Луис.- Искам да огледам, преди да тръгнем да правим нещо, още дори не знам в коя стая са.

Селен кимна. Когато Луис спря, те бяха едва на двайсетина метра от къщата, но не бяха минали по пътя. Той не беше имал проблеми, но с колата й беше трудно да минава по бабуните, затова тя малко изостана.
-Това ли е? –Вдигна вежди. Хотелът, където бяха прекарали предишната вечер HEARTBEAT, изглеждаше тихо, спокойно-сгушено в обятията на гората и нощната здрач. Луис я поведе тихо за ръка към едно извишение и двамата приклекнаха там. Блекмур извади един бинокъл и се вгледа в къщата. След петдесетина минутно наблюдение, Селен промълви:
-Нещо?
-Да, всичко, което ми е нужно. –Свали бинокъла и го хвърли в черния сак. После вдигна поглед и й показа с ръце.- Тя се намира в горната стая, ей-там, на втория етаж. Той също е там.
-Как го разбра?
-Отговаря на описанието си, а и се върти около нея, все едно се мъчи да научи нещо. –Луис посегна към куфара и сглоби наново картечницата. Мястото беше идеално. Бяха почти на височината на втори етаж, а и храстите щяха да ги прикриват. Постави я на степенката и се взря през мерника, насочвайки я леко. После посегна и сглоби снайпера, поставяйки го също на опората си и насочвайки го към стаята.- Жилетката?
-Върху мен е.
-Маската?
-Ще я сложа по-късно.
Луис посегна към автомата и го хвърли към нея. После се обърна и каза тихо:
-Отпред има двама, но те са застанали в съседната, явно са мислели, че щом Джон е вътре, няма да има проблем. Оттук можем да ги убием и двамата, с един изстрел, другите спят, едва ли ще се събудят. Това ще направим първо. После ще трябва да се изкатерим до прозореца им. Предполагам че отводнителните тръби ще издържат. Преди да скочим вътре, трябва да го обездвижим, предлагам ти да го направиш с изстрел в коляното.
-Да остане или да не остане вътре?
-Да остане, не можем да рискуваме. Първата ти работа е да насочиш пистолета към него и да избиеш оръжието, после аз ще го завържа. Всичко трябва да стане много тихо, внимавай. В зависимост от състоянието на Ана, или аз, или ти ще я изнесем. После скачате в колата и палите.
-Ти?
-Аз имам друга работа.
Селен вдигна погледа си, но не попита нищо повече по въпроса. После се усмихна леко насилено и промълви:
-Какво ни остава сега? Да чакаме?
-Не, смятам, че да чакаме е грешка. Те са направили точно това, на което се надявах. Слагай маската и започваме. Аз ли ще стрелям или ти?
-Ти. Тази нощ не искам да убивам.
Луис кимна. Наведе се и погледна през мерника на снайпера, завъртя го леко и се прицели. За части от секундата изсвистяха два куршума, които счупиха стъклото, а стражите паднаха мъртви.
-Хайде. –Стисна ръката й настоятелно, нямаха достатъчно време. Затичаха се към къщата и Луис подложи ръце, по които тя се изкатери бързо по тръбите. Мъжът тръгна след нея, затова не забеляза кога отгоре изсвистя третият куршум и този път се чуха викове и дандания. Скочи бързо след Селен в стаята и се учуди на гледката. Тя беше вдигнала пистолет срещу Джон, а от главата му течеше струйка кръв. Ужасяващия му поглед го озадачи, докато се спускаше с диря кръв по стената.
-ДЖОН! –Извика някой и затропа по вратата.
-Дяволите! –Изсъска Луис. Втурна се към вратата, беше заключена. Блъсна скрина пред нея, а бумтежите градираха болезнено в главата му. Чак сега забеляза Ан, която, бледна и окървавена, едва се държеше да не се стовари на земята. В ръката си държеше някакъв камък.- После ще обясняваш! –Отвърна нервно на погледа й и се спусна към Джонатан. Стисна сънната му артерия и процеди.- Жив е! –Завърза здраво ръцете зад гърба му. Вдигна го, прекарвайки ръката му през врата си и заснова към прозореца.- Селен, хвани я и й помогни да слезе! Първо вие! Тоя по-добре да го оставя да умре, а и аз не заслужавам живота си! –Отговори на погледа й. Следеше с нетърпение бавните им движения. Ан беше сериозно ранена и куцукаше болезнено. Очите й бяха присвити от напрежение, а бумтежите бяха градирали в удари. Съвсем скоро щяха да започнат да стрелят. Когато Селен най-накрая успя да й помогне да се качи на перваза, Ана бавно се изгуби от поглед.- Слизай първа, ще го придържаме двамата. –Отвърна на Селен и премина пътя до прозореца с неподвижния мъж. Забавиха се доста със слизането, защото Джонатан не тежеше малко. Но, минута по-късно, точно когато се разхвърчаха изстрелите, раненият докосна земята и Селен едва го задържа да не падне. Луис скочи от тръбата и, поставяйки ръката на другия мъж отново през врата си, забърза към колата, крещейки.- По-бързо, Селен!
Половината къща се беше спуснала към прозорците и разпращаше куршуми по тях. Луис почувства как един се заби в рамото му и изстена, но продължи даже по-бързо. Когато се увери, че и тримата са в колата, изкрещя.- ПАЛИ! ПАЛИ И ИЗЧЕЗВАЙ!
Точно когато нов куршум се заби в прасеца му и едва не го стовари на земята, гумите изсвистяха в облак дим и една от тях стана жертва на престрелката. Въпреки това, Селен наби газта и излезе с малък скок от една бабунка на главния път.
Луис стисна очи и почувства слабост. Реши да се обърне, но крака се усука и той се стовари на земята. За миг всичко потъна мрак, а после просветна отново…
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Нед Яну 27, 2008 12:32 am

Леонард метна и последния сак в джипа, затваряйки багажника след което се върна и застана до Емили, която седеше пред вратата на къщата, оглеждайки мястото което им бе служило за дом, в продължение на две седмици.
По средата на втората от изневдиелица се бе появила Ана, която за съжаление не помнеше нищо и бе толкова зле, че се наложи лекаря да оперира крака й.Беше я докарала някаква жена на име Селен, а с тях в колата се возеше и Джон. Беше изгубил съзнание и загубил много кръв, и единственото което лекаря бе успял да направи е да го превърже.
В съзнанието на Ан идваха единствено откъслячни образи от хотела, но не й от това как се бе измъкнала и какво бе станало.Помнеше само на моменти Луис, който бе давал някакви заповеди някой да я носи. Лекаря бе казал, че с времето паметтта й ще се възстанови..... На Ем вече й бе станало ясно, че Луис я е измъкнал, но къде бе той и защо не се бе върнал с тази Селен? Беше ли си отишъл завинаги?
-Аз ли ще го направя или ти? -попита Лео. Останалите бяха при колите и чакаха единствено тях двамата за да поемат към източната част на страната където бяха купили къща, със спестени от всички пари.
-Аз - отвърна тихо тя, след което тръгна към входната врата от където се показа хазяйна. извади пистолета си и сложи заглушителя без да обръща внимание на вика на човека, който се втурна вътре в къщата. Бе стигнал едва до кухнята когато, куршума го оцели в тила, поваляйки го мъртъв на земята.
Ем се загледа в него за секунда, след което затворин вратата и слагайки слънчевите си очила, тръгна към джипа.
Когато се качи, чу гласа на Крис зад себе си.
-Трябваше ли да го убиваме?
-Ние сме професионалисти Кристин! - отвърна чернокосата палейки двигателя - а професиоанлистите не оставят следи! Те са само призраци.


-Отвън изглежда добре - съобщи Джеймс, слизайки от колата. Къщата бе на два етжажа и доста голяма, намираща се в малко селце, близо до източното крайбрежие.
Бяха дали много пари за нея, само, за да бъде напълно обзаведена и от вътре, за това Кейт и Крис се впуснаха навътре, за да разглеждат. Джеймс Вдигна Ана, пренасяйки я вътре, а Емили и Леонард се заеха с куфарите и саковете с оръжията. От вътре се чу вика на Крис, койот гласеше:
-Тая къща рулираааааа!!!! - и Лео се расмя. Не го беше правил доста отдавна. Поне не истински. Както и Емили. Беше напрегната и изтощена от карането, искаше да разгледа набързо къщата, да се изкъпе и да си легне. Нищо повече. Наложи се обаче и да влачат Джонатан до къщата, където го вмъкнаха в мазето без призирци и го звързаха за един стил, заключвайки вратата.
Емили все още не бе решила какво да прави с него, пък и той все още не говореше. А главата й бе заета с твърде много други неща, за да се тормози с това. Щеше да си почине от всички и всичко и след това, щеше да го накара да изпее каквото и трябваше.
Бяха накупили хранителни продукти, за да натъпкат хладилника за няколко дена напред, след което щяха да се зареждат от малките магазини в селото.
След половин час вече всички се бяха настанили, бяха си избрали спални и седяха в хола, ядайки набързо направени сандвичи, докато обсъждаха придобивките в къщата. Не бяха първо чудо на модата, но имаше всичко което им бе необходимо, че и малко глезорий.
Първото място към което се насочи Ем, след обяда беше грамадния хамак на верандата. Изплетена от въжета и плат, в различни цветове, люлката бе живо приспивно средство. Но не това я привлече.
Последния, а може би и единствения спомен от детството си..и по скоро от родителите си, бе едва когато е била на 3, малко преди да я изоставят. Помнеше откъси от това как майка й я държеше в кута си, люкеейки се на подобна люлка, докато баща й се смееше от страни.
Седна внимателно на него, всякаш може да се скъса от най - малкото докосване, качи краката си и се залюля, оставяйки вяъра да се вее леко в косата й.
Толкова примитивни удоволствия, а й носеха такова удовлетворение и успокоение. Струваше й се почти невъзможно.
Как един минал спомен, едно забравено минало и донасяше такова спокойствие и сигурност. Как я караше да се замисля за всичко през живота си, но без да я натоварва..всякаш си спомняше само за хубавите неща..макар й да бяха малко.
Разтърси глава.
Миналото трябваше да си остане там където беше и такова каквото е. Забравено. То не тябваше да значи нищо за нея, в него нямаше нищо което истински да значи нещо.
Сега живота й бе тук, с HEARTBAT, с хората с които бе свикнала, с нещата който и бяха познати.
Спомни си пърите им мисии, първите им дразги, първото им празнуване за успешната мисия, докато бавно заспиваше на хамака. Помнеше всичко, до последния детайл, защото сега...това бе живота й, това бе единственото което имаше. И щеше да го запази.

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
lonkata

avatar

Брой мнения : 36
Registration date : 21.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Нед Яну 27, 2008 2:18 am

- Мекоооооооооо.... - изпищя Кристин, която се метна върху просторната мека спалня в стаята си. Помещението не беше кой знае колко голямо, но имаше всичко - малка дървена масичка и диванче пред нея, дръвено бюро и стол до прозореца, гардеробче в ъгъла на стаята, малка вградена камина и една тоалетка,. Стените бяха боядисани в светли кафеникави тонове, но това, което се хареса най-много на на Крис беше голямата тераса, от която се виждаше морето. До леглото имаше врата за отделната баня, която също изглеждаше доста привликателно - белите плочки, ваната и душа и голямото огледало в стената изкушаваха момичето да се изкъпе, а леглото сякаш й шепнеше да си легне.
- Ей, Крис тук ли си? - дочу се гласа на Ана. Русата се сепна и с усмивка излезе от банята гледайки Ан, която се бе подрпяла на рамката на вратата. – Добре изглежда, нали? – жената огледа стаята и се доближи до прозореца. – Ей тук има по-хубав изгледа отколкото при мен! – двете се разсмяха, но изведнъж Крис замлъкна. – Какво? – попита учудено другата.
- Какво стана, Ан? – попита Кристин.
- С кое? – направи се, че не разбира тя.
- Не се прави на луда. Много добре знаеш с кое. Защо се остави да те хванат? Какво си мислеше? – додаде с шепот Крис. Ана замлъкна и се загледа на вън. Цял ден бяха пътували и никой от тях не бе усетил кога слънцето бе започнало да залязва. От прозореца се виждаше как позлатените морски вълни галят пясъка, а от изток тъмнината бавно покриваше небето. Какво си бе мислила наистина? Че може да разбере нещо, без да застраши живота на екипа си? Че те щяха да я оставят?
- Честно казано не знам. Просто... трябваше да го направя. Не ме питай защо. Знам само, че трябваше. – в гласа й се долови нотка на вина и тя сведе тъжно глава. – Съжалявам, че стана така. Не исках. Наистина. – Крис не каза нищо. Нямаше какво да й каже. Всеки сам избира по кой път да поеме и когато това стане другите не могат да направтя нищо. – А Луис? Той къде е?
- Надявах се, че ти ще ни кажеш. – отвърна русата. – Един ден просто изчезна, по Кейт върна кредитната карта на Емили, което ме навежда на мисълта, че може би ни е напуснал. Но не мога да разбера защо не дойде да каже поне едно „чао”, мътните го взели! Толкова много години, а той се омете все едно не се познаваме. Не го разбирам, наистина. Мислех си, че го познавам поне малко, но явно съм се излъгала. Емили му е бясна и препдолагам, че ако някога реши да се върне ще трябва да понесе лекцията, която тя ще му дръпне. – двете се усмихнаха. Знаеха, че тя щеше да вика на всички за такава постъпка, но най-много на него. защо? Всеки си имаше причини, нали? Ем не бе изключение. – Нещастник! Не грешка – неблагодарник!
- Единственото, което помня е, че той и онази Селен, май беше, ми помогнаха да се измъкна. А той...той не се качи с нас в колата. Исках да му благодаря наистина. спаси ми живота...
- Спокойно. Не само твоя. – засмяха се двете, а след това тишината отново се настани в стаята, но смеха на Джеймс и Лео ги изкара от унеса.
- Ей, сестрите на блясъчко мечтателя, къде блеете? – усмихна се Найт. Кристин и Ана подскочиха и като се обърнаха метнаха по един изпепеляващ поглед на мъжът.
- Какво има? – попита първата.
- А не нищо. Минавахме от тук и решихме, че е хубаво да знаете, че след малко ще вечеряме, а после май и ще пиме. – ухили се до уши Найт. – Но това само в случай, че решите да слезете от облаците и се присъедините към нас – непросветените и земни хора. – той и Леонард избухнаха в неконтролируем смях, но на Ана явно не й беше много смешно, защото взе една възглавница от леглото на Крис и я метна по двамата, които скоро сигурно щяха да се задушат от смях. Собственичката на стаята също се размся, но тъй като нямаше сили да играе на „Ако те хвана ще те удуша, като пиле”, не помръдна от мястото си и остава приятелката си да гони натрапниците. Смехът им се разнесе из цялата къща, а писъците на Ана и Кейт, която явно се бе присъединила (чуваха се още нечий женски глас) ги следваха плътно. След няколко минути някаква врата се тресна, а думкане по нея и заплахи пордължаваха да огласят коридорите. „Ако Ем ги чуе ще ги убие! И 4та!”. Крис затвори вратата на собствената си стая и се насочи към банята. Искаше да се изкъпе, като бял човек – ваната, врялата вода и малко ароматни масла. От няколко седмици си взимаше душ само колкото да не убие другите с миризмата си, беше време да се погрижи за тялото си.
Велзе в банята, пусна водата и сипа от маслото, което си бе купила специално – с мирис на пъпеш. Съблече дрехите си и се натопи в приятната вода. Колко изморена и напрегната се чувстваше чак сега го осъзнаваше. Цялото й тяло трепереше, главата й пулсираше, а крайниците я боляха. Прокара вниматлено ръка по корема си и напипа раната си. все още не бе зарастнала напълно. Да конците бяха махнати и не бе нужно вече да носи превръзка, но все пак още я наболяваше понякога. За всичките години, през които бе убийца това б най-сериозното й нараняване, като изключим чупенето на ръката и глезена. Всичко останало бе наред, но този белег... той щеше дай напомня как за малко не бе умряла. Да и напомня, че живота не е нещо, с коеот можем да си играем и рискуваме. Но нима не правеше това през цялото време, през всичките 4 години? Нима всеки път щом получеха мисия тя не си задаваше въпроса, ами ако някой загине? Ако хванат някой? Рискът, който поемаха, залогът, който правеха всеки път – парите или животът? Мразеше този избор, но именно той я караше да се чувства жива. Именно той вдигаше адренална й и караше кръвта й да кипи, а сърцето да бие като полудяло. Именно заради него живееше. Често се будеше нощем от кошмари, преследваха я хората, които бяха загинали от нейната ръка, но какво можеше да направи? да избяга като Луис? Да се остави животът да я мачка? Бе минала през това. Не беше опция. „Оцеляват най-добрите!” беше й казал някога той. Единственият заради, който тя живееше. Единственият, който й бе показал, че животът има смисъл, който бе осмислил дните. Бе я извадил от калта, бе й подал ръка точно, когато тя имаше нужда.
Беше на 17 когато се запознаха и тя все още работеше в онзи противен бар. Когато избяга от там и я вкараха в затвора това бяха най-ужасните й месеци. Толкова пъти се бе молила да умре, да спрат мъките, да спре да се влачи в калта и тогава той се бе появил. Месец след като я пуснаха се бяха запознали. Кристин се бе опитала да го обере, но той я бе хванал. Тогава, в онази нощ в малката и тъмна уличка бе тръгнало всичко. след това той й бе предложил да стане наемна убийца. Все още помнеше рекацията си, все още помнеше ужаса когато й бе казал какъв е, но след веме, когато го опозна и разбра какъв живот има разбра, че не е толкова лошо, че те заслужавта да умрат и с течение на времето се бе съгласила. Учеше я, показваше й, бе й наставник и водач, помогна и да се изправи и я направи човек, а после.. животът й го отне. Единчката радост си бе отишла. Тогава се бе заклела, че ще отмъсти, че ще се бори и че ще стане нещо от нея...заради него. бе му обещала и щеше даодържи на обещанието си.
Годините минаваха една след друга, а тя се бе вглъбила в това да намери убиецът му, да го накара да страда така както тя страдаше. Не виждаше никой, не чуваше никой, просто убиваше без да й трепне окото, ако не убиеше тях – те щяха да я убият, а ако тя умреше – отмъщение нямаше да има, а тя не можеше да го позволи. Щеше да го намери..щеше да отмъсти, ако ще това да бъде последното нещо в живота й.
- Кристииииин! – чу се бесеният глас на Кейтлин, а след миги главата й се показа през вратата. – Мамка му не ме ли чуваш? От 15 минути седа вика и чукам на вратата ти. къде мечтаеш пак?
- Какво има? – отвърна нервно Крис. Беше се онесла в спомени и мисли и не бе усетила кога водата бе изстинала.
- След 10 минути долу! Вечерята е почти готова! Пък после ще се забвляваме за това можеш да облечеш нещо по-така. – намигна й весело Кейтлин и излезе. Крис изпуфтя недоволно. Въобще не искаше да излза от ваната, но явно трябваше. Протегна се и взе една от кърпите наредени до мивката. Ови мокрото си тяло и излезе от банята.
На вън отдавна се бе стъмнило и красив стъклен полюлей осветяваше стаята. Крис взе сака си и го отвори. Бяха миналии през магазините, тъй като старите й дрехи определено не ставаха за нищо – или скъсани или надупчени или кървясали. Бръкна и извади белю и една рокличка. Беше нечовешка жега. Средата на лятото и на вън сигурно беше над 25 градуса, а минаваше 9. облече се набързичко, изуши косата си със сешеора, облече се, обу новите си сандалки и излезе.
Няколко минути по-късно тя влезе в трапезарята където другите вече ядяха. Всички места бяха заети, освен едно. Един стол стоеше празен и май така и щеше да си остане.
- Реши все пак да ни удостоиш с честта да вечеряш с нас, а? – подкачи я Джеймс веднага.
- Млъквай и дай да ядем, че съм гладна. – скастри го тя, а другите се подсмихнаха.
Вечерята премина във весели разговори, подмятания и шеги. Дори Емили, което от доста дълго време бе постоянно в мрачно настроение и не бе много хубаво да й се говори, че току виж ти метнала някоя светкавица и те убила на място, сега се смееше на шегите на Джеймс и заяждането му с Кейт.
Когато всички приключиха с яденето, групата се пренесе в хола където пуснаха музика на уредбата и купонът започна. Танци, много пиене и смях. Определено тази почивка им беше нужна. Малко разтоварване от цялото това напрежение, което се бе насъбрало на всички последните седмици. Само Ем като, че ли не можеше да се отпусне. Усмихваше се само когато трябваше, говореше малко и пиеше много. Никой не я закачаше, защото не искаше да й се бръка. Не бе малка и можеше сама да се оправи.
Кристин наливаше чаша след чаша, пушеше цигара след цигара, а и на танци не пестеше. Джеймс и Кейт се бяха осматоли в един ъгъл и си говореха нещо, Ана и тя витаеше някъде, Ем бе излезнала на терасата, взимайки си преполовенета бутилка уиски и кутията с цигари. Само Крристин и Лео все още стояха вътре слушайки музиката, но на дали някой от двамата я чуваше.
През цялото време си мятаха предизвикателни погледи и подигравателни сумивки. Играеха си с нервите на другия, за да видят кой първи ще падне, но нито единия нито другия се отдаваше на това изкушение. Крис огаси лампите, а явно на пук на всичко някаква бавна песен огласи къщата. Русата изпи течността в чашата си и катоя остави на масата отиде до Лео, който неотлепяше поглед от нея и му подаде ръка, канейки го на танц. Мъжът я огледа отгоре до долу и пое ръката й. Прегърна я през талията, притискайки тялото й към своето, Крис обви ръце около врата му и болегна глава на рамото му. беше й добре. Главата й се мотаеше, но се чувстваше добре в прегръдките му. Лео глаеше нежно гърба й, косата й, талията й, усещаше допира на кожата й. Искаше я, твърде дълго я бе искал и щеше да я получи пък каквото ще да става после.
Отдръпна се от нея и я погледна в очите. Виждаше нещо, което преди нямаше там, но не му бе времето сега да мисли. Наведе се към нея и я целуна страстно, захапа лекоо долната й устна, а след това езикът му проникна в устата й, гонейки нейния.
Играта им не пордължи дълго тъй като Крис го бутна леко. Не трябваше всички да разбират за това, не искаше те да знаят, не още, не преди тя самата да е сигурна, че иска да знае. Хвана го за ръката и го поведе. Той не питаше къде, просто вървеше след нея. когато стигнаха стълбите Лео я придърпа в прегръдките си, приковавайки я към стената. Целуваше я страстно, хапеше нежно врата й, а ръцете му шареха по тялото й. Рязко я повдигна, карайки я да обвие крака около талията му и я понесе към стаята си, която бе две врати по-надолу от нейната.
Целуваха се лудешки, имаха нужда да усещат тялото на другия, да почувстват докосването му. Леонард бутна вратата и влезе, затваряйки я с крак, а след това я положи на леглото, лягайки върху нея. Целуваше врата й, раменете й, гърдите й, коремът й, а когато ръцете му минаха по вътрешността на бедрата му тя изстена от удоволствие. Прокарваше ръце през косата му, притискайки го къ мсебе си. искаше го, искаше го сега и щеше да го има, макар и само тази нощ. Дръпна го към себе си и отново вплете устни в неговите, събличайки блузата му, а скоро роклята й и панталоните му я последваха захвърлени на земята. Не мина повече от минута, когато сутиенът, бикините й и боксерките му последваха останалите дрхи и сега единствено тихите стонове на удоволствие огласяха стаята. Тя бе обвила крака около него, вкопчвайки го в примка, а той обхождаше шиата и гърдите й с устни. Напрежението, което се бе насъбрало сега се бе пренесло върху любовната им игра, карайки и двамата да тръпнат от удоволствие.
Няколко часа по-късно Крис бе обърнала гръб на Лео, който я бе прегърнал през талията и отпуснал глава в сгъвката на врата й. Дъхът му галеше нежната й кожа, а умората бавно я налягаше. Не искаше да спи, но бе останала без сили, за това се остави на ласките му и скоро се понесе в спокоен сън, за първи път от почтти месец.


Последната промяна е направена от на Нед Яну 27, 2008 2:41 am; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Нед Яну 27, 2008 2:19 am

Прехапа устна и се взря в прашните стени. Миризмата на влага и плесен попиваха в ноздрите му и караха тялото му да пулсира ожесточено от болката. Въпреки опитите да я игнорира, тя го заливаше с нови и нови сили. Някой от нараняванията бяха вътрешни, раздираха плътта му и го караха да диша тежко и учестено. Други бяха леки, повърхностни, които го караха да потръпва неприятно при всеки допир.
След падането всичко се беше завъртяло. Болката беше приглушила сетивата му за миг. После, обаче, всичко се беше върнало. Благодареше единствено на провидението, че, виждайки го че пада, се бяха затичали към него. Ако го бяха проследили, щяха да го убият. Така му бяха подарили последен шанс да спаси живота си. И се беше възползвал.
Не знаеше точно как беше стигнал до възвишението. Не помнеше дали беше ходил или лазел. Куршумът беше останал в крака му, а и болката в рамото го беше погълнала. Искаше да извади пистолета и да ги застреля подред. Но имаше само десет куршума, нямаше да стигнат за всички. А и нямаше да има сила да го вдигне. По ирония на съдбата, беше левичар, а изстрелът беше унищожил няколко свръзки точно в лявото му рамо. Беше безпомощен да го вдигне, имаше само една надежда и тази надежда беше била картечницата.
Странно… Инстинктът за самосъхранение се беше оказал по-силен от болката. И не можеше да си го обясни. Стигайки до картечницата, беше застрелял с последни сили всички, които изтичаха от къщата. Куршумите бяха раздрали на места кожата му, но прекалено леко, за да ги почувства. После се беше изправил и, клатушкайки се, хвърлил бутилка спирт с напъхан в гърлото й подпален парцал през прозореца. А после всичко беше избухнало в пламъци.
Когато беше отворил отново очи, още никой не беше разбрал за случилото се, куките не бяха дошли. От къщата бяха останали само руини, а целите му дрехи бяха изгорени и потънали в сажди. Болката се беше върнала, но той не беше имал повече време. Затова беше вдигнал с мъка оръжията и ги беше хвърлил към къщата. По тях нямаше следи, нямаше от какво да се притеснява. После беше скочил на мотора и с последни сили излязъл на пътя, обвит в тъмнината на нощта.
Беше тръгнал в обратната посока и се скрил в една изоставена къща, в края на малко градче. Три седмици бе крал за прехраната си и бе живял в самота.
Дни след случката, установи че явно куршумът още беше в плътта му. Затова беше раздрал превръзката с ножа. После беше извадил със собствения си нож куршума. От очите му се бяха спускали сълзи от раздиращата болка, а по челото му беше избивала пот. Нямаше с какво да я зашие, затова само я беше притиснал. И, въпреки това, беше останал почти обездвижен.
Но това сега нямаше значение. Болката беше същата, може би малко позаглъхнала от некомфортната почивка, некадърните грижи за нараняванията и мизерната прехрана. Беше върнал духа си с цигарите – знаеше че свиват кръвоносните съдове и се надяваше това да поотпусне кръвоизливите. Поне нямаше инфекции, тогава вече щеше да го закъса.
Не знаеше защо точно прекара толкова дълго време в къщата – знаеше, че колкото по-бързо се върнеше при останалите, толкова по-бързо щеше да спре болката. Но не беше сигурен, че иска да се връща. Какво се случваше с него? Беше привикнал с тези хора, с техните маниери, с тяхната компания, понякога дразнеща и вбесяваща. И сякаш точно това го отблъскваше от тях и точно това го караше да иска да се върне колкото се може по-бързо.
Играта на стражари и апаши с ченгетата беше параван за нещо много по-лично, много по-безопасно, отколкото самият той можеше да осъзнае. И се радваше че има предлог и за пред другите, и за пред себе си, за да живее в тази агония, в тази мизерия и в тази самота. Самота, за която беше мечтал отдавна и сега нищо не можеше да го накара да се върне. Дали?
Не беше оставил следи. Нямаха поводи да го издирват. Всички доказателства щяха да доведат до Джонатан, цялата ярост на местното управление щеше да се стовари върху него. Това бяха приближените му, всички до един. Мъртви. В пламъци. С множество следи, че е било дело на сам човек. А него го нямаше. Нямаше да се сетят, нямаше…
И, все пак, отлагаше деня на заминаването. Отлагаше до последния момент. И, на двадесет и третият ден от напускането си… Сякаш вече гърбът му допираше до стената и нямаше накъде да избяга.
„Не си тръгвам!”… „Не ти вярвам!”… Не се ли беше оказала права? Не беше ли страхливец, за да прекарва дните си така, само за да се откъсне от присъствието им? Не беше ли страхливец, за да избяга по този начин и да не се върне.
Емили… Не знаеше точно какво чувстваше към нея. Не знаеше точно какво се беше случило между тях. Но това го плашеше.
Не го плашеше, той никога не се беше страхувал…
Но сега го правеше.
„Страхливец!”
Нещо изрева в него и го накара да се изправи, допирайки се до стената. При натиска, кракът се разкървави отново и той простена. Очите му се затвориха рязко от болката. Сви се леко – още чувстваш натиска в коремната област да пулсира неприятно.
„Страхливец!”
Кракът сам направи крачка напред. Другият го последва. Залитна леко и едва не се стовари. Нов прилив на адреналин и съвсем скоро вече беше до мотора. Машината изрева проклето, а раненият крак пулсираше. Не беше сигурен, че нямаше да му изневери, че нямаше да откаже да натисне спирачката във фаталния момент. Когато натисна газта, острата болка в рамото го проряза и го отрезви. Не й позволи да го завладее, просто натисна газта и се понесе нанякъде.

Ножът се заби в коремната област и проряза ризата. Луис изръмжа недоволно –не му стигаха другите проблеми, но и този досадно-мълчалив брокер. Това щеше да развърже езика му.
-Уоринг Валей. –Изхриптя в лицето му.
-Ох, за какво толкова мъки? –Ядоса се мъжът.- Ако проговориш, ще те убия, нали го знаеш?
Брокерът кимна нервно.
-Добре. Беше ми приятно да работим заедно.

Не вдигна поглед, докато не стигна къщата. Обрули градината, беше му станало навик, и изгаси мотора, прибирайки ключовете. Чак тогава погледна нагоре и забеляза бежовата двуетажна къща. После буреносните му очи забелязаха верандата и срещнаха тези на Емили. Стоеше и пушеше цигара. Чашата потрепери в ръката й и се сгромоляса на пода в пронизителен трясък.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Нед Яну 27, 2008 2:20 am

Беше станала рано. Прекалено рано, което не я очудваше. Винаги ставаше рано, след като бе й заспала късно. Спеше по малко, а напоследък, рядко успяваше й да заспи. Беше поотпочинала, но всякаш отново нещо и пречеше да се отпусне достатъчно.
Пусна кафемашината и изчака няколко минути, докато силното и сутринно кафе се направи, след което хвана чашата и цигарите си и илезе на верандата. Слънцето още не се виждаше, само небето което на изток бе малко осветено. И нищо чудно. Беше 5.15
Седна на вече любимия си хамак и си запали цигара, вдишвайки дълбоко, оставяйки ножа до себе си. Беше облечена само по тениска и къси панталонки, но не й бе студено. Чувстваше се горе долу добре, до момента, в който не се чу шум от гуми, вървящи по чакъла в предната алея, слес което се видя фар на мотор, който приближаваше бавно.
Хвана здраво ножа, но не помръдна.
Когато мотора спря отпред Емили изпадна в умопомрачение.
Луис прехвърли единия си крак през седалката , след което направи няколко крачки и застана на стълбите на вернадата. Леко накуцваше, а по рамото му имаше следи от засъхнала кръв. Но Ем не обърна внимание на това.
Чашата с кафе падна от ръката й, докато в ледващият моемнт тя не се нахвърли върху него, започвайки да го ругае, докато го удряше по гърдите.
-Ах, ти животно такова! Как можа просто да офейкаш, нещастно егоистично копеле. Да офейкаш да спасиш Ана и после пак да изчезнеш! Да беше умрял поне, да имахме малко спокойствие!
Продължаваше да го удря, изобщо неосъзнавайки се. Не спря, докато Луис, без да казва нищо, не хвана двете й ръце, извивайки ги в страни и не се наклони към нея. Долепи устни до нейните, преплитайки езика си с нейния, започвайки борба за надмощие, в която никой не победи. Отдръпна се назада и прошепна
-И аз се радвам да те видя!
-Какв... - седеше и го гледаше малко объркано, след което се осъзна и до бутна назад - Не говори простотий Луис, не ми е до лигня! Защо по дяволите тръгна без да кажеш нищо на никой!
-Казах на Крис и лео....
-Не ме интересува какво си им казал, защо не ме събуди!? Защо просто взе шибаната кредитна карта и офейка, карайки ме да мисля, че съм изгубила човек от екипа!
-Чудя се за кое си по бясна и наранена? За това, че офейках, за да спася Ана, или за това, че офейках да спася Ана, веднага лсед онази нощ!?
-Говориш глупости Блекмур!!
-И двамата знаем, че не е така! - той се заизкачва бавно нагоре стигайки до хамака където седна и изстена.
Емили застана до него и махна ризата от тялото му, разкъсвайки я, след което погледна и пръсеца му.
-Стой тук! - изтича до хола и извади от един шкаф аптечка, връщайки се отвън. - зае се със рамото и го огледа. И от двете рани бе изваден корчума, но не бяха зашити. Сигурно бе загубил и много кръв.
-Какво си правил Луис? - прошепна, започвайки да промива рамото му, след което се зае да го шие, а той дори не трепна.
-Правех нещо за екипа.
-С цената на какво?
-На това което е нужно.
Двамата останаха в мълчание. Гнева й вече се бе поуталожил малко,когато шоеше крака му, слагайки същаата превръзка като на рамото му, докато не попита.
-Сутринта.Онази сутрин.....защо тръгна без да ме събудиш?
-Нямаше да има какво да си кажем. Пък и ако те бях събудил, щеше ли да ми дадеш парите.
Нямаше отговор, и двамата го знаеха.
Стегна превръзката, след това понечи да се изправи, когато усети как Луис прокарва пръсти през косата й. Погледа към него. Виждае толкова много перспективи. Надигна се леко, обвивайки ръце около врата му, след което го целуна съвсем леко, най - вероятно, за да успокой себе си...или да го попита нещо..? Не знаеше какво прави, единствено, устните му, срещу нейните имаха значение.
Отдели се от него.
-Трябва да съм ти толкова бясна.....само това..нищо повече...а не да бъда наранена...и да се чувствам..някак използвана....
-Не си използвана - отвърна той, отново целувайки я, хвана я през ралията и рязко я дръпна върху себе си на хамака, прокарвайки устни по врата й.
Избута болката в раните си на заден план, докато я държеше в ръцете си. Искаше я сега. До полуда. Без значение колко е потрошен и колко пребит.
Беше копнял за това от мига, в който онази сутрин бе напуснал леглото, бепе си мислиш постоянно само за това дали ще я има отново.
-Луис! - изстена тя дърпайки е назад! - Луис, спри се! - хвана ръцете му, преплитайки пръстите си с меговите и зарови глава в гърдите му, опиртвайки се да нормализира дишането си. - ранен си и сигурно не мсилиш трезво.
-Мисля повече от трезво Емили- отвърна той, запчвайки отново да я целува, след което прошепна в ухоот й - и съм сигурен, че точно сега искам да те имам! С цената на всичко!
-Не..стига Луис! - искаше да се дръпне, до изгарящото му докосваше я влудяваше
-Можеш да казваш каквото друго си поискаш, докато правим секс...тук на хамака...всичко друго, освен "Не"
От тук натам думите бяха излишни.
С едно движение, Луис я отърва от тениската, докато тя впи устни в неговите, пренебрегвайки онази част от съзнанието, която и казваше, че после ще съжалява горчиво.
Целуна нежно, местата около раната на рамото му подължавайки по голите му гърди, докато ръцете му се спуснаха галейки бедрата й.
Изстена и се изви назад, молейки за още.
Скоро пръстите й вече шареха по ципа му, разкипчавайки го, докато неговите я отвърваваха от късите панталонки и бельото, смъквайки ги надолу.
Намести я върху себе си, карайки я да се задъхва и стене докато се сливаха, след което всички друго изчезна, нямаше значение дали някой щеше да се събуди, дали нещо можеше да се случи. имаха значение само те двамата.

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   

Върнете се в началото Go down
 
Наемник на смъртта
Върнете се в началото 
Страница 2 от 8Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Next
 Similar topics
-
» Аленият шал на смъртта
» Видения на деца между живота и смъртта
» В смъртта
» Армаган – долината на смъртта
» Сезон 6, епизод 11 - "Appointment In Samarra"

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Mad Freaks :: Books and Stuff :: Role Play-
Идете на: