Mad Freaks


 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеПотребителиПотребителски групиВход

Share | 
 

 Наемник на смъртта

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Next
АвторСъобщение
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Нед Яну 27, 2008 11:40 am

Когато слънцето изцяло огря верандата, осъзнаха че беше около девет часът. Скоро всички щяха да се събудят. А, незнайно защо, и двамата не желаеха останалите да разбират… за всичко…
Двамата бяха обърнали краката си към земята, като Емили се беше разположила в скута му и присвиваше леко-изтощено очи. Бяха се завили с едно от одеалата, които бяха намерили на хамака и наблюдаваха пътя на слънцето. Емили беше облегнала глава на гърдите му, а той притискаше отвреме-навреме устни към челото й. Въпреки че бяха будни, и двамата не проговаряха. Не знаеха точно какво да си кажат. Но не беше неудобство, по-скоро някакво странно усещане.
Луис чувстваше болката с всяка фибра от тялото си. Притихваше неспокойния си дъх, за да не разбере Емили, че го разкъсва. Кракът беше изтръпнал и се люшкаше безучастно – превръзката беше толкова стегната, че съвсем не го чувстваше. Рамото, обаче, продължаваше да го боли. По част от гърдите му, която беше открита, личаха белезите от неосъществените куршуми. Заедно с останалите наранявания приличаше на лошо-пострадал игленик.
Емили, от своя страна, се радваше, че е неделя и хората още спяха, както и на факта, че дърветата добре скриваха верандата. Или поне така си налагаше да мисли.
Потърка лице в неговото и прошепна тихо:
-Трябва да ставаме.
-Мислиш ли? –Отвърна й още по-глухо Луис.
Емили се изправи, заситни с голи стъпала по каменната веранда, прикривайки тялото си с одеалото, а после събра дрехите, които толкова изненадващо я бяха оставили както майка я беше родила. Скочи в бикините си и, хвърляйки одеалото към Луис на хамака, навлече тениската. Странно беше, но не откри панталонките си. Сигурно бяха паднали някъде из храстите, по-късно щеше да ги намери.
Блекмур вече беше обул боксерките и панталона си. Учудващо не беше издал и стон. И, въпреки това, не се изправяше.
-Какво чакаш? –Учуди се Емили.- Искаш ли да ти помогна?
-Ха-ха-ха…. Не… -Изсмя се вяло. Емили се беше поободрила от свежия въздух, но Луис още изглеждаше като разглобен.- Реших че ще тръгнеш отново да ме биеш, ако не се направя на много ранен и не реша че не искам да стана.
Емили се засмя и поклати глава:
-Мога да изчакам да се оправиш.
-Тогава съм сигурен, че ще започнеш да ме питаш някакви въпроси и да ми четеш конско, затова по-добре да го изслушам оттук. –Върна усмивката си.
-Не е ли по-добре вътре? –Вдигна вежди Емили.- Хайде, не се застоявай!
-Ама ти наистина искаш да ме видиш в инвалидна количка, нали? –Изсумтя недоволно, докато се изправяше, подпирайки се на рамото й.- Не, ще влезна сам.

-Харесва ли ти? –Усмихна се Емили, след като постави пред него чаша кафе.
-Прекрасно е. –Промърмори и бутна чашата.
-Извинявай, може би трябваше да ти сипя спирт. –Изсумтя недоволно, но Луис поклати глава.
-Давай направо плеядата от назидателни думи и да ходим да спим.
Емили вдигна погледа си и се зачуди кое точно я интересуваше най-много. Зарадва се, че явно никой днес не беше ранобуден, това спомагаше за провеждането на един качествен разговор.
-Сигурен ли си, че не искаш първо да починеш?
-Не, после ще си измислила и нови въпроси. –Усмихна се Луис.
-Добре… Кога реши категорично да заминеш? Преди или след онази нощ? –Попита сконфузено.
-Ха-ха-ха… След нея го реших, но не защото се отчаях от възможностите ти. –Смехът му се потуши след ритника в здравото му коляно.- Просто… Не знам и аз защо. Сигурно съм се уплашил.
Момичето го погледна проницателно, а после продължи разпита си:
-За какво похарчи парите?
-Мотора и оръжията.
-За това ли ги искаше отначалото? –Вдигна вежди Емили.
-Да.
-Значи още когато ми каза че си тръгваш, искаше да отидеш да изкараш Ана от оная дупка? –Луис кимна безмълвно.- Защо не ми каза, Луис?
-И сама можеш да си отговориш. Нямаше да ме пуснеш.
-Защото е самоубийство, по дяволите! –Почти извика от гняв.- Сам срещу една маса убийци.
-Не бях сам. –Поправи я тихо.
-Да, Селен беше, нали? –Смръщи вежди Емили.- Каква ти се явява?
-Сестра на единствения приятел, който някога съм имал. И майка на детето ми. –Изстреля бързо, а зениците на Емили се разшириха от ужас. Ръката й потрепери и тя безмълвно го помоли да повтори. Тези искрености й идваха в повече.
Дете? Луис? Дете? Това беше невъзможно!
Ченето й висна и тя издаде нечленоразделен звук. Луис се засмя на реакцията и допълни:
-Дълга история е, Емили, някога бях с нея. И минахме през много неща заедно. А Никол не бях я виждал, откакто се роди. Както и Селен. Десет години.
-Т-ти… Имаш семейство? –Недоумяваше Емили.
-Не, нямам семейство. Стана грешка, аз никога не съм я обичал. Тя ми беше като сестра! –Възмути се от себе си мъжът.- Дори не знам какво и мислех тогава.
Емили се помъчи да отговори, но не успя, затова само замлъкна и го погледна потресено.
-Стига, Ем, това е минало, десет години не съм я виждал, а и преди това нямаше нищо между нас, поне от моя страна. –Каза й сериозно и запали една цигара.
-Извинявай! –Подразни се жената.- Може да съм старомодна, но смятам че когато имаш дете от някого, трябва да бъдеш с него, а не да скачаш от легло – на легло.
-Не стана така, както трябваше. А и нямаше как да остана при нея, тя се отказа от професията, а мен искаха да ме утрепят! –Възрази й хладно.
-О, боже мой! –Простена отчаяно.- Изоставил си сама, бременна жена, защото са щели да те убият?
-Тя беше на петнайсет. И, да, изоставих я.
Луис пак реагира по-бързо и стисна китката й на масата, преди да хвърли каната по него. От рязкото движение, го прободе рамото и, неподготвен за този отклик на тялото си, изпъшка глухо и прибра с помощта на другата си ръка лявата. Когато вдигна погледа си към нея, просто промълви:
-Бях на деветнайсет години, не знаех какво правя. И всичко беше някак импулсивно, защото се осланях на инстинкта, не на разума. Не съм искал да става така, но аз никога не съм можел да живея като нормалните хора.
Емили замлъкна и отпи от кафето си. Не знаеше точно защо му съчувстваше, не знаеше точно защо му прощаваше. Беше се държал отвратително, а тези събития я плашеха дори само на думи. Как ли се беше чувствала Селен от всичко това? Гневът беше преминал върху нея, а тя беше жертвата на всичко това.
Тя разтърси глава – не искаше да говори за Селен, не й беше приятно. Някой ден, по-нататък, щеше да отвори отново дума. Сега щеше просто да го игнорира.
-Била ли е убийца? –Попита глухо, сякаш не искаше да я чува.
-Да, някога беше. Аз съм я учил, защото имах нужда от някой зад гърба ми. Използвах я. Но зад оръжието тя действа така, както бих действал аз. Затова всичко е по-лесно.
-Ами ако те бяха убили?
-Ами, мисля, че ако ме бяха, нямаше да има значение как щях да се чувствам, при положение че съм мъртъв. –Усмихна се леко.
-Защо не каза, щяхме да отидем всички и щеше да стане по-лесно.
-Не, нямаше да е по-лесно, напротив. Щяхме да сме повече и погледът ми щеше да стане разноглед. А и Селен щеше да се пази много по-добре от всички вас, нямаше да ми се наложи да го мисля.
-И за т’ва ми идваш тук на части? –Изсъска му недоволно.
-Първата част мина по план. После, обаче, онези глупаци се осъзнаха.
-Какво точно се случи? –Продължи с въпросите Емили.
-Удариха ме в гръб и паднах. После не знам как се върнах при оръжията и ги застрелях.
-Ами останалите наранявания?
-От лазенето и множеството куршуми, които свистяха около мен.
-После къде отиде?
Луис се почуди дали желаеше да отговори искрено. После сви рамене и каза:
-В една изоставена къща в едно градче.
-Как се хранеше?
-Крадях през нощите. Беше трудно, заради болката, но се справих.
-Какво точно се случи с крака ти? Целия беше изподран. –Промълви Емили.
-Трябваше да извадя куршума сам. –Отвърна й Луис.- А под ръка имах само ножа.
-И всичко това, само за да не се прибереш? –Попита го малко ядосано.
-Абсолютно. Трябваше да си почина.
-Много мило! –Издразни се Емили, но не успя да продължи. В този момент в стаята влетяха Кейт и Джеймс и се потресоха при вида на Луис. Той се изправи леко, подпирайки се на масата и им се усмихна.
-По дяволите, къде беше? –Изсъска Кейт и тръгна да го блъска, но Емили я спря с ръка.
-Потрошен е, по-нататък ще го бием.
Джеймс се засмя на думите й и стисна ръката на Луис:
-Време беше да се върнеш.
-Ти ходи веднага да спиш. –Изсъска Емили на Блекмур.- ВЕДНАГА!
Мъжът се усмихна и тръгна с неуверена крачка нагоре.
-Стой, ще ти покажа спалнята. –Джеймс го хвана и му помогна да излезе от хола. Емили се стовари на леглото, а Кейт се усмихна. Всичко си идваше на мястото…
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Нед Яну 27, 2008 1:14 pm

Мобилният й телефон извъня оглушително.
Пресегна се и го взе, колебаейки се дали да вдигне, докато накрая леонард не я подтикна и тя отвори капачето.
-Слушам!
-Здравей Емили.
Веднага позна гласа на Алиша Поътроу, една от редвоните й клиентки.
-Здравейте госпожо Поътроу, с какво мога да ви бъда полезна.
-Имам задача за HEARTBAET. - отвърна жената. Две мишени. Една а е любовницата на мъжа ми, а другата е гаджето на дъщеря ми. Усещам, че шибаното копеле е с нея само заради парите- сподели жената.
-Дайте ми необходимите адреси и ще се погрижа.
Жената издиктува няколко адреса на жилища, както и на редовните метса които жертвите посещаваха. Местата бяха в Ливърпул.
-Колко ще ми струва? - попита тя.
Ем пресметна набързо.
-10 хиляди.
-Виждам, че нещата при теб не се промрнят - промърмори Алиша - пари ще бъдар превесени до два часа. А сега ти желая лек ден.
Затвори телефона и поглдна ктм Лео а после и към Крис.
-Вие двамата отивате на мисия.
-Моля? - отвърнаха
-Точно така. - подаде им адреситеи им обясни за какво става въпрос. - Предлагам ви да тръгнете още довечара. Бюджета за оръжията които ще трябва да вземет е 2 хиляди. Получавате по чисти 4 хилядарки за добре двършена работа. Ще ви дам Мерцедеса.Не искам издънки - процеди заканително през зъби.
-Няма й даима! - отвърна Леонард - този път - не.
-Надявам се- отвърна тя. - Силно се надявам. И моля нека този път колата ми да остане цяла.



Когато Луис се събуди първото нещо което попадна пред погледа му беше Емили.
Тя се бе настанила в дилноя край на леглото, далеч от него, кръстосала крака и се бе навела над някаква стара книга, вглъбена в страниците й. Погледна към часовника. 11 часа. Обърна се към прозореца - 11 вечерта.
-Какво четеш? - попита я, повдигайки се малко нагоре.
-Малазанска книга на мъртвите - отвърна тя без да го поглежда - Имаш ли нужда от нещо? за това съм тук, в случай, че ти притрябва нещо.
-Не съм безпомощен Ем, спокойно.
Тя го погледна и се усмихна.
-Не смяташ ли, че в момента съм учудващо спокойна? Изпратих Крис и Леонард на мисия. Трябва да си пестя силите, в случай, че сгафят. Ако вземат, че наистина оплексат нещата, тогава вече ще им направя живота черен.
Засмя се.
- Кажи ми истината. Тук си само, за да ми донесеш нещо ако поискам, или си тук и защото не ти се седи сама в стая.
Ем се наведе отново над книгата.
-Има ли някакво значение?Така и така ме мъчи безсъние, защо да не почета малко?
Луис се усмихна, след което отметна леко завивките й и направи знак да се приближи.
Емили поклати глава отрицателно.
-Пак не ме гледаш в очите Ем. - отвърна тихо той, след което се протегна и я хвана за ръката дърпайки я към себе си. - Може би в това легло ще ти е по - лесно да заспиваш.
Чернокосата не отговори, само се пъхна под одеялото до него, внимателно премятайки крак през неговите. Едната й ръка се вмъкна под врата му, а пръстите на другата се преплетоха с неговите, отпускайки се на гръдите му. Главата й намери уютно място на рамото и тя се отпусна, докато той мяташе отново одеалото върху тях.
Емили затвори очи и изгони всички мисли от главата си. Може би беше прав.
Така по - добре ли е? - прошепна той, но твърде късно. Тя вече спеше.

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Нед Яну 27, 2008 5:26 pm

Когато дойде сутринта, Луис отново се събуди преди Емили. Болката в рамото напомняше отвреме-навреме за себе си и той се будеше преждевременно. Но този път не се изправи, не се и помръдна.
Емили беше прокарала крак между неговите, а ръката й се беше отпуснала върху врата му, след някой машинален и сънен опит да прокара пръсти през косата му. Луис се загледа в гърдите й, които спокойно се повдигаха и отпускаха. Чертите й бяха толкова нежни, толкова необременени от проблемите, докато спеше. Нямаше го опасният пламък в очите й.
Не знаеше колко време прекара така, взирайки се в нея. Допря чело до нейното, а после целуна ръката, която беше преплела с неговата.
Емили отвори бавно очи с лека усмивка. Присви ги срещу него, за да го фокусира, и прошепна:
-Още си тук.
-Не трябваше ли? –Засмя се Луис и направи привиден опит че смята да се изправи, но Емили го спря.
-След разказа ти вчера реших че така правиш. –Усмихна се момичето.- Чукаш и бегаш.
-Не съди по Селен, тогава бях прекалено зелен и се уплаших.
-Съдя по себе си. –Усмихна се момичето.
-Затова ли беше тук миналата вечер? –Засмя се Луис.- Да ме надзираваш да не скоча от балкона и да долазя до мотора, да отпраша.
-Абсурдно е да ти вярвам след последната ти изцепка. –Заоправда се момичето.- Какво си мислеше, дяволите? Да тръгнеш без да…
Луис я целуна, за да затвори устата й.
-Тихо, тихо, стига толкова приказки.
-Ама ти наистина май не разбираш колко…
-Хайде да играем на мълчанка? –Предложи развеселено, но Емили продължи:
-…глупаво постъпи, като не ми каза защо…
Луис изстена отчаяно и запуши с ръка носа й. Емили понечи да продължи, но й се наложи да вдиша определено количество въздух и поради учестения си гневен дъх не успя да продължи. Удари го през ръката и задиша спокойно. После тялото й се издигна отново и, точно преди да избълва още гневни думи, Луис промълви:
-Ако искаш да продължаваш, ще трябва да си разговаряш с огледалото.
Емили го изгледа на кръв, но не отвърна. Мерна с поглед стенния часовник и промълви:
-Май е време да ставаме. Надявам се онези двамата да са се върнали вече.
-Кои? –Попита Луис заинтригувано.
-Вчера пратих Леонард и Кристин на мисия. Какво? –Погледна го недоволно.- Кого искаше да пратя? Теб и Ан ли? Понеже сте много добра комбина и в прекрасно физическо състояние. А и само те бяха в стаята.
-Кога тръгнаха? –Сви рамене Луис.
-Вчера вечерта.
-О-о-о… И ти си успяла да заспиш. Като комплимент ли да го приемам? –Засмя с и ноктите й се забиха в дланта му, но отвърна:
-Не, няма нищо общо с теб. –Озъби му се Емили.- Просто вече с нищо не можете да ме учудите. Всичко очаквам от вас.
-Сигурна ли си, Ем? Аз мисля че още нищо не си видяла.
Докато минаваха покрай двете стаи, надникнаха вътре. И Леонард, и Кристин, още ги нямаше. Емили си направи вид, че е спокойна, но Луис знаеше, че не е така. Пиейки кафе на дивана, към тях се присъединиха последователно Ана, Джеймс и Кейтлин.
-Е… Разказвай! –Подкани го Найт припряно, бъркайки с лъжичка кафето си.
-Какво да разказвам? –Вдигна вежди Луис.- Няма нищо за разказване. Скука пълна.
Емили му хвърли един гневен поглед, който никой не забеляза, но не каза нищо. След като Ан му беше благодарила, прегръщайки го и целувайки го по бузата, задето я беше спасил, тя беше станала завидно-мълчалива. Тази сутрин не беше това, което очакваше, въпреки обещаващото начало.
-Стига, бе, пълни глупости говориш. Къде беше, какво ти има, че ходиш като спънат кон, и защо те нямаше толкова дълго? –Попита Кейтлин развълнувано.
-Просто обича да ме нервира. Затова ходи да се прави на мишена пред камара убийци и да тича като заек на лов. –Издразни се Емили.- Време е да пораснеш, Луис!
-Но, Ем, той ме спаси! –Възнегодува Ан, а Луис се засмя.
-Ти да мълчиш! Ако не се беше правила на мъченица, нямаше да се наложи никой да те спасява! –Извика Емили яростно.- Създавате си проблемите и се правите на страдалци.
-Извинявай, Ем, но не смятам че сега е време да ги караш да правят лицеви опори за назидание. –Промълви Джеймс тихо, сякаш се надяваше тя да не го чуе.
-Еби си майката, Найт! Аз съм тази, която обира пешкира, след като оплетете конците! –Кейтлин я спря, преди да успее да се добере до Джеймс и да го пребие.
Изведнъж Емили се успокои и се врътна на пети. После се чу как се затвори входната врата и Луис се изправи бавно.
-Ще отида да я успокоя. Все пак аз съм виновен з всичко това.
Когато излезе, не се учуди да я види на хамака с димяща цигара и гневен поглед, избягвайки неговия.
Клякайки пред нея, прехапа устни, за да не изстене от болката, и махна с ръка пред лицето й. Гневният й поглед го изпепели и Луис се отдръпна леко.
-Стига, Ем, нали сега всичко е наред? Не се ядосвай!
Тя не му отговори. Продължи да дърпа от цигарата и да мърмори под нос:
-Всичко ми било наред! Къде са Леонард и Кристин, да ги вземат мътните, щом всичко е наред?
-Спокойно, ще се върнат.
Когато тя продължи да не му обръща внимание и да го игнорира, Луис легна до нея на хамака и го залюля. Емили въобще не реагира на движението, сякаш него въобще го нямаше. Луис я хвана през кръста и я накара да легне до него. После продължи да люлее хамака, прегръщайки я.
-Ще видиш, всичко ще бъде наред.
Емили продължи да гледа недоволно и не отговори.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
MoRtaL_LoVe
End of all hope


Брой мнения : 37
Registration date : 12.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Нед Яну 27, 2008 7:10 pm

-Къде са Крис и Лео?-попита Ан развесело,след като Луис излезе.Кейт сви рамене,но Джеймс й отговори:
-На мисия.-а после се ухили широко
-Какво става между тях двамата?Кейт ти спомена,че Леонард прекарвал доста време при нея.
-Никой не знае.Че и между Емили и Луис става нещо,но всички си пазят тайните като парите-отговори Кейтлин и тримата се засмяха,а след това Найт продължи:
-Някой да има представа колко е часа всъщност?
-Ами около 10 и нещо,предполагам-сви рамене Ана и въздъхна-Трябва да свърша нещо.В къщата съм,спокойно-спря ги тя,когато и Кейт,и Джеймс понечиха да я предупредят да не излиза.
Тя ги изгледа усмихнато,а след това тръгна към мазето.Нещо я дърпаше натам,нещо,незнайно какво.Докато вървеше се замисли колко неща се бяха случили през времето,което я нямаше.Леонард и Крис,Емили и Луис,пък и от нейните наблюдения нещо се долавяше между Кейтлин и Джеймс.Засмя се,а после открехна леко вратата на мазето.Светна лампата и мигом чу гласът му,но без да разбира думите."Върни се обратно горе"-прошепна й някакво гласче,но тя не му обръна внимание.Заслиза по стълбите и скоро се озова точно срещу него.Носеше превръзка на очите,вероятно,за да не разбере къде се намира.Но беше чул стъпките й,не се съмняваше.Главата му се въртеше нервно и всячески се опитваше да освободи ръцете си.
-Кой е там?-попита Джон,в гласът му нямаше страх,по-скоро неприрязън.Личеше си,че все още ги мрази от дъното на душата си.
-Никой-промълви глухо тя и прехапа устни.
-Ана-беше я познал веднага.Тя се приближи и откри очите му.Съжали веднага за постъпката си,но го остави да я погледне.-Какво правиш тук?
-Уместен въпрос.-тя прекара ръка през косата си-Не знам.Нещо ме доведе при теб.
-Поласкан съм-Джонатан се засмя и я огледа-Възстановила си се.
-Не благодарение на теб.
-Да-съгласи се и се ухили глуповато.Не го беше виждала да се усмихва така искрено
-Какво ти става,глупако?Защо се държиш мило?Очаквах да се опитваш да ме ритнеш,а не едва ли не да ми се извиняваш.
-Когато си вързан за стол,не си хапвал от дни и някакви гнусни плъхове са наяли краката ти,и ти щеше да се държиш мило с човека,който може да те пусне-обясни й спокойно
-Няма да те освободя.Стигнаха ми издънките.Но поне вече знам какво искаш от екипа ми.За съжаление,няма да го постигнеш.
-Исках просто да ви затворят.Махнехте ли се,нищо нямаше да ме спре.Пречехте ми-това е най-простото обяснение.
-Но не ми го даде,когато бяхме в онзи задръстен хотел,нали?
-Тогава нямаше защо да го правя,а сега-може би може да ме спаси,а?
-Не.
-По-добре се махай.Ако разберат,че си идвала да ми правиш компания,няма да щастливи.
-Всички знаят,че съм тук.Е,и да не знаят,все едно.Просто ми е скучно.Горе съм леко илишничка.-Ан го погледна обидено и довърши-Ако ти преча,се махам.
-Добре дошла си по всяко време.Даже и плъх мога да ти предложа.-Джон само я погледна с вдигнати вежди,а русокосата се усмихна едва доловимо.-Не се притеснявай,няма да кажа на никой.
-Радвам се.Забранено ми е да се смея-жената се обърна и тръгна към вратата,но гласът му я спря преди да я прекрачи:
-Ще дойдеш пак,нали?
-Скоро ти ще си тръгнеш от тук,знам го.-не беше точно отговора,който беше очаквал,но го удовлетвори и Ан напусна мазето.Отново тръгна към всекидневната,където беше оставила Кейт и Джеймс.Завари ги на същите места,но гледаха телевзия.
-Какво дават?-попита тя с влизането и се настани до Найт-О,Смело сърце.Обичам този филм.
-Мда,заслужава си-Кейт се съгласи се нея,а Джеймс само се изхили.
-Аз мога да го изиграя по-добре от този.Как му беше името на актьора?
-Брус Уилис?-предположи Ана
-Как бе?Мел Гибсън е,сигурна съм-възрази тъмнокосата
-Докажи го деее-ухили се Ан и й се оплези-Не можеш ли?Не.Добре.Аз печеля
-Ей,чакай,аз дори не отговорих-Кейтлин се опита да запази сериозно изрежание,но се разхили-Мел Гибсън е!
-Права е-обади се Емили откъм вратата.Двамата с Луис се връщаха от верандата и бяха дочули част от спора.
-Видя лии?!-Кейт вдигна ръце победоносно,а всички останали се засмяха.Ем и Луис седнаха при тях на дивана.
-Та,какво гледаме?
-Смело сърце!
-Гибсън-отвърнаха една през друга Кейтлин и Ана,а после отново последва смях.Колко бе хубаво да се посмеят,без да има какво да им тежи.

_________________
Did you ever?
Loose yourself to get what you want
Did you ever?
Get on a ride and wanna get off

Did you ever?
Push away the ones you should've held close
Did you ever let go?
Did you ever not know?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Нед Яну 27, 2008 8:00 pm

- Много тежък филм - измърмори Емили. "Смело сърце" бе от филмите с много тъга и мъка, от тези който те чуат на нещо, но Ем точно в момента нямаше и желание да учи каквото й да било. Искаше да се отдаде на заслужна почивка, без натоварване и допълнителни депресий. За това не го догледа, а се насочи към кухнята, вадейки от хладилника някакви неща, с които смяташе да сготви вечерята.
Ах....как мразеше да готви...но бе за предпочитане пред това да зяпа сдухващ филм.
Останалите гледаха, освен Луис, който през повечето време гледаше нея. Това я изнерви до така степен, че тя замалко не се поразя, а при тази й реакция Блекмур се разсмя шумно, зпалали си цигара и се усмихна нагло.
Чернокоста само му метна гневен поглед и продължи да реже зеленчуците, което не й пречеше да го оплюва наум.
След около един час филма свърши и останалите започнаха да обсъждат впечатленията от него, докато Кейт се мотаеше из кухнята помагайки на Е, за вечерята която бе почти готова.
-Мммм..мирише вкусно! - изкоментира Ана, надвесвайки се над едно от ястията, но беше избутана т Ем, която добави останалите състваки.
След още дестина минути, вече всички бяха на масата и вечеряха, обсъждайки предимствата на някакво ново оръжие, туко що излязло от прозиводтство.
-Не виждам за какво толкова са тези 8 хилядарки над цената на обикновен автомат, като единственото предимство е, че изтрелва с 5 повече патрона в секунда? - говореше Найт.
-Има и нож, в долната катра.
-Всякаш не мога да си изплолзвам мойте - обади се Емили.
-Няма да споря с вас, но според мен оръжието е наистина много добро - отвърна Ана - бих си го взела
Останалите се засмяха. Нищо ново под слънцето. Ана винаги си харесваше най - модните и нови неща, независимо колко големи боклуци можеха да се окажат.
В моменти като тези, осъзнаваха до колко добре всъщност се познаваха един, бяха свикнали с навиците на другите, знаеха в повечето случай какви ще са стъпките им. Бяха точно като семейство...но с твърде много проблеми. Вярно, че винаги имаше такива...но понякога им идваха в повече.
След като Кейт и Емили се навечеряха първи, се преместиха на дивана и си пуснаха новините.
Емили се надяваше, че ще чуе нещо за скорошни убийство, з ада разбере нещо за Леонард и Кристин, но уви не предадоха нищо.
-Аз и Ана ще отидем да се разходим малко из селото. Казват, че вечер е приятно, особено по тъмно - провикна се Джеймс - Някой иска ли да дойде с нас.
-Аз ще дойда - отвърна Кейт, грабвайки палтото си - тамън ще се поразходя малко.


Бяха останали само Луис и Емили.
Блекмур седна на дивана с чаша уиски и я загледа, докато раздигаше масата от вечеря.
-Спри! - каза накрая жената, изнервена
-Да спра с кое?
-С това..с очите. Спри да ме наблюдаваш!
-Изнервя ли те?
-Да изнервя ме! - троснато отвърна тя, пускайки миалната - Дразнещо е.
Луис се размся. Знаеше добре как да я изправи на нокти.
Хвана я през кръста докато тя минаваше покрй него, за д седне на другия край на дивана, завъртя я и я настани в скута си, изучавайки лицетой, което още бе напрегната.
-Отпусни се -прошепна - Не се ли убеди вече, че не хапя?
-Напротив хапеш и това ме притеснява. Хапеш твърде силно.
-Ммм - Блекмур захапа леко долната и устна, засмуквайки я - Но ти е приятно когато хапя така - премести се на шията й, хапейки леко нежната кожа там, докато накрая пръстите й не се заровиха в косата му, оплитайки се в меките кичури коса. Притисна се едва забележимо в него, но Луис усети движението й се усмихна, придърпвайки езика й в устата си.
Блекмур се облегна назад, докато краката й застанаха като опора от двете му страни, настанявайки я в скута си с лице към себе си.
Ръцете му се вмъкнаха под тениската, започвайки да галят елсатичната кожа на гърба й, до момента в който не бяха брутално прекъснати.
през вратата на хола, влетяха Джеймс, Кейт и Ана, явно забравили нещо. И тримата спряха кто ударени от гръм.....Най - вероя тно сънуваха...или не?

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Нед Яну 27, 2008 8:49 pm

Емили скочи от дивана и ги изгледа с ужас. Луис дори не си направи труда да се изправи.
Другите трима бяха толкова потресени, че не знаеха как да реагират. Очите им се ококориха и те потръпнаха леко. Бяха предполагали, че има нещо такова, но със сигурност не бяха готови да се уверят.
Кейт леко потрепери, а после избухна в смях, опитвайки се да го потуши в рамото на Джеймс, чието потрепване категорично говореше, че и той едва се сдържаше да не прихне.
Ана се усмихна леко и промърмори:
-Ето каква била работата. –Тя смигна леко на Емили и допълни, намигайки й.- Спокойно, Ем, на никого няма да кажа. Гроб съм.
Емили се разтрепери от гняв и почервеня. В секундата, в която успя да запази самообладание, изкрещя:
-ГРОБ ЩЕ СТАНЕШ КАТО СВЪРША С ТЕБ! –И се опита да хукне към нея, но Луис я дръпна и тя се оказа на здравото му коляно. Започна да го повдига и отпуска и се засмя:
-Искаш ли на „конче”?
Емили го изгледа с някаква смесица от изненада и гняв. Дъхът й се учести, когато другите в стаята се засмяха гръмко, а тя беше готова да хване Блекмур за гушата. Тресеше се зловещо, а той просто й се усмихваше мило и продължаваше да повдига и отпуска крака си.
-Ах, ти! –Успя да спре ръката й точно преди да го зашлеви. Каменното му изражение се върна и той отвърна сериозно:
-Държиш се като дете, Ем. Ние сме големи хора! –После я пусна да стане и се изправи след нея.- Знаете ли, днес не съм в настроение да хващам ножове във въздуха и да избивам пистолети от ръцете на Емили. Предполагам, че като ви убие, ще се върне за мен. Тогава ще му мисля. Хайде, мирна и спокойна вечер ви желая.
Тогава тръгна към вратата и, без да се обръща, хвана запалката, с която го беше замерила. Размаха я във въздуха като трофей и изчезна от хола.
-ЛУИС! –Изкрещя Емили, но Блекмур се обърна чак когато Ана го потупа по рамото.
-Дяволите, Ан! –Простена.- Тази превръзка защо си мислиш, че я нося? За да крия бонбонки под нея ли?
-Оу… аз… извинявай! –Недодялано му се извини, тъй като през главата й минаваха други мисли. От хола се чуваха викове.- Аз… ще можеш ли да дойдеш… да си я укротиш… или поне да си я вземеш? Моля. –Ан направи най-милите очички ала малко кученце, сякаш в следващия момент щеше да се разплачка.
Луис вдигна поглед към вратата на хола, през чийто процеп сякаш хвърчаха огньове и искри от раздиращите викове на Емили.
-Не съм сигурен. –Засмя се Луис и понечи да се обърне, но Ан пак го спря.- По дяволите, не може все аз да и спасявам! –Възропта недоволно.- Предлагам днес друг да стане героя на деня.
-Страх те е! –Опита се да го предизвика.
-И още как! –Засмя се в лицето й.
-Хайде де! –Ядоса се Ан.- Ти я изнерви! Ходи да си сърбаш попарата! –После го блъсна по гърба към вратата.
-А ти къде отиваш? –Вдигна вежди Луис.- Битката е в тази посока! –Посочи към вратата, от която още свистяха викове.
-Ами аз… аз мисля да капитулирам! –И се скри в стаята си.
„Дяволите! –помисли си Луис.- Това ще бъде болезнено!”
Когато отвори вратата, с радост установи, че Емили е с гръб към него. Точно в момента явно се опитваше да пребие Кейт, а Джеймс криеше мишената с тялото си. И всички удари се стоварваха върху него.
„Колкото по-бързо, толкова по-безболезнено”, отсъди мъдро Луис и се спусна към Емили. Хвана я през кръста и я вдигна във въздуха, опитвайки се да игнорира болката в рамото и в крака, докато тя риташе безпомощно във въздуха и се опитваше да го повали на земята.
Преценявайки възможностите, Блекмур я понесе с болезнени и несигурни крачки и след няколко мига, вратата се затвори след тях. Блъсна с крак вратата на банята и се прокле – беше използвал наранения. Пусна я на земята, чувствайки слабост и едва не се стовари върху нея. И, въпреки това, Ем не се удари силно, тъй като той беше забавил падането. В момента, в който пред очите му картината отново се изясни, Емили вече беше готова да го утрепе. Тогава, в ужаса си, разви кранчето и върху й се изсипа леденостудена струя вода. Сега вече сериозно беше сгафил…
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Нед Яну 27, 2008 9:31 pm

Студената вода я обля и тя едва не изпищя под ледената струя. изправи се бързо и тръгна да излиза без да си прави труда да спира крана. Малко преди врата на банята Луис я хвана за ръката, но тя се обърна и го блъсна силно в стената на банята.
-Да не си ме пипнал повече Блемрур! - Изсъска. Беше добре да се омете колкото с еможе по бързо от шибана къща, защото не знаешена какво бе способна.
Влезе в спланята си тръшвайки вратата след себе си. Махна от тялото си мокрите дрехи и облече дънки и блуза, върху който метна дънково яке.
Не си направи труд да суши косата си, само я върза на опашка, грабна ключовете от джипа и изхвърча от помещението спускайки се по стълбите надолу.
Затръшна входната врата и се качи в колата.
Беше толкова бясна, че едва ли имаше още на къде. Кълнеше се вътрешно, че повече никога няма да се доближи до Блекмур.
запали двигателя и последното което се чу, бе търкането на гумите по чакъла, преди Ем да отпраши към селото.
На два пъти едва не се блъсна в някоя отсрещна кола, мислейки за случилото се в къщата.
А изобщо не искаше да мисли з атова.
искаше да отиде в някоя кръчма и да се напие до припадък, пък каквото ще да става. Изобщо не й пукаше какво щеше да прави тази вечер, бе сигурно единствено, че ще се напива до безпаметност.
Спря колата в центъра, където имаше доста свободни места и слезе.
Затвори вратите, заключи и пусна алармата. Огледа колата - все още бе в добро състояние.
Огледа се и тръгна пеша през малкия център. Надяваше се, че не привлича внимание.
По главната улица минаваа тук таме по някое семейство или влбена двойка, малки деца, с родителите си се смееха и оглеждаха няколкото единствени магаизна в селото. Съвсем рядко минаваха коли.
Когато стигна до ъгъла на някаква друга улица забеляза едно доста приветливо заведение- по скоро претъпкан бар, с приглушени светлини.
Влезе вътре и се настани в края на бара, пробивайки си едва едва път измежду тълпата. След някъде около 5 минути пред нея застана стар мъж, на около 50 години, за да вземе поръчката й.
-Голямо уиски - каза кратко тя, а когато мъжа понечи да тръгне, го спря внезапно - всъщност ми донеси цяла бутилка - допълни оставяйки педесетачка на бара.
Мъжът я изгледа, после и парите и само лсет минъта донесе бутилка качествно уиски, заедно с една чаша.
Чернокосата извади цигарите си и си запали.
Погледна ръцете си - трепереха.
От шибаното напрежение.
Проклетяи Блекмур беше качил кръвното й.
Можеше без да си криви душата да каже, че в този момент го мрази. Как си бе позволил да си играе така с нея, за какъв се мсилеше?
И какво си бе мислила тя?
Че може би той е по различен от всичко обичайно, че не е същият тъпак като всеки останал мъж?
Ах...как мразеше да бърка....как мразеше да се самозалъгва без да осъзнава в дадени неща...и накрая, тя беше тази която губеше.
Защо се бе подигравал така с нея, какво очакваше? Че когато другите бяха влезли тя щеше да продължи със заниманието им? щеше да ги покани да се присъединят? Какво? Какво искаше от нея, какво повече очакваше?
Искаше й се да разбие стъклената чаша в стената, но не можеше. Не само защото най - близаката стена беше на около 15 местра от неяи я деляха 30 - тина човека, но и защото не трябваше да привлича внимание. Достатъчна им бе гледката на млада жена с бутилка уиски пред себе си, цигара в ръката и леко залитаща.
След 2 часа поглена часовника на телефона си. Имаше няколко пропуснати повиквания, но погледа й бе толкова разфокусиран, че не можеше да различи буквите. Еда видя, че е 12. 15 през нощта. Огледа се. В заведението не бяха останали много хора.
Погледна към бутилката. Имаше още една малка чашка...
Още докато го мислеше изпи остатъчка от шишето на екс, след което го бутна назад и стана.
Взе якето си, облече го едва едва и излезе от заведението.
Сега идваше трудната част. Трябваше да си спомни къде бе паркирала колата....

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
lonkata

avatar

Брой мнения : 36
Registration date : 21.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Нед Яну 27, 2008 10:41 pm

Мерцедесът бе спрял срещу луксозна сграда на 3, където всичко бе тъмно освен един кабинет на втория. На кристин и Леонард им трябваха ден и половина, за да установят поне малко от малко как се движат мишените им и бяха решили, че е по-добре първо да се заемат с жената, а после и с другия. Любовницата на г-н Поътроу бе 27 годишна, тъмнокоса жена с дълги крака и голям бюст, но не изглеждаше много интелигента. Крис я бе засичала два пъти когато бе отишла под прикритие да проучи сградата, охраната, камерите и всичко останало. Бяха решили, че ще я убият в офиса. Така щяха да хвърлят вината върху мъжът, тъй като той щеше да бъде последният, с който са я видяли, а всички знаеха, че те имат връзка. Нареждаше се перфектно. Тя работеше до късно и все още е в офиса си, но не беше сама и вече почти 2 час чакаха неверният съпруг да си отиде.
- Не мога да го разбера. На 48 години, а вече 2 часа я клати. – изцъка недоволно Кристин, а Лео я изгледа с вдигнати вежди. – Не ме гледай така! Права съм!
- Няма да споря с теб. – вдигна отбранително ръце, а след това се наведе да я целуне. Жената не се възпротиви, а точно обратното прие целувката му идаже я задълбочи. Но шшум от палене на мотор бързо я върна на земята и тя го избута от себе си. после щяха да се натискат, сега имаха работа за вършене!
Леонард се отдръпна и като присви очи каза:
- Той е. – Крис се усмихна злобно и като се обърна назад взе сака и извади от него 2 пистолета, подавайки единия на Лео.
- За всеки случай. Аз ще се оправя с охраната, а ти ще учистиш кучката. Когато вляза изчакай 2 минути и след това си ти. Имаш не повече от 5 мин да я убиеш и да се изнесеш. Аз ще се погрижа за камерите. – той кимна и двамата излезнаха от колата. Кристин беше блечена с пола до коляното, чорапогащник, който бе съдран, бяла риза, която бе разкъсана и коса, през коеот бе минал ураган
Пресякоха улицата и се разделиха – Кристин отиде до стъклената врата, а Лео към задния вход. Жената почука на стъклото, но никой не й отвори. Мамка му, ако не я чуеха щеше да се нолжи да гръмне охраната, но това щеше да докара ченгетата, лошо. Почука още веднъж, но по-силно. Отново нищо. Готвеше се да извади пистолета и да разбие стъклото, когато мъж на около 45 се подаде и я изгледа.
- Моля ви помогнете ми.. – извика тя. Мъжът повдигна вежда и я изгеледа неразбиращо. – Моля ви! Ограбиха ме. – проплака тя и започна да се оглежда трескаво. – Моля ви, помогнете ми, моля ви трябва да се обадя на мъжът ми да дойде да ме вземе, моля...... – мъжът бързо отключи вратата, махайки веригите и изключвайки алармата. Крис не чака специална покана, влезе и се метна ан врата на „сапсителя” й.
- Боб какво става? – дочу се друг мъжки глас. „По дяволите! Ти не трябваше л ида спиш” – изпсува на им. Бяха придвидили само 1 пазач.
- Била е нападната. – мъжът наречен Боб посочи Крис, която се въртеше и оглеждаше помещението. – Иска дасе обади по телефона. – другият я изгледа недоверчиво, но въпреки това я поведе към воайето.
- Ето. – той посочи телефона и се отдалечи. Кристин започна да набирапроизволни цифри, след миг и да се прав, че говори. Двамата мъже не я изпускаха от поглед и когато затвори тя се доближи до тях. Мъжът ми ще дойде след 10 минути да ме вземе. – въздъхна тя и се хвана за главата, залитайки.
- Добре ли сте? – попита Боб. Хващайки я да не падне.
Аз...вие ми се свят. Може ли малко вода? – мъжът се обърна към колегата си и му направи знак да й донесе. – Елате. Седнете. Той й помогна да седне и за нейн късмет бе точно до помещението с камерите. Обаче щеше да бъде по-трудно отколкото си мислеше тъй като бяха двама. Нямаше как да ги накара да се махант поне за няколко секунди от сградата.
Преглътна водата и се облегна назад. Изведнъж изпищя.
- Какво? Какво? – викнаха в един глас двамата мъже. – Тттам... –тя сочеше нещо зад тях.
- Какво има там? – попита единият.
- Това е той. Онзи, който ме ограби. – Боб изтича към вратата и огледа празната улицата.
- Няма никой.
- Но аз го видях. О, моля ви. Отидете да видите. Аз..сигурна съм, че беше той.
- Отиди да проверш. Аз съм тук и ще я наглеждам. – викна другият и Боб излезе.
- Мможе ли още малко вода? – попита Крис с треперещ гласи му подаде чашата.
- Ще изчакаме Боб да се върне и тогава. – отряза я мъжът.
- Но..моля ви...
- Казах не и точка. – бе категоричният му отговор. Е, явно трябваше да го направи със сила. Тя вдигна полата си и извади питолетът, слагайки заглушителят. Охраната се разхождаше напред на зад нервно и незабеляза движението й. Крис извади постолетът си, който бе скрила под сакото си и като сложи заглушителя го насочи към мъжът. Чак когато предпазителя щракна той се обърна, но вече бе късно. Притъпен звук от куршум огласи помещението, а мъжът се свлече на пода. От челото му рукна крув и започна да се стича бавно надолу.
Кристин отиде до него и като го хвана за ръцете и краката го задърпа, за да го скрие в килера, който бе най-близо. Точно когато затвори вратата и видя, че бе оставила кървара следа чу гласа на Боб. Нямаше време да мисли какво да прави и какви оправдания да дава.
- Освен един скитник дрруг не видях. Освен това той каза, че не е имало никакво нападе... – но не можа да довърши, защото нов куршум изфистя и се заби в сърцето на мъжа, който след няколко секунди падна на земята мъртъв.
- Не исках така да става, но да не бяхте идвали на работа. – проговори сама на себе си и като премести тялото на Боб при това на Хари, отиде до камерите и ги изключи. Бяха минали почти 10 минути и беше сигурна, че Лео отдавна си бе свършил работата.
Кристин седна ан въртящия се стол, а очитей зашариха по черно-белите екранчета, показващи различни места от сградата. Включи компютъра и пусна записите на камерите от 2 етаж. Ясно се виждаше Леонард, който върви по коридорите, а няколко минути по-късно и как се връща. Знаеше какво трябва да направи. извади диска, на който бе прехвърила филмите, а на тяхно място бе сложила парчета от празната камера, наместайки часовете. Нямаше да има нито следа. Усмихна се доволно, огледа за отпечатъци и като се увери, че не е останало нищо се запъти към изхода.
- ЗАщо се забави? – попита Лео, когато тя влезе в колата.. – Имаше ли проблеми. – Крис натисна гъзта и колата и тя препусна по празните улици. – Крис какво е станало? – попита след няколко мига той, но отговор не получи. – Хвана ръката й, карайкия да завие рязко накосъм от едни кофи, чийто буклук щеше много да отива на колата, а Емили щеше да бъде трогната като види как са я разкрасили. – Кристин спри и ми кажи какво става! – настоя мъжът. – но стрелката дори не трепна. Жената продължи да кара с бясна скорост, порпускайки думите му покрай ушите си. защо винаги нещо се объркваше? Защо трябваше да има и невинни жертви. Какво бяха виновни онези мъже? Че й бяха помогнали? Че бяха решили да бъдат добри граждани? – Мамака му или изпри или аз ще спра! – той дръпна кормилото от ръцете й карайки колата да завие рязко, ожулвайки дясната врата Крис наби спирачки. – Какво ти става? какви ги вършиш? – но отговор не псоледва. Тя излезе от колата тряскайки врата и тръгна напред. Бяха излезнали от града и се намираха на средата на някаква пустуш. Нито къщи, нито коли, нито хора. Само те двамата.
Леонард се доближи до нея. Виждаше се, че диша тежко, беше ядосана или по-скор беше бясна. Мразеше когато нещата се объркваха.
– Ей какво има? – попита тихо Лео.
- Нищо...- отвърна тя без да го поглежда.
- Кой лъжеш? За тези години може друго да не съм научил за теб, но знам когато ме лъжеш, а сега го правиш. Какво има?
- Аз... наложи се да убия и онези двамата от охраната. Всичко се обърка..не исках така да става..те не бяха виновни... – нямаше да с еразплаче, но се чувстваше виновна и бясна сама на себе си. – Не знах как по друг начин да се отърва от тях, а и нямаше време. Мамка му! – изкрещя тя.
- Спокойно. не си имала друга възможност. – опита се да я успокои, но естествено опитът бе неуспешен.
- Не ми казвай да бъда спокойна, по дяволите. Няма как да бъда! Ясно? Убих двама души, които ми помогнаха, а аз ги затсрелях сякаш бяха някакви нищожества. Отново се издъних, за другите може да не е, но за мен е, ясно? За това не ми казвай какво даправя. – вече крещеше. Добре, че нямаше къщи наблизо, защото ако имаше вече всички щяха да са будни. – Не разбираш как се чувствам, не се мъчи да ми съчувстваш! Не го искам. Просто ме остави на мира. Искам да съм сама. – тя търгна на пред, но той хвана ръката й.
- Никъде няма да ходиш, не и в това състояние.
- Не ми казвай какво да правя! – тя се дръпна, но мъжът стегна захвата си.
- Докато все още имаме неизпълнена задача ще ти казвам! Когато всичко свърши рави каквото искаш. – тя го изгледа с учудени очи и като му заби шамар се отскубна и побягна надолу по улицата. – КРИСИТН. КРИСТИН! – извика след нея мъжът, но тя не се обърна. Какво за Бога му ставаше? Защо първо се прави на загрижен и мил, а в следващия момент на кретен? Какъв му беше проблема. – КРИСТИН ВЛИЗАЙ В КОЛАТА! – крещеше той, но тя се правеше, че не го чува. Караше плътно след нея, овещвайки я да се качи, но тя така и не го направи. – Качи се! Престани да се държиш като малко дете! Моля те! – вече от 15 минути той караше а тя ходеше, но ефект все още нямаше. – Или се качи сама в колата или ще се наложи аз да те кача! – отново нищо. Рязко той спря и след миг Крис пищеше и го ругаеше на всики роднина 3 поколения назад. Леонард я бе прегърнал през талията и коленете, носейки я с бодра крачка към мерцедеса. Не му правеше впечатление виковете и псувните, които редеше.
Когато стигна до колата, но не посмя да я пусне сама да влезе, за това се наложи той да седне, а тя даостане в него. когато се намести, Лео я остави на седалката, заключвайки вратите. – Сега аз ще говоря, а ти ще слушаш, ясно? Първо не си имала друга възможност освен да убиеш онези двамата, престани да се ядосваш за това! На никой не му е приятно когато умират невинно, но това е положението! Не го приемай толкова на вътре! И не мисли, че не разбирам какво чувстваш! Всеки от нас е минал през това и знае какво чувстваш! Не бъди егоистика и се осъзнай! – Крис бе извадила една цигара и нервно пушеше. Тази негова лекция го дразнеше. – А сега ме погледни. – но тя не мръдна. – Казах погледни ме! – бавно извърна глава към него. – Хайде да свършваме с тази работа и да се прибираме, а? Твърде дълго протакахме. – Кристин не отговори. Само се извърна на другата страна и продължи да пуши. Леонард прие мълчанието й за съгласие и запали колата, насочвайки се отново към града.
- Това е той. – кимна Лео сочейки мъж на около 30-35 години с тъмна коса и атлетично тяло. Не изглеждаше зле. Само да не беше такъв кретен и може би щеше да е перфектният мъж.
Кристин и Леонард седяха в едно заведение, което бе с изглед към улицата. Въпросният г-н и дъщерята на Алиша Поътроу току що се бяха разделили и сега той се рибираше. Слънцето отдавна бе залязло, а часовникът скоро щеше да удари 11.
Тя видяха как той зави в малката уличка и след миг двамата излязоха от заведението. Тръгнаха бързо след него и след по-малко от 5 минути бяха само на няколко метра. Леонард изостана, а Кристин нададе вик падайки на земята. Мъжът, който вървеше пред нея се обърна и се затича.
- Г-це добре ли сте? – попита той притеснено. – Къде ви боли? Какво стана? Ранена ли сте?
- Да... - изстена тя и посочи ръката си.
- Къде? Не виждам.
- Тук! – каза със злобен глас и с все сила заби юмрука в лицето му. Мъжът падна на зад, но когато понечи да се изправи, жената застана над него, стъпвайки върху гърдите му. – Специални почитания от тъща ти – ухили се злобно, след което хвана главата му и му перкърши врата. Преджоби го набързо и като взе всичко ценно се врътна и се насочи към мястото където я чашаке Леонард.
- Проблеми?
- Не. – лека усмивка плъзна по устните на русата, но не каза нищо. Миг по-късно мерцедесът профуча по почти празната улица.

Няколко часа по-късно мъжът намали, а след още няколко минути колата спря пред двора на къщата. Минаваше 12:30 през ноща.
- Явно спят. - каза с омърлушена физиономия Кристин, като видя тъмната къща.
- Ти какво очакваш? Куупон ли да вдигат? - усмихна се Лео.
- Не бъдо толкова остроумен и дай да влизаме, че ми се спи. От дни не съм спала като хората за това по-бодро. - Лео поклати безпомощно глава и като затвори багажника, пусна алармата на колата и последва жената.
Когато влезнаха в антрето Крис светна лампата и като се събу се насочи къмкухнята. Беше умряла от глад. На солеткии картофки не се изкара толкова лесно.
- Не е ли късно за ядене? - повдигна учудено вежда Леонард.
- Не. Ти ако искаш си лягай. Аз ще хапна и също лягам, ако не заспя до като ям де.
- Ще ти правя компания. - той се настани на дивана, запали цигара и се взря в мудните движения, които правеше Крис.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Нед Яну 27, 2008 11:28 pm

Зъбите му тракаха нервно, а ножът блестеше в ръката му, докато си играеше машинално с него. Нямаше я вече от няколко часа. А той не беше престанал да се взира в часовника. Когато удари дванайсет, нервите му не издържаха и той се изправи рязко. Болката в крака отшумяваше бавно, въпреки че след сблъсъка със стената, рамото се беше разкървавило отново.
Благодарение на помощта на Джеймс, го бяха върнали в хола, след като отказа да се прибере в стаята си. Постепенно застояването беше върнало силите му. Сега беше време да отиде и да я потърси.
Едва след като завъртя ключа на мотора, осъзна колко глупаво беше. Тя можеше да е навсякъде, как щеше да я открие? Беше глупаво.
Но откъде можеше да знае, че ще реагира по този начин? Бяха ги видели, добре. Все някога щеше да се случи. А и защо трябваше да се крият?
Не беше искал да я обижда, просто искаше да я развесели, успокои… А тя се беше ядосала още повече. Кой знаеше къде можеше да е отишла?
Никой.
Тогава реши, че, дори и да няма как да я открие, няма да е лошо да покара. Това щеше да го поуспокои, щеше да му помогне да премисли ситуацията.
Когато наби газта, почувства вятъра в косите си и престана да мисли за скоростта. Едва ли можеше да осъзнае, че е вдигнал почти три пъти над позволеното. Но беше късно – нямаше да има коли.
Когато излезе от селцето, зави надясно. Нямаше цел и посока, просто се радваше на дългата отсечка, на която можеше да завърти газта до дупка. Но, колкото повече ускоряваше, толкова по-бързо правата започваше да криволичи. Когато стигна първия завой, видя отбивка за някакъв град. Реши, че съвсем случайно Емили можеше да е там. Не че поддържаше тази надежда, напротив. Можеше да е навсякъде, можеше да не се върне отново. Но Луис нямаше какво да губи.
Пътят за Пинт Халей криволичеше из вътрешността на някаква гора. Луис се прокле за избора си – нямаше видимост, затова не можеше да даде газ.
Всичко стана за секунди, Луис почувства удара с цялото си същество и видя за миг светлината. Моторът падна и почувства как крачолът на ранения му крак, се прокъса, и малките камъчета застъргаха кожата му като шкурка. Всичко това продължи сякаш векове. Когато почувства, че пътят вече не се движеше на сантиметри от главата му, Луис я облегна на него и притвори очи болезнено. Повдигна се леко на ръце и се опита да изкара крака, който вече съвсем не чувстваше. Болката в рамото се обади и той се стовари отново. Обърна безпомощно глава към колата и се опита да я фокусира. Стоповете светеха, но никой не излизаше отвътре. Когато успя да я разпознае, потръпна. Това беше Фолцфагена на Емили. А тя не излизаше.
В главата му нахлуха милион и една отвратителни мисли, и Луис се задърпа по-яростно, докато не успя да изтегли крака си. Едва докуцука до колата и с ужас забеляза, че Емили беше ударила главата си в кормилото, а от нея течеше кръв.
Дръпна рязко вратата, но не успя да я отвори. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че колата заключваше автоматично вратите, когато се вдигнеше повече от 30 мили в час. Удари лакът в стъклото и го счупи. После извади Емили от колата и я облегна на колата, пазейки я да не падне.
Тя отвори леко очи и му се усмихна глуповато. Още тогава Луис осъзна колко беше пияна. Беше преминала в отсрещното платно и се бяха сблъскали челно, минавайки едновременно по едно възвишение.
Бръкна моментално в якето й и извади телефона. Дисплеят му се беше пукнал от удара, но поне успя да набере домашния номер на къщата. Звъня няколко пъти подред. Никой не дигна.
Тогава го обзе паника. Въобще не знаеше какво да прави, а болката в крака се увеличаваше. Не го поглеждаше, защото знаеше, че целият е плувнал в кръв, гъста топла течност, която го обвиваше. Щеше ли да може да кара?
Едно беше сигурно, нямаше шанс да успее да се качи на мотора. И най-малката грешка можеше да е фатална. А и тя нямаше да може да се задържи.
-ЕМИЛИ! –Разтресе раменете й. После, виждайки усмивката й, й зашлеви един шамар, който я върна малко към реалността. Извади през счупения прозорец ключовете и отключи колата.- Влизай отзад, ВЕДНАГА!
Тя му се усмихна и го послуша. Като заключи вратата й и се увери, че не смята да прави глупости, закуцука болезнено на един крак към мотора. Вдигна го с много мъки и го поведе отвъд пътя. Беше потрошен. Отвсякъде. Потрошен, димящ, ожулен. Постави го в сянката на едно дърво и извади ключовете. Прибра ги в шлифера си и се върна на пътя. Зарадва се да види, че Емили беше заспала. Отвори шофьорската врата и влезе вътре. После я подкара бавно, колкото да види какво е състоянието й. Щангата беше огъната, но поне се движеше. Луис тръгна бавно, одържайки с всичка сила волана. Крака го болеше, но гледаше да не превишава трийсет мили в час, за да не рискува. Когато видя светлия прозорец на хола, сърцето му потръпна от радост. Бяха стигнали. Паркира едва-едва и наду клаксона. После се облегна на седалката. Щяха да ги намерят, щяха да ги чуят.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пон Яну 28, 2008 9:07 am

Слънцето проникваше свободно в стаята, осветявайи я от всякаде, карайки Емили, която туко що се бе събудила, да проклина, че никой не е дръпнал завесите.
Отвори внимателно очи и се огледа.
Беше в собственатаси спална в новата къща.
Размърда се леко. Главата я болеше ужасяващи много, а крайниците й бяха сковани.
Сложи ръка на челото си, и рязко я дръпна напипвайки някаква малка превръзка.
Надигна се, но стаята така рязко и се завъртя, че падна обратно на леглото,
Мамка му! Не помнеше почти нищо. Какво се бе случило?
Насили се максимално, и прехвърли краката си от страни на леглото, карайки тялото си да се изправи на крака. Подпирайки се по стената стигна до враата и излезе. Беше толкова спокойно, но предполагаше, че дола ще има хора, след като часа бе 2 на обяд.
Хвана се за парапета, изчаквайки гаденето да стихне и заслиза надолу към хола.
Когато влезе долу, завари Джеймс Ана и Крис на дивана, а останалите съответно Леонард и Кейт бяха в кухнята готвейки...
Отне й около минута, за да възрприеме, че в стаята всъщност наистина седяха Лристин и Лео.
-Емили! - извика Леонард, отивайки, за да я подхване - защо не останеш горе да поспиш днес?
-Защо трява да спя? - изсъска тя, сядайки на едно кресло - чаша кафе и няколко цигари ще ме оправят! - Тръгна отново да става, но Лео я бутна и след минутя и донесе кафе и цигарите.
-Хей, Ем за вчера - започна да обяснява Ана, но млъкна в момента, в който Емили я погледна изподвежди - Както и да е - промърмори другата.
-Хм..Къде е Блекмур?
-В спалнята си! - отвърна Джеймс
-По това време?
-Вкарахме го припаднал вътре и още не се е събудил!
Ем са задави с кафето, от думите на Наит.
-Моля!?
-Нищо ли не пониш от минала нощ? - попита Кейт, а след като чернокосата на отговои, останалите си направиха извода.
-Какво е станало - тя опипа превръзката на челото си - това....?
-Към 12 Луис излезе да те търси - започна Кейт - и докато ем карал, мотора се е блъснал в фолксвагена. Едва те е извлякъл от колата. Била си пияна, а тя е била заключена за това е случпил предното стъкло. След което е докара тук с Джипа и изпадна в безсъзнание. Крака му отново е ранен.
Ем зарови лице в ръцете си.
-По дяволите!
Изправи се о тръгна по стълбите нагоре към спалнята на Луис. Отвори бавно вратата и се загледа в него.
Спеше спокойно, легнал по гръб, всякаш му нямаше нищо.
Затвори и се облегна на врата затваряйки очи.
Какво беше направила?
Решавайки да се оттърси от гадните мисли за Луис, слезе долу, за да види как са се справвили Кристин и Леонард.
-Крис, Лео! - повика ги. Двамата седнаха - Как мина мисията?
-Мишените са мъртви, за съжаление плюс още двама мъже от охраната.
-Защото....?
-Защото се наложи. Но няма следи. ВСичко е точно, ометохме се от там веднага след второто убийство.
-Добре.
Емили не можеше да се съсредотучи върху разказа за това се изправи и на всослушание обяви, че ще се разходи из поляните около къщата.

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
^Daughter of the night^

avatar

Брой мнения : 39
Age : 26
Location : In your nightmare
Registration date : 12.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пон Яну 28, 2008 10:04 pm

Кейт лежеше спокойно в леглото си,отпуснала глава в меката възглавница,а часовника в стаята тихо тиктакаше.Отдавна не беше сънувала нещо...много отдавна,но поне успяваеш да спи...
Е,последните дни това не ставаше често тъй като главата й бе прекалено пълна с какви ли не мисли,за да успее да се унесе.
Не чу как вратата се отвори,нито тихите стъпки,които се насочиха към леглото й.Остана неподвижна,пъхнала едната си ръка под възглавницата,а с другата притиснала чаршафа си до тялото.
Когато обаче усети нечие докосване по тялото си се разбуди леко обръщайки се с присвити от сънливост очи.
-Какво....
-Шшшттт!-възпреки тъмнината успя да фокусира физиономията на Джеймс,който вече се бе вмъкнал под чаршава до нея само по долнище на пижамата си.-Спи!
-Джеймс?Какво...-изречението й остана недовършено,прекъснато от прозявката й.
-Тихо,Кейт,просто спи.
При други обстоятелства щеше да продължи да спори,но толкова много й се спеше,че нямаше сили.Отпусна глава на рамото му и затвори благодарно очи. Ръката му се уви около кръста й,а тялото му беше плътно до нейното. Топлината на тялото му я унасяше и съвсем скоро тя отново потъна в сън.


Джеймс усети как няколко слънчеви лъчи нахално се опитват да му влязат в очите и пъхна главата си под възглавницата.За нещастие му се наложи скоро да я издърпа оттам тъй като щеше да се задуши.Огледа се наляво и надясно и установи,че е сам в леглото.Изсмя се и отпусна глава в въглавницата протягайки се.
"Не трябваше ли мъжете да се омитат рано сутрин след бурна нощ?"-помисли си.-"Не че снощи беше такава,което ме кара да се замисля,че нещо не ми е наред.Да спя в едно легло с жена,просто да спя.Прекономерното свободно време не ми влияе добре!!"
Отметна чаршафа и се изправи търкайки очи с ръка,и криволичейки се насочи към вратата.Щом излезе в коридора благодари на всички богове от всички религии,за късмета,който му бяха изпратили да не се засече с някой в коридора докато излизаше от стаята на Кейт.
Бързо се преоблече в своята и слезе по стълбите в дневната,където се чуваха гласове и смях.Щом прекрачи прага установи,че вътре са само Анна,Лео и Кристин.
-Добро утро.-измърмори той между прозявките.
-Добро да е.-кимна Лео отпивайки от кафето си.
-О,някой тая сутрин не е поздравил огледалото!-отбеляза Кристин през кикот и Джеймс й отвърна с някаква кисела физиономия,другите двама се усмихнаха.
-Къде са другите?-попита той сипвайки се от прясно изцедения портокалов сок.
-Емили спи,Луис спи,Кейт търчи.-издекламентира Кристин.Тъй като за първите двама нямаше какво повече да се каже,тя продължи за Кейт.-Не я разбирам.Излезе преди час и нещо и не я знам кога ще се върне.Все едно тренира за маратон за обикаляне на света!
-Знае ли човек!-сви рамене Джеймс.-Току-виж ни се наложи да бягаме от някого или нещо и познай кой ще е единствения,който ще се измъкне,а няма да се струполи едва дищащ на земята!
Беше ред на Кристин да направи физиономия.
-Е,какво се предвижда за днес?-обади се Лео.
-Лентяйстване.-сви рамене Ана.-Тук мързела се толерира!
-Аз мисля да се поразходя и ако случайно намеря някое тихо и затънтено място да пострелям малко.Май съм поизгубил форма!-Джеймс се отблъсна от барплота и грабна ключовете от мерцедеса.
-Емили ще те убие ако му направиш нещо,Джеймс!-провикна се след него Ана.
-В такъв случай не й казвайте,че съм го взел!Кажете просто,че ключовете ги няма!-гласът му вече едва се долавяше,а след малко вратата на входната врата се затвори.
-Да,точно така.-отбеляза с пресилена усмивка Ана.- Ем, "Джеймс го няма,Кейт тича,а,да,и ключовете за мерцедеса ги няма!"Какво би си помислим човек при такова изявление?
-Че Джеймс гони с мерцедеса тичащата Кейт?-предложи Кристин и тримата избухнаха в смях.


Джеймс се настани бързо на предната седалка и завъртайки ключа,натисна газта.Излезе от алеята и тръгна по пътя без да бърза особено.Наистина Емили бе способна да го убие ако дори ужулеше колата.Е,ако някой го блъснеше щеше да е друг въпрос.Тогава можеше да не се налага тя да го убие,тогава най-вероятно щеше да умре от удара.Което беше сравнителн приемлив вариант предвид очакващото го ако остане жив,потрошил единствената им здрава за момента кола. Фолсвагена на Емили,както и мотора на Луис бяха на поправка в града и ако се случеше нещо с тази кола най-вероятно щеше да им се наложи да пратят Кейт да изтича пътя до града(близо 60 км),но не се знаеше дали докато се връща и тя няма да потроши колата.Общо взето никой от тях не биваше да му се разрешава да припарва до кола с възможност за развиваща се скорост повече от 50 км/ч.
Не усети как унесен в мисли беше изминал една пета от разстоянието до града.Вече не се виждаше къщата им в далечината,нищо друго освен гора от двете страни не се виждаше.Неочаквано мерна нечия фигура на около педесетина метра от него.Движеше се,по-точно беше спряла,встрани от пътното платно,с ръце отпуснати на кръста и бе присвила очите си срещу колата. Нямаше как да я обърка - прекалено добре познаваше това тяло,а и щом бе облечена с анцунг и с вдигната на опашка коса значи определено беше Кейт.
Дръпна стъпалото си от педала за гаста и натисна спирачката,спирайки колата почти точно пред нея.Пусна стъклото на вратата от другата страна и жената се подпря на него усмихвайки се.
-Накъде си тръгнал,Джеймс?
-Някъде на спокойствие,където мога да пострелям.Май съм загубил форма.
-Не само ти.На шестия километър капнах.-засмя се тя оглеждайки в двете посоки пътя.-Как успя да убедиш Емили да ти даде колата?
Джеймс се ухили.
-Че аз не съм я питал!
-Типично.
-Ти в къщата ли се връщаш?-Кейт кимна.-Виж какво,хайде с мен!Там са се отдали на "лентяйстване" както се изрази Ан,а ти не издържаш да не правиш нищо дълго време!
-Всъщност,точно в този момент нямам нищо против мързела,-тя отвори вратата и се качи в колата.-но като се сетя,че за да мързелувам в леглото трябва да изтичам всичкия път до къщата....
Джеймс се усмихна и колата потегли.
-Мисля,че имаше една обвивка около километър напред.Подминах я преди петнайсетина минути.
Джеймс кимна и докато стигнаха спомената обвивка никой не отговор.Найт завъртя рязко волана надясно и колата тръгна по черния път между двойно по-малка пътека от пътното платно.След още няколко минути той угаси двигателя и двамата слязоха,праскайки вратите.
Кейт не се бе излъгала.Виждаше се голяма поляна,а на около двеста метра отново започваше гора.
-Идеално.-кимна Джеймс взимайки раницата си от задната седалка,където се бе озовала след като Кейт се качи в колата.
Двамата се настаниха на земята и мъжът се зае да си сглобява пистолета докато Кейт се изтегна на тревата и измърка доволно.
-От къде ти хрумна,че трябва да се упражняваш в стрелба?-попита по едно време Кейт все още в легнало положение,подпряла главата си на лакътя. Джеймс просто сви рамене прецелвайки се някъде и присвивайки очи. След миг кимна и се изправи отдалечавайки се на определено разстояние от едно дърво,което явно си бе набелязал за жертва, и се прецели.
Стреля и куршума се заби в дървото.Кейт присви очи срещу мястото.
-Там ли се целеше?
-Да,не ми ли вярваш?
-Имам ли избор?Освен ако не наречтая мишена всяко място може да ти целта!
-Ами иди и застани ти там,а аз ще целя точно таз главата ти!-предложи през смях той и Кейт го изгледа кисело.
-Не,мерси,мил ми е живота!Добре,цели в е онази мъничка издатинка на дървото!Виждаш ли я?
-Не.
-Ето го проблема.Трябват ти очила.-сви рамене тя облягайки се назад.
-Не ми трябват очила.Много добре си виждам!-изчепчи й се той насочвайки пистолета към дървото.Миг по-късно стреля и куршума се заби точно на определеното от жената място.-Ето,виждаш ли?
-Да,на мен не ми трябват очила.
-Не,на теб ти трябва мерник.-подигра я се той.-можеш да стреляш на разстояние два-три максимум. После мерника ти е много зле.
-Е и?Аз не действам с оръжия!
-С оръжия става по-бързо...
-...но са шумни и убиват жертвата прекалено бързо...-добави тя.
-...и са по-сигурно!
-Стига,Джеймс,разбрах намека!Добре,не мога да стрелям надалеч,но досега не ми се е и налагало!Доволен?-тя извърна поглед встрани и чак когато сянката му падна върху нея премести поглед.Беше се приближил и стоеше точно над нея,препречвайки на слънцето да я заслепи,и протегнал ръка.
-Никога не е късно да се научиш нали?
-Шегуваш се.
-Да,не очаквам да се научиш,но поне мога да се позабавлявам докато се мъчиш нали?-призна си той и хвана нетърпеливо ръката й,която явно нямаше никакво намерение да понема неговата и да принуждава тялото й да се изправи.-Хайде!-той и попаде пистолета,който тя улови ловко и го изгледа не особено убедено.-Няма да умреш ако опиташ!
-Надявам се,особено след като ти ще си ми учител...-измърмори тя заставайки срещу дървото.-И сега какво?Виждам дървото,виждам къде трябва да се целя,е и?
-Ами стреляй в такъв случай!-сви рамене той отстъпвайки крачка встрани.Кейт го изгледа за миг недоверчиво после вдигна оръжието насочвайки го към дървото и стреля.И не улучи.Куршума се заби почти цял метър под желаното място и тя изцъка недоволно с език.Джеймс сподави смеха си.
-Сега готова ли си да ми се довериш?
-Имам ли избор?
-Имаш.Ако искаш стреляй на поразия и хаби патроните,ако искаш ще ти обясня подробно и ще улучиш от първия път!-заяви той с уверена физиономия.
-Ама,че си и скромен.-засмя се Кейтлин.
-Скромността е за хора,които нямат други качества.-изрецитира той нечии чужди думи.-Сега да се върнем на темата,става ли?Искаш ли да се научиш или не?
-Давай,учителю!Обещавам да правя точно това,което ми кажете и да не ви преча да си предадете урока!
-Чудесно!-ухили се той пристъпвайки една крачка към нея.-Сега се изправи.-Кейт последва нареждането му едва сдържайки усмивката си.-Разкрачи още малко краката!-тя го изгледа изпод вежди и той й се ухили.Подритна леко единия й крак,който се премести на десетина сантиметра встрани.-Не внимаваш,Кейт,хубаво е човек да си мисли за хубавите неща,които са му се случвали,но не по време на урок!
-Продължавай!-процепи през зъби тя разширявайки още повече усмивката му.
-Насочи оръжието.-тя вдигна рязко ръката и я насочи към дървото.Той я повдигна леко прокарвайки пръсти по ръкава й.-Когато убиваш някого трябва да си напълно съсредоточен,но ти го знаеш това нали?Когато се прецелваш е същото!Пропуснеш ли-загубен си,жертвата може да избяга,а теб -да те убият или хванат!Затова нямаш право на глупави грешки.-Кейт мълчеше вперила поглед в дървото.-Знам го от личен опит.Когато насочиш оръжието към някого.-той обви ръката си около нейната,която държеше оръжието и я стисна леко.-ти вече държиш живота му в ръцете си.Една движение и той е мъртъв.-Кейт не помръдваше,а той продължаваше да говори.-Знаеш какво е чувството да отнемаш нечий живот нали?Настръхваш,приятна тръпка преминава прец цялото ти тяло,сърцето ти започва да бие бързо....
-Убивала съм човек,Джеймс,знам какво е.
-Но не усещам сега да го чувстваш.-отбеляза той по-тихо.
-Защото никого няма да убивам.Или искаш да предложиш себе си за мишена?
-Представи си,че дървото е човек.Някой,който трябва да убиеш.-продължи той игнорирайки думите й.-От това зависи живота ти.И този на екипа ти.Имаш право на един изтрел.Стреляй!-тя се поколеба за миг и натисна спусъка.Куршума се заби на двайсетина сантиметра от желаното място.-Не става нали?Близко беше,но той не е мъртъв!И знаеш ли защо,защото все още гледаш на него като на дърво!
-То е дърво!-изчепчи му се тя,но отново думите й минаха покрай ушите му.
-А сега да опитаме по другия начин.Да предизвикаме тръпката,все едно е наистина!-Кейт го стрелна с леко недоверчив поглед.-Вдигаш ръката си,-неговата отново се озова върху нейната и оръжието бе насочено право към дървото.Ръката му се плъзна по ръкава му и се спусна отстрани по тялото й.-За момент спираш да дишаш,-дланта натисна бавно корема й и тя усети,че наистина забавя дишането си.Усети дъха му във врата си и кожата й инстинкнивно настръхна.Кейт впрегна всичката си воля за да не трепне дори.-Настръхваш....-дори по гласът му можеше да се убеди,че той се усмихва на реакцията на тялото й.Устните му докоснаха нежно врата й.-сърцебиенето ти се ускорява....-устните продължиха по шията й и за момент тя затвори очи опитвайки се да задържи пулса си равномерен,но безуспешно.-Виждаш ли?Сега стреляй!-тялото й сякаш вече се подчиняваше на неговите нареждания,не на нейните.Тя натисна спусъка и миг по-късно куршума се заби точно до първия на Найт.Кейт примига учудено и бавно извърна главата си към него.
-Виждаш ли?Просто трябва да знаеш как става?
-Нали знаеш,че отношения различни от професионални между ученици и учители са забранени?-усмихна се тя без да помръдва.
-В такъв случай да върви подяволите дипломата ми!-засмя се Джеймс впивайки устни в нейните.Кейт отново не успя да наложи мислов контрол над тялото си и обви ръце около шията му,отвръщайки на целувката му. Тялото й бе приятно изтръпнало,а страстта и възбудата бяха взели контрол над слабия и контрол над тялото.
Ръцете на Джеймс се увиха около кръста й притискайки я по-силно до собственото му тяло,и миг миг по-късно се плъзнаха под горнището на анцунга й и под потника отдолу.
Кейт се усмихна.Колкото и да не искаше да си признае,Джеймс знаеше какво искаш как да го получи.За това,че го изпробваше срещу нея щяха да си говорят по-късно.


-Прибрахме сеееееее!-извика Джеймс влизайки в хола,където се бяха събрали всички без Луис.
-Време беше.-изсумтя Емили.-Няма ви от часове.
Кейт изникна след нея с леко изморено изражение.
-Хей,Кейт,ти да не тича до града?-подкачи я Лео.
-Че и на обратно.-изсмя се тя настанявайки се на барплота и сипвайки си сок.
-Вие не излязохте ли по различно време?-попита Кристин гледайки ту единия,ту другия.-Как така се връщате заедно?
-Засякохме се на пътя.-отвърнаха едновременно.Джеймс довърши.-Едва кредаше,добре че я качиш,че и до довечеря нямаше да стигне.
-Джеймс,ще си изпросиш една чаша в главата!-заплаши го съвсем сериозно Кейт.
-Ако ме улучиш.
-О,повярвай ми,подобрила съм си мерника!-увери го тя,а останалите следяха ухилено спора.Нищо ново,но тези прости общи приказки ги отпускаха.
-Чакайте,чакайте!-намеси се Емили.-Да я "качиш"?
Всички избухнаха в смях,а Кейт се престори че го застрелва с широка усмивка.
-Да,взех колата да се поразходя.-и после бързо добави.-Нищо й няма!Даже една драскотина!
-Дано!Защото ако й беше направил нещо щеше да се молиш за драскотини!
Емили запали цигара и се насочи към дивана,оставяйки ги да се гледат глупаво(особено Джеймс)
-Джеймс,-Ана се бе приближила до него и прошепна почти в ухото му така че никой друг да не чуе.-не знам какво си правил,но колана ти е разкопчан!
Той за момент я погледна някак странно,после направи един-два опита да задържи усмивката си,накрая избухна в смях и стрелкайки с поглед Кейт(поглед,който единствено тя забеляза,но не реагира) и излезе смеейки се от стаята,а останалите само се спогледаха неразбиращо.Ана извърна поглед клатейки развеселено глава.

_________________
She sits in her corner
Singing herself to sleep,wrapped in all of the promises
That no one seems to keep,she no longer cries to herself
No tears left to wash away,just diaries of empty pages
Feelings gone astray...


Walking through life unnoticed,knowing that no one cares
Too consumed in their masquerade,no one sees her there...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
MoRtaL_LoVe
End of all hope


Брой мнения : 37
Registration date : 12.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пон Яну 28, 2008 10:46 pm

-Какво става тук?-попита Лео и погледна недоверчиво Кейт,която само сви рамене,а после и Ана.
-Джеймс е ходил по нужда някъде по пътя,това е най-простото обяснение-разхили се русокосата,въпреки че сама не си повярва.Леонард и Емили също се разсмяха,а Кейтлин само се усмихна загадъчно.-Ем,къде е Луис?
-Мисля,че още спи.Изтощен е след сблъсъка ни.-обясни жената
-Добре си е значи.-Кейт се засмя-Я кажи,вие откога така?
-Как така?
-Откога сте заедно-набързо избърбори Ан.Емили ги изгледа една по една,но не отговори.-Хайде деее,не е честно така!
-Никакви подробности за вас-отряза ги набързо,а двете жени се спогледнаха,без обаче да я принуждават.И без това беше реагирала доста бутно,когато ги бяха заварили насред хола,а и сега това.Просто си замълчаха и за миг тишината бе нарушавана единствено от тракането на Лео,който така целеустремено вадеше една по една чашите от шкафа.
-Какво ще ги правиш?
-Ще си играя на надпиване.Желаещи?
-Май ще си останеш сам-Ана вдигна рамене-Ако няма други кандидати,аз ще се изправя срещу теб,но няма да ми позволиш да се накъркам,нали?
-Честна скаутска.Тоест-убийска.-той вдигна ръка,но като че ли за миг жената се поколеба.Кейт и Емили й направиха жест да се пробва и русокосата седна срещу него.
-И какво сега?Който издържи повече?
-Хора,не ви ли е малко рано в 12 сутринта?
-Малко дух никога не е излишен.Не бъди скептична,Ем,подкрепи ме като добра приятелка.-Ан повдигна една от пълните чаши и огледа течността вътре.Нещо не й харесваше-Уиски?
-Нещо такова.Пий.-побутна я
-Ти нали не искаш да ме натровиш?Чак толкова да ме мразиш..
-Спокойно.Хайде на три.Кейт,моля.
-1..-тъмнокосата кимна на Лео-2..-после и на Ан,а след това се обърна към Ем-3!
Ана повдигна чашата и изсипа "нещото" в гърлото си.Усети приятен вкус,съвсем лек,никакво гадене,почти нищо.И се осъмни,но продължи да пие и следващите.Не знаеше колко бяха станали,съвсем не бяха тежки,пък и й се струваше забавно.Лео срещу нея пиеше спокойно,което значеше,че и на него не му действа.Какво ли всъщност беше това?
-По половин бутилка-обяви доволно Емили-Мм..Кейт?
-4 минути и 50 секунди-измърмори,гледайки замислено часовника си.
-4 и 55.Ана печели!
-Наистина?-Ан се обърна замислено към тях,а след плесна доволно с ръце.Погледът й не беше замъглен,а и чувстваше крайниците си.И сега разбра на какво й миришеше течноста.-Лео,досега какво пихме?
-Тоник с джин,но много малко.Нямаше нужда да се напиваме,все пак.Чака ни работа.-Леонард се изправи и отиде при тях
-И каква,ако мога да попитам?
-Ще..не знам.Няма цял ден да стоим тук.
-Ем,може ли да говоря с теб?-попита Ана,а Емили я погледна оздачено.После кимна и двете се запътиха към кухнята,сядайки на два от столовете.За момент мълчаха,после русокосата промълви:
-Става въпрос за оня в мазето-въздъхна-Време е да го разпиташ и или да го убиеш,или да го разкараш.
-Не ти определяваш правилата,Ан.
-Така е.Но наистина не е приятно да те държат затворен и да не те хранят.Не че знам какво е.Макар и пленник,когато бях там,те ми даваха храна.Няма да го оставим да умре от глад,нали?
-Това е цената на делото,което си беше избрал.Нима си му простила,задето те простреля и искаше да ни убие всичките?
-"Разкара" не винаги значи убие.И добре,все едно.Моля те,нека отидем при него и ще ти каже какво поискаш,обещавам ти.-Ана я погледна мило,но лицето на Емили си остана непроницаемо:
-Ти нали не смяташ,че ще го оставя жив?
-Ти ще си решиш.Но..е,дай му шанс.
-Ан,какво ти е?Не разбирам защо се застъпваш за човек,който искаше да те очисти.
-Нямаше да ме убие,иначе сега нямаше да седя тук.Хайде,Ем,само един разговор.Така или иначе някога ще стане,нека да е сега.Заради мен.
-Ще си помисля и ще ти кажа.Сега нямам нерви и за онзи глупак.-Емили се изправи и излезе,оставяйки Ана сама на масата.
Русокосата се подпря на ръката си и прехапа устни.Какво беше направила туко що?Щеше да съжалява за действията си,или не..

_________________
Did you ever?
Loose yourself to get what you want
Did you ever?
Get on a ride and wanna get off

Did you ever?
Push away the ones you should've held close
Did you ever let go?
Did you ever not know?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
lonkata

avatar

Брой мнения : 36
Registration date : 21.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Вто Яну 29, 2008 1:24 am

Кристин се беше излегнала на хамака, оставяйки единия си крак да виси през него. Слънчевите лъчи и лекият морски бриз галеха лицето й и тя усеаше как се онася все повече и повече. Почувства как нечий устни пробягаха по врата й и се усмихна леко. Не искаше да отваря очи беше й приятно да си лежи така, а хамака леко да се мести на пред, на зад. Но нежните докосвания по врата й не спираха, а бавно се изместваха нагоре към устните й. Чувстваше как настръхва при всяка целувка. Прокара ръка по врата му и го притисна към себе си, задълбочавайки целувката. Харесваше й да усеща устните му върху свойте, колкото и налудничево да беше. Имаше нещо в този човек, което я подтикваше да го желае, да го чувства.
- Здравей. – измърка тихо тя, без да отваря очи.
- Здрасти. – отвърна й със същия глас Леонард, без да отдръпва лицето си на повече от сантиметър, два. – Да не те събудих. – отново я целуна по устните, а след това пордължи надолу към врата й.
- Не. Не бях заспала. – още една целувка. – Ъм, не, че не ми е приятно, но нали знаеш, че другите са само на няколко метра от нас?
- Мхм. – беше единственият му отговор докато прокарваше ръка по крака й, а лицето му отново бе съвсем близко до нейното.
- И това не те притеснява? – попита леко учудено, а мъжът поклати глава в знак на отрицание. – Аха. – се отрони от устнитей, а Лео се отдръпна от нея.
- Защо трябва да се притеснявам, че те са там?
- Ами не знам. Може би, защото може да ни видят или нещо друго. – отвърна саркастично тя.
- А на теб от кога ти пука? – повидгна уудено вежда той.
- Не ми, но все още е малко рано да си мислят каквото и да е било, пък и аз не знам дори това, което става какво е. – каза тя тихо. – Объркано ми е. четири години не даде и най-малък признак, че ме забелязваш, имам предвид като жена, винаги бях една от екипа, а сега изведнъж – но не довърши. ...странно е. – додаде след няколко минути тишина.
Леонард мълчеше загледан някъде в пространството. Тя какво очакваше да й каже? Че винаги е мечтал за нея, но чак сега се е осмелил да направи нещо? Това беше лъжа, а нямаше смисъл да я лъже. Той беше не по-малко объркан от нея и също не знаеше какво да мисли или чувства, но знаеше, че сега му беше добре и не искаше да разваля всичко със сложните емоционални разговори, които водеха всички двойки, когато секса спреше да върви или нещо в отношенията им се пропукваше.
Двмата мълчаха известно веме. Някаква тягостна тишина се бе настанила помежду им и никой май не се и опитваше да я наруши.
Кристин все още лежеше зареяла поглед в небето. След вечерта на импровизираното парти так и не бяха говорили за това, което се случи. сутринта тя се бе измъкнала без да събуди Леонард, а след това и мисията. Да, приемаше ласките и целувките му, но времето не беше подходящо за воденето на този тип разговори, пък и тя не беше по тях. Предпочиташе нещата да си останат неизяснени, отколкото да трябва да говори. Винаги е било така – правеше нещо, а след това каквото стане, стане. Мразеше да се обяснява или да се оправадава и й беше добре така. И сега не беше по-различно, но все пак имаше нещо, което я глождеше от вътре. Не издържаше на това неведение, да се чуди сега какви бяха – просто спяха заедно или...Май нямаше друга алтернатива, пък и да имаше, щеше да чака той да й каже, ако ли не – щеше да играе по неговите правила.
Обърна глава към него и като се повдигна леко притисна тялото си до неговото търсейки малко нежност. Леонард не чака писмена покана и като е прегърна силно, докосна с устни челото й, продължавайки да мисли.
- Ще те фрасна с дъската, ако още веднъж се доближиш дори на метър от мен. – чу се вбесеният глас на Кейт. – Леонард и Кристин подскочиха стреснато и се отдръпнаха рязко един от друг със сконвузни физиономии. – Казах не пипай! – а след миг се чу как нож се заби в дъската. – Следващия път ще те бъде на място, което ще те збаоли.
- Какво изпуснахме? – попита Крис, когато тя и Лео влезнаха в кухнята и завариха Кейтлин и Джеймс, които ги разделяше барплота, защото иначе Найт вече щеше да е останал без доста цеен атрибут.
- Джеймс искаше да опита салата, която Кейт прави, но тя реши, че това няма да се случи преди да е готово и тя го заплаши, че ще направи мъжеството му част от нея, ако не се махне, но човека явно иска да го кастрират. – разхили се Ана, а Ем й метна развеселн поглед.
- Това го чух, Ана. – викна НАйт без да отделя поглед от Кейт. – Хайде де, само малко. Гладен съм!
- Ами направи си! не си малък. Ще ядеш от това, когато и всички други и тя дръпна купата от плота. – А ако не престанеш може и въобще да не ядеш! – додаде малко по-тихо и се усмихна.
- Тогава ще я взема на сила! – ухили се също Джеймс и като грабна ножа се насочи към Кейт, която усетила, че или трябва да предаде специалитета или трябва да бяга много бързо, хукна през глава към двора, като понесе със себе си и купата.
Останалите избухнаха в неудържим смях, когато видяха как Кейт търчи, като пощуряла, а Джеймс я гони с нож в ръка.
- Неандреталци. – отсъди мъдро Крис и се тупна на един стол, взимайки от цигарите на масата, а Ана и Ем се засмяха. Леонард все още стоеше и гледаше през прозореца как колегите му или по-скоро децата в семейството се гонеха. – Къде е Луис? – попита Кристин и се обърна към Емили.
- Спи. Не е добре. – отвърна тя и извърна поглед в страни. Все още му беше бясна, но някакво чувство на вина бавно се поркрадваше в съзнанието й. Ако има по-сериозни наранявания, които не могат да се излекува май вината щеше да бъде нейна.
- Този не съм го виждала от доста време, а ми се искаше да му кажа две приказки. – измънка си под носа Кристин, но Ем я чу и съвсем и я погледна малко учудено. – Какво? И аз си имам обща приказа с него. не сте само вие. – ухили се тя и загаси фаса в пепелника. – Е, как предлагате да изгубим този ден?

Стана мн мн мн мн мн мн тъпо, но ще извинявате...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Сря Яну 30, 2008 10:35 am

Луис се понадигна и се загледа през прозореца. Беше вечер, но, въпреки това, не му се спеше. Беше прекарал два дена подред в някаква смесица между сън и реалност и сега чувстваше умората във всяка фибра на тялото си. Въпреки болката, беше решил че сега вече ще стане, че няма да прекарва повече време в леглото. Защитният механизъм да прекарва много време унесен, бягайки от болката на наранените места и мислите за всичко, което се беше случило за отрицателно време, вече му се струваше като шахматен ход на страхливец. А знаеше, че колкото повече пазеше фигурите си, толкова по-опасно се оказваше карираното табло за тях.
Не беше мислил за Емили, беше изпратил мислите за нея в дъното на съзнанието си. Но сега щеше да му се наложи да премисли всичко.
Откакто бяха заедно, се бяха случили ужасни неща. Беше се привързал, беше открил рана. А истината беше, че всичко това беше един фарс. И Луис не знаеше дали иска да го преживява още веднъж.
Ако не се беше държала като дете, нямаше да катастрофират. А, ако не бяха заедно, тя нямаше да се държи така. Въпросът беше дали той още искаше да бъде с нея.
Връхлетяха го милион и една различни мисли. И само една от тях беше на мнение, че трябва да остане с нея. „Мнозинството каза тежката си дума!” –помисли си с усмивка Блекмур. Всичко това трябваше да свърши.
Тя му беше още ядосана, беше сигурен. Иначе гузната съвест щеше да надвие и Емили щеше да е в стаята в момента. И така щеше да е по-лесно за него. Поне нямаше да се обяснява кой-знае колко.
Когато се изправи, го прободе болката в крака. Загледа се в него – някой го беше превързал наново. И пак, превръзката беше аленочервена на места.
За миг се сети, че не беше чувствал крака си непосредствено след катастрофата. Ами ако го беше загубил? Заради тези малки капризи, които прояви Емили във „връзката” им. Можеше ли да си позволи този лукс да бъде толкова лесна мишена? Какво можеше да се случи на мисия, заради тези малки детайли, които някои глупаци наричаха чувства?
Луис се усмихна. Всичко това беше прекалено много, прекалено бързо и прекалено непознато за него. Може би някога щеше да бъде щастлив да бъде с нея. Но бяха избързали прекалено много.
Слизайки бавно по стълбата, чу отдолу виковете на Кейт и Джеймс. Това не беше нищо ново, нищо не се беше променило. И се радваше, че беше така.
В стаята бяха всички освен Емили. Той се усмихна леко, но им махна, за да не започват с въпросите. Не му се говореше, камо ли за катастрофата.
Седна на един от столовете на масата и си запали цигара. Някой беше оставил бутилка червено вино с чаша и Блекмур си наля, отпивайки от ароматната течност. Обаче беше прибързал с триумфа си над останалите.
-Трябва да поговоря с теб. –Промълви Крис сериозно.
-Ще трябва да почакаш. –Отвърна й отнесено.- Един разговор днес ми стига.
Кристин направи кисела физиономия, но Луис я игнорира. Просто попита:
-Къде е Емили? Трябва да поговоря с нея.
-Днес не е излизала май. –Отзова се Джеймс на въпроса му.- Залостила се е в стаята си.
-Чудесно. –Промълви Луис и се изправи.- Отивам при нея.
-Сериозно, Луис, не смятам че това е най-добрата идея. –Каза сериозно Ана.- Тя ти е доста сърдита.
-Заради? –Вдигна ядосано вежди Блекмур.- Явно трябва на всички да ви напомня, че аз щях да си изгубя крака заради нейните капризи и сръдни. А, ако не се беше блъснала в мен, кой знае сега в какво състояние щеше да бъде сега. Дяволите, тя спеше на волана!
Никой не посмя да възрази след тези думи. Затова Луис просто допи виното си и, тряскайки чашата на масата, излезе от помещението.
Емили обитаваше една тясна стая с голяма тераса, гледаща към морето. Не беше влизал досега вътре, но пък знаеше точно къде се намира.
Когато почука, никой не му отговори. Понечи да влезе, но беше заключена.
-Отвори, Ем! –Ключалката щракна и, докато влизаше, един нож се заби във вратата. Луис погледна оръжието и затвори след себе си.
-Имам още един! –Промълви Емили от терасата, без да се обръща към него.
-Знам, но, ако искаше да ме убиеш, щях вече да съм мъртъв. Просто се опитваш да ме уплашиш, за да не влезна. От гузна съвест ли, Емили? –Отвърна, облягайки ръце на преградата на терасата.
-Ама ти наистина си нагъл! –Изгледа го на кръв момичето.- От кое да ме е срам? Нали ти се издъни!
-Не е така, знаеш го! –Луис запали цигара и продължи да се взира в далечината. Морския бриз с полъх на солена вода успокояваше раните му. А летящите чайки го караха да се взира в тях мечтателно, сякаш бе художник, готов да ги нарисува, погълнат от вдъхновението си.- Аз сега можех да съм мъртъв, знаеш го. А ти не искаш да ме убиваш.
-Не искам ли?
-Не.
Емили замлъкна и продължи да го наблюдава. Отвреме-навреме потрепваше и тя го забеляза. Сменяше опората си от наранения крак и тя добре разбираше, че го боли. Но, въпреки това, отказваше да приеме, че той се беше оказал жертвата на всичко това. Наложи си да е ледена, изкара гнева си към него на първа линия и процеди:
-Ако не се беше изгаврил така с мен…
-Какво, Ем? –Прекъсна я рязко, връщайки поглед върху нея.- Щеше да ми спестиш катастрофата и сблъсъка със стената ли? Знаеш ли, всичко това не е за мен. Прекалено си импулсивна, не знам кога ще решиш да ми забиеш нож в гърба, защото не съм казал това, което трябва. Мислех те за възрастен човек, ти се държа като дете!
Очите на Емили се ококориха от гняв и накърнена гордост. Тя стисна цигарата си толкова силно, че тя се изплъзна от ръцете й, обгаряйки меката кожа на дланта.
-Моля? –Разтресе се момичето.
-Това са неща, които знаеш, но не искаш да приемеш. Знаеш ли, ние сме част от един екип. Не трябва да смесваме чувствата.
-Късаш ли ме? –Процеди ядно.
-Не, пазя се. Кой знае какво ме очаква, ако продължиш да се държиш така, Ем. Аз имам чувства към теб. Но аз те мислех за доста по-зряла. Ти се държа като тинейджерка.
Емили не отвърна, а рязко се успокои. Луис знаеше, че това е защитна реакция – колкото повече показваше чувствата си, толкова повече му доказваше, че знае колко е виновна.
Откъсна се от парапета и се приближи до нея. Отказваше да го погледне. Просто прокара ръка по бузата й и промълви с тъжна усмивка:
-Кракът ми се струва доста мил в момента.
-По-мил от мен? –Изрева Емили.
-По-мил от капризите ти, да. Трябва да решиш какво ще правиш. Оставам всичко в твои ръце. Но истината е, че аз, специално, няма да преживея още една такава седмица. Чисто физически. Хайде, Ем, чакам отговора ти. Кое цениш повече – мен или гордостта си?
Емили замлъкна и стисна китката му, отделяйки я от бузата си.
-Това не е отговор, Емили.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Сря Яну 30, 2008 11:10 am

Емили стисна зъби и се загледа в морето пред себе си.
Мразеше го в този момент. Не заради смаия него, а заради това което искаше от нея.
Тя не бе свикнала да показва чувствата си...секса бе едно, но изразяването на нещо по - дълбоко...
Притвори очи за момент. Беше и призал, че има чувства към нея...той...Луис Блекмур, човекът когото всички смятаха за безчувствен...Щом той бе успял..тя също можеше...все пак ако цената на щастието бе гордостта й, тя щеше да я плати.
Обърна се към него и се вгледа в очите му. Прокара ръка по гърдите му, съвсем нежно и внимателно.
Пръстите й погалиха бузата му, очертаха я, всякаш изучавайки лицето му.
Блекмур осети промяната в настроението и, усети как тя започна да трепери. Не беше лено за нея. Не беше и за него.
Всичко това...тези чувства, тези действия...бяха непознати за двама убийци.
-Какво правиш с мен Луис? - прошепна Емили
-Същото което и ти с мен....остава само да си го признаеш - отвърна мъжа.
Оставаше само да си го признае...да признае какво....че го обича....
Надигна се на прътси и долепи устни до неговите в бавна целувка, но скоро Луис я отдели от себе си.
-Искам да чуя гласа ти Емили. Искам да ми кажеш с думи, какво решаваш - че искаш да бъдеш с мен, независимо от отсаналите, от това дали знаят, или си твърде горда, за да го направиш? Кое избираш?
-Какво искаш Луис? Какво искаш от мен? Искаш да си призная, че се държах като дете - да бях дете! Искаш да ти кажа, че изпитвам чувства към теб - изпитвам и те ме плашат! Какво още искаш, искаш да ти кажа, дали искам да съм с теб? Да по дяволите искам! Искам, въпреки, че всичко това...е толкова различно и толкова ново....
Блекмур постави пръсти на устните й, моляйки я за мълчание
-Стига - прошепна й - това бяха нещата който исках да чуя...Само това.. - Наведе се и я целуна дълбоко, без да спира, докато тя не обви ръце около врата му и не се притисна до него.
Стояха там, на терасата, прегърнати, без пвече какво да си кажа. Бяха изрекли най -важното.. - поне това което бе достатъчно за сега....



Кейт и Крис се виреха над печките в кухнята, приготвяйки вечеря. Отне им доста време да убедят останалите да ги пуснат да готвят, тъй като в съзнанията им, се няркаха лоши спомени от последния път, в който бяха направили тази грешка.
Леонард, Джеймс и Луис се бяха настанили по диваните и креслата, всеки празвещ нещо различно.
Джеймс гледаше телевизия, Лео чистеше и остреше меча си, а Луис, машинално разглабяше и зглабяше пистолета си, гледайки някъде в пространството.
След минута вратата се отвори и вътре нахлу Емили, оглеждайки трескаво стаята.
Носеше някаква спортна къса пола и потник, заради високата температура тази вечер.
-Телефонът ми ли звънна? - попита, ровейки из стаята в опит да го намери. - И къде е...?
-На масата е - отвърна леонард, без да поглежда натам, нито пък към нея. - Не е звънял!
Ем тръгна към него, но минавайки покрай Блекмур след секунди е озова в скута му, с лице към него.
Първата й реакция разбира се, щеше да е да се дръпне бързо от него, но след кето Луис я прегърна окуражително, се наведе към него и го целуна, докато останалите се смееха. Може ни щеше да свикне.

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Чет Яну 31, 2008 10:01 am

-Честно да си кажа, това застояване вече започна да ми писва.
Емили вдигна поглед към Кейтлин и поклати глава:
-Тук сме от едва две седмици. Кое толкова те дразни?
-Ем, напоследък само се застояваме някъде. Да не остаряваш? –Емили вдигна ядосан поглед към нея, но не отговори.- „Едва две седмици”… За какво стоим тук? Изнесли сме се в нищото, не излизаме, не ходим по мисии, не правим нищо… Играем си на стражари и апаши.
-Все още аз определям какво да прави екипът. –Процеди Емили.- Ако толкова желаеш да си лидер на маса некадърници, ще ти се наложи да направиш държавен преврат!
-Е, да не стигаме до крайности. Просто не ми се седи тук.
Емили се изправи и застана до прозореца. После, изучавайки градината, промълви строго:
-Екипът има нужда от почивка.
-Защото? –Подразни я Кейт.
-Защото за два месеца щяха да ни хванат ченгетата, щяха да ни изколят някакви убийци, Крис щеше да даде богу дух, Ана беше отвлечена, Лео беше ранен, а Луис избяга, опитвайки се да се отърве от някой ненужен крайник, например крак, а после катастрофирахме. Не смяташ ли че имаме нужда от почивка?
-Рискове на професията. –Изсмя се Кейтлин.
-Рискове, които преди ги нямаше. –Поправи я Емили сухо.
Другите следяха отнесено разговора, всеки занимавайки се със собствени грижи. Леонард и Джеймс играеха партия шах и пиеха уиски, псувайки, викайки и удряйки по масата. Ана не беше излязла от стаята си, вероятно четеше някаква книжка. Крис следеше вяло някакво риалити шоу по телевизора, в което ченгетата гонеха престъпници. Луис се радваше на някакви кубински пури, които преди векове беше купил и захвърлил в сака си.
След няколко минути мълчание, Емили се обърна към останалите и попита:
-Кога ще са готови моторът и колата?
-Тези, които потроши ли? –Усмихна се Луис.
-Същите, отворко! –Присви очите си момичето.- Въпреки че сама едва ли щях да се справя толкова добре.
-Няма нужда да се извиняваш! –Засмя се Луис, без да вдига поглед от пурата в ръката си.- Аз вече свикнах. Или ще го откраднат, или ще го блъснат. Ням пълно щастие.
-Еми, като караш като луд какво очакваш? –Изсъска Емили.- Като стана на въпрос, Ана откога не е излизала.
-Вчера беше долу за малко. –Промълви отнесено Крис, без да спира да гледа телевизора като хипнотизирана.
-Пак повтарям въпроса си, кой ги закара на ремонт и кога ще са готови?
-Ние с Джеймс. –Отвърна Леонард.- Би трябвало вече да са ремонтирани.
Емили мина през хола и излезе, а останалите се върнаха към предишните си занимания. След десетина минути, момичето отново влезе, следвана от Ана.
-Ставай, Блекмур, ще ходим до града да ти вземем ламарината.
Луис вдигна за миг унесен поглед и се усмихна, но не се изправи.
-Хайде де, какво чакаш?
-Нещо не ми се ходи в момента.
-Да съм те питала?
Емили го хвана за ръката и се опита да го накара да стане, но Луис отказваше.
-Хайде бе, кретен такъв! За к’ъв дявол се дърпаш?
-Много си сладка, когато се ядосаш! –Засмя се Луис, а Емили почервеня от гняв. Той се изправи и, минавайки покрай нея, впи за миг устни в нейните и се порадва на това как трепереше от гняв.- Хайде, де, направих ти комплимент!
Емили само профуча между него и Ана и продължи към колата.
-Хайде, аз отивам да си пъхам главата в устата на лъва. –Засмя се Блекмур.
-Като гледам, там май ти е уютно! –Изхили се Джеймс.
-Определено си прав. Вдига ми адреналина. Хайде, Ан, явно че звярът иска да говори нещо с теб. –Довърши към момичето и двамата излязоха от къщата, насочвайки се към мерцедеса.- Ако не оцелея след това пътуване, ще организираш ли погребението ми? –Засмя се, когато Емили рязко извади мерцедеса на пътя и едва не го заби в едно дърво, а от гумите останаха следи.
-За мен ще бъде удоволствие. –Засмя се Ана.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
lonkata

avatar

Брой мнения : 36
Registration date : 21.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пет Фев 01, 2008 2:06 am

- Крис намали телевизора. – провикна се Джеймс, който се беше съредоточил върху игарата. Той и Леонард бяха останали с по 3 фигури, а на втория му оставаше само 1 ход, за да матира Найт. Кристин обаче не реагира на молбата на мъжа и продължи да гледа втренчено екрана. – Крис на теб говоря! – отново нямаше реакция. – МАМКА МУ НАМАЛИ ШИБАНИЯ ЗВУК, ЗАЩОТО КЪЛНА СЕ, ЩЕ ТЕ УБИЯ И ЩЕ ТЕ НАПРАВЯ НА ВЕЧЕРЯ!! – изкрещя колкото глас държи, а Крис, Кейт и Лео подскочиха.
- Какво си се разквичал като коледно прасе преди клане? – викна на свой ред жената. Взе дистанционното и изключи телевизора, а като стана и се обърна с лице към другите продължи да говори нервно – Не съм виновна, че си некадрник! Не си го изкарвай на мен, а се научи да играеш! – Найт и останали я изгледаха малко стреснато, но тя не им даде време да говорят. – Излизам. – врътна се на пети и се насочи към стаята си. Облече банския си, един потник, ови талията си с плажната кърпа, сложи си тъмните очила и излезе от стаята с бърза крачка. Трябваше й малко почивка и единственото място, където щеше да го намери беше на плажа. Времето беше чудесно – слънцето галеше със жарките си лъчи земята, на небето нямаше нито един облак, а температурите бяха над 27 градуса, какво повече можеше искаше?
Когато стигна до края на алеята, тя събу джапанките си и босите й крака потънаха в мекия и топъл пясък. Крачеше бавно по плажа, докато най-сетне не стигна до едно по-отдалечено място, на няколко метра от водата. Постла кърпата, съблече потника си и като вдигна дългата си коса на кок се запъти към брега. Стъпалата й докоснаха мокрият пясък, а леките вълнички обляха ходилата й и след миг тя се затича и гмурна. Беше невероятно. Чувстваше се така лека. Обожаваше да плува, да усеща свободата и силата си. Направи няколко резки движения под водата и след миг отново излезе на повърхността. Огледа се и чак сега видя, че се бе отдалечила доста от брега, но това не я интересуваше. Искаше просто да се отърси от мислите си, от чувствата си, от съмненията си. Толкова много неща се случваха напоследък, а тя нямаше време за тях. Все още не бе говорила с Леонард за това между тях, каквото и да бе то, все още не се бе отърсила от странното чувство на вина след като уби онези от охраната, за това как за малко не отиде на оня свят и какво ли още не.
Лео беше прав за онова, което й бе казал след мисията им. Те бяха просто хора озовали се в неподходящо време на неподходящо място, тя не беше виновна, нали? Поне в това се опитваше да се убеди. Пък и какво и от кога й пукаше? Мамка му тя беше наемна убийца! Човек, който трепеше наред и не му дремеше от нищо, освен от заплащането! От кога започна да изпитва някакви човешки чувства, като вина? Кристин се гмурна отново под водата, но този път заплува към дъното. Искаше да стигне там където никой нямаше да я чува или вижда, там където нямаше да я намерят, където нямаше светлина. Почувства как въздухът й свършваше, но не изплува. Харесваше й да седи долу и да се самонаказва за грешките си.
Нима щеше да си отиде така? Да достави удоволствие на всички да я помислят за слаба или неуравновесена? Нямаше шанс! Тя не беше такава и никога не е била! Да, понякога си изпускаше нервите, но всеки си имаше свойте недостатъци. Нямаше да се предаде, нали? Беше му обещала. Беше се заклела, че ще се бори и ще отмъсти! Така и щеше да направи.
Отвори рязко очи и осъзна колко на дълбоко бе стигнала. Чувство на паника я обзе и започна да маха с кракаи ръце. Малко по малко тялото й започна да се изкачва към повърхността, но въздухът й също бе напривъшване. Още няколко метра и щеше да бъде на вън, още съвсем малко. Почувства как започна да се задушава, но и водата ставаше все по-топла, а слънцето вече се виждаше. Кристин направи последен опит и се отласна колкото сила имаше. След миг тя вдиша животворна глътка кислород, а лицето й почувства как вятърът я погали. Беше уморена. Плуването я беше изтощило. Искаше само да отиде и да си легне на кърпата, аслънцето да я напече.
Заплува с бавни и умерени движения към брега, а колкото повече се приближаваше към него, толкова по-ясно се виждаха нечии очертаяния.
- Тамън щях да влизам да те търся. – усмихна се и й подаде кърпата.
- Какво правиш тук, Лео? – попита малко дръпнато Кристин, като пое кърпата и се уви с нея. Леонард бе с тъмни очила, къси панталонки и риза, което беше ясен знак, че още в началото е знаел къде отива, защото когато тя излезе, бе облечен с блуза и анцунг.
- Дойдох да видя какво правиш. – усмихна се мъжът и седна на пясъка, вадейки си цигара и поднасяйки кутията към жената, която също си взе.
- Как разбра, че съм тук? Не казах къде отивам. – тя вдиша дима и се отпусна по гръб на пясъка, затваряйки очи.
- Първо, както ти във всеки удобен момент ми повтаряш, познаваме се от 4 години и малко или много знам какво обичаш и какви са навиците ти и второ – той млъкна за миг и се усмихна развеселено – от терасата на твоята стая се вижда плажа. – по устните на Крис също пробяга някаква малка усмивка, но те се извърна на другата страна, дърпайки от цигарата си.
- И какво толкова знаеш за мен? – попита тя, докато правеше последна дръпка, а след това изгаси фаса в пясъка и го погледна с любопитно изражение.
- Знам, че обичаш водата или по-скоро, че обичаш да плуваш. – Че ти действа упокояващо. – Леонард последва примера й и като махна очилата си, се наведе над нея, и се вгледа в очите й. – Че очите ти потъмняват когато си ядосана, а когато си спокойна и щастлива те са с цвета на небето. – той се усмихна и потърси жадно солените й устни. Крис отвърна на целувката му, но той се отдръпна леко и като я погали по врата пормърмори – Знам, че когато те целуна тук – съвсем леко докосна извивката на шията й – цялата настръхваш и тя наистина го направи. той впи устни в мястото където бе докоснал с пръст. Кирс затвори очи и се отдаде на тази милувка, но след малко се усети.
- Лео. – но реакция нямаше. – Лео пусни ме. – мъжът се отдръпна и я погледна. - Аз...не разбирам, наистина. – той я гледаше с не по-малко недоумения. – Неразбирам какво е това, което се случва между нас? Защо сега, защо аз? А другите? Какво ще стане, ако разберат? Защо чак сега показваш тази черта на характера си, защо я бе крил толкова много време? – още много „защо” имаше да зададе, но Леонард я прекъсна.
- Задаваш много върпоси, а на много от тях отговор няма да получиш. – отвърна студено той. – Не мога да ти кажа какво е това между нас, защото и аз нямам идея, но не виждам какво пречи да пробваме. Не ми пука какво ще стане, ако разберат другите – да се оправят, не са малки. – все още беше се надвесил над нея, играейки си с връзката на банския й. – Не виждам смисъл да отговарям на другите. Не е ли достатъчно, че сега сме тук и сме заедно? – тя го погледна. Ето отново се върна същият мъж, който познаваше – студен, потаен, човек, на който н му пука за останалите, не дава обяснение за нищо и твърде рядко иска такова. Май нямаше смисъл да продължава да дълбае. Щеше да си получи хилядите „Защото”, но не му беше сега времето.
- Предполагам. – тя се усмихна и го погали по главата. Усмивката му отново се върна на лицето и след миг устните им се сляха.
- Знаеш ли забравих нещо. – промърмори той докато прокарваше ръка по корема й, нагоре към бюста и шията й. Кирстин го изгледа учудено. – Мразя когато си излезнала от водата и трябва да те целувам, защото си ми ужасно солена. – миг-два никой нищо не каза, а след това двамата избухнаха в смях.
- Щом толкова ти пречи не го прави. – повдигна рамене и понечи да се изправи, но ръцете на Леонард й попречиха и като я придърпа към себе си каза:
- Казато започне да ми пречи този факт ще чакам първо да се къпеш, а след това да те целувам. – тя го перна леко по ръката, но отговори на настоятелните му устни.
Леонард се отпусна върху хавлията, а тя легна върху него, обсипвайки с целувки гърдите му. След няколко минути ризата беше отстранена, а след нея и останалите пречещи дрехи. Лео прокарваше ръце по меката кожа на гърба й, опитваше се да задържи устните й колкото се може по-дълго, а тя се бе оставила на чувствата и страстта, която я заливаше щом бе с него. Тихите стонове, които издаваха, бяха заглушени от разбиващите се вълни и прелитащите чайки, но никой не забеляза този факт.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пет Фев 01, 2008 10:55 am

-Ем, ще стигнем в гроба или в града, преди да си говорила с Ана, ако караш така! –Изсумтя Луис, но на лицето му се роди усмивка. Действително, Емили далеч не жалеше скоростната кутия, а гумите оставяха тъмна следа след резките завои.
Изведнъж главата на Луис се напълни с кръв, той посегна към волана и се опита да нормализира хода на колата, но тя не му позволи. Дръпна ядно ръчната спирачка и за секунди дръпна ключа, който издрънча в ръката му.
Излезе от колата, заобиколи я и отвори нейната:
-Ставай! –Емили се направи че не го чува. Луис я дръпна за ръката и я изкара от колата, затваряйки вратата. Блъсна я към возилото и застана така, че тя не можеше да мръдне наникъде.
-Какво си мислиш че правиш, кретен такъв? –Изсъска Емили яростно.
-Няма да караш ти! –Процеди й хладно.
-Ти пък ще ми кажеш! –Изсумтя недоволно.- Това си е моята кола!
-А това си е моят живот! Не смятам да става жертва на настроенията ти!
Луис я бутна на задната седалка до Ана и седна на шофьорското място. Дръпна ръчната, завъртя ключа и подкара значително по-спокойно колата, игнорирайки ледения допир на ножа към врата си:
-Стига, Ем, разбирам, че яростта е по-силна от здравия ти разум, но с какво ще те успокои това да ни убиеш?
Момичето прибра равнодушно ножа, докато Ана следеше мълчаливо и отнесено тези им действия. Чак когато, пет минути по-късно, Емили беше напълно спокойна, върна погледа си върху нея, вслушвайки се във въпроса й.
-Ан, защо толкова много държиш на този Джон? –Момичето опули очи и потръпна.
-Аз… Не смятам че държа на него. Просто се държим много зле с него – седи сам в килера по цели седмици, не му се дава храна и не му се дава вода…
-Но ти го посещаваш, нали?
Погледът на Емили я изпепели и Ан отвърна очи към прозореца, отказвайки да отговори.
-Хайде, де, не съм вчерашна! –Подкани я недоволно Емили.
-Дори и да го правя, това какво те засяга? –В очите на Ан пресветнаха мълнии.
-Например, че трябваше да напуснем две убежища, заради него, щяха да те убият, щяха да убият всички ни, а и Луис едва не изквича на умряло, заради него!
-Дяволите! –Изсъска Ан.- Извинявай, Луис, много съм ти благодарна за всичко! Но ми писна всички да ми го натякват!
-Да, но това се случи! –Извика Емили и воланът трепна в ръцете на Блекмур и колата едва не излезе от пътя.
-По-полека с виковете, Ем! –Процеди недоволно.
-Ти ще ми кажеш! –Извика отново, а Луис наби спирачката, пускайки аварийните.- Хайде, тогава, карайте се!
Емили понечи да възрази, но се отказа и се обърна отново към другото момиче.
-Добре, де, виж! –Опита се да запази хладнокръвие Ан.- Не искам да умре от глад или да го изядат плъховете! Да, вярно е! Вярно е, че ме измъчваше! Но аз не съм от хората, които си отмъщават за чуждите грешки!
-Ти на това грешка ли му викаш? –Възмути се Емили.- Това си е точно желан ефект!
-И пак! Не може ли просто да разбереш това, което искаш, а после да действаш!
-Колкото повече се задържи гладен и в самота, толкова по-лесно ще разбера всичко! –Изстреля Емили.
-Просто го направи!
-Добре, днес ще го разпитам, доволна? Но и аз имам условие!
-Слушам те!
-Няма повече да го посещаваш!
-Защо?
-Или си съгласна или не! –Изстреля Емили, а Ан замлъкна за миг, а после отвърна:
-Добре, разбрахме се!
-Сега можем ли да тръгваме? –Обади се Луис, а Ем кимна.
Двигателят изръмжа и Блекмур се порадва на спокойната обстановка в колата. Той се усмихна леко и продължи по пътя, без да обръща внимание на заплашителните погледи, които си хвърляха двете момичето на задната седалка. Възприемаше ги по-скоро като „сладки”, отколкото като „опасни”.

Когато приближи до отбивката, Луис вдигна с ръка и махна напред, за да им съобщи, че ще се поразходи. Искаше да залости мотора някъде и да се поразтъпче. Даде рязко газ и вятърът засвистя в ушите му.
Пет минути по-късно отби в една малка пряка и продължи по-бавно по нея. Стигайки го малкия паркинг, служещ за край на пътя, остави мотора и заснова бавно по плажа. Морският бриз развяваше леко блузата му, която той набързо свали. Последваха го и панталоните и, оставайки по боксерки, се гмурна във водата.
Леденият допир на водата, го накара да потръпне. Той излезе на повърхността и се усмихна. Самотата му действаше успокояващо, а напоследък тя все по-рядко царуваше в стаята му.

Когато вратата се тресна, Емили извика:
-Къде си мислиш че ходиш, кучи сине?
-Където си искам, мила! –Отвърна й със сарказъм и малко ядосано, а после се запъти към стаята си. Когато водата отми солта от тялото му, завърза хавлията на кръста си и излезе. Игнорира напълно присъствието й и намаза врата си с одеколон. Когато облече анцуга си и се запъти към терасата, Емили го последва. Той седна на стола, постави крака на парапета и запуши от цигарата.
-Е?
-Какво „е”? –Не разбра Луис.
-Що се държиш като темерут? –Изсъска Емили.
Луис хвана ръката й и я стисна:
-Карай го по-спокойно.
-Ами ако не мога?
-Ще се научиш. –Отвърна и докосна с устни дланта й.- Всички се учим.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
lonkata

avatar

Брой мнения : 36
Registration date : 21.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пет Фев 01, 2008 2:19 pm

Кристин отвори врататаи следвана от Леонард влезе в къщата.
- А и вие се прибрахте. Започ... – но Джеймс не можа да довърши. Лео и Крис се бяха хванали за ръка и се хилеха на нещо, което преди малко някой бе казал и въобще не забелязаха как Найт, Кей и Ана ги зяпнаха. – Кхъм-кхъм. – прочисти си гърлото високо и ясно мъжът, а новодошлите вдигнаха учудени погледи.
- Здравейте. – усмихна се Кристин.
- Какво значи „здравейте”? – попита възмутено Джеймс.
- Как така? – не разбра жената.
- Еми ей така. Обясни ми.
- Джеймс опитваш се да ме объркаш или си играеш на „Познай какво си мисля?” – не разбра Крис, а Лео, Кейтлин и Ана се опитаха да сподавят смеха си, неуспешно разбира се.
- Ох – Найт видгна примирено ръце – добре се тая. просто се чуда какво ви става на всички? Първо Емили и Луис, сега ти и Леонард..
- Утре ти и Кейт – засмя се Лео, а споменатата го изгледа с някакъв странен поглед, който никой не разбра.
- Какво за Емили и Луис? – долетя гласа на Ем от вратата, а след миг и Блекмур се показа.
- Нищо. – викна ядно Джеймс. Определено започваше да им се дразни, май всички се бяха наговорили да го побъркат. За по-малко от месец имаше вече 2 двойки, Боже на къде отиваше този свят?
- Добре, де не се карай. Аз само попитах - отвърна Луис и двамата с Емили се настаниха в хола.
- Ох я се разправяйте вие! – викна най-на края Крис. – Отивам да се къпя, защото кожата вече ме сърби от сол! – обърна се към Лео, целуна го леко и изхвърча от стаята, преди семейство Скандалджиеви да започне с въпросите.
Миг след като излезе от хола, чу как вълна от „Ама как?”, „Ама защо”, „Знаех си” и още милиярд и една разновидности, заля Леонард и на жената й стана малко тъжно, че не можеше да бъде там поне да го избави отмъчението даотговаря на глупостите им.
Съблече банския си и влезе в банята. Топлата вода се стичаше по тялото й и малко по малко, тя почувства как солта започна да се отмива. След половин час реши, че вече няма какво повече да измие от себе си и като излезе от банята, намъкна едни къси панталонки и блузка и излезе.
В хола нещата се бяха поуспокоили и всички седяха тихи и псокойни, обсъждайки нещо. Само гласовете на КЕйт и Джеймс се чуваха, разменяйки си любовни обети, а Ем и Луис от време на време също се сдърпваха. Леонард и Ана играеха карти на масата и явно никой не забеляза когато Кристин влезе. Жената огледа положението и се насочи към терасата. Минаваше 4 часа и времето бе започнало постепенно да се захладнява.
Излегна се на хамака и се загледа в пейзажа. Зелените корони на дръветата се извисяваха високо и сякаш пробождаха синевата. Слънцето все още блестеше с цялата си красота и съвършенство на небето и усети как се унася в приятен сън. Днешното натоварване й беше дошло в повечко и сега нямаше нищо против да подремне. Е, да ама не. Явно Луис бе решил, че тя не може да спи, защото като седна до нея на хамака каза:
- Ти и Ло, а? – Кристин отвори уморено очи и се усмихна.
- Ти и Емили, а? – върна му го тя.
– Това е различно, но не сменай темата. От кога е така? – Блекмур също се ухили.
- Тате, айде по-спокойно, а? само да не набиеш гаджето ми става ли? – двамата се разхилиха, но след миг сериозността отново се върна върху лицето й. – В интерес на истината и аз не знам. Просто така стана. При теб не е по-различно.
- Мен не ме намесвай. Аз мога и сам да се оправя. – отвърна той.
- Аха, а аз съм малка. – изрепчи му се тя. Какво м уставаше пък на този? За какъв дявол се държеше все едно е на 5? – От кога стана толкова загрижен за мен, че започна да ми искаш отчети и за това с кой спя?
- Може би откакто ти спасих живота. – Блекмур зарея поглед в небето, а Крис млъкна за моемнт.
- Така и не можах да ти благодаря за това, че ме спаси. Благодаря. – тя се надигна леко и го прегръна през врата. Луис отвърна на прегръдката й, но след миг жената се усети и като се отдръпна от него се усмихна. – Май вече не е много оферта да се прегръщаме така, че току виж Емили те убила, пък ако тя не успее Лео ще ни избие и двамата докато спим. – те се разсмях, но скоросмехът им секна.
- И все пак?
- Абе ти май няма да се откажеш докато не разбереш кое от къде тръгва и на ктде отива, а? – Луис поклати глава и зачака.
- Не мога да разбера какво толкова те интересува? Предполагам, че всичко е станало така както и при вас с Ем – спонтанно и необмислено. – мъжът не отговори. – Еми тогава не ми задавай такива глупави въпроси. Това е работа на Джеймс.
- Просто искам да знам, че си добре. Това е. – усмихна се Луис и я погали по лицето. Отношенията им отдавна бяха на друго ниво. По-скоро брат и сестра отколкото мъж и жена. Те се притесняваха един за друг, но рядко го показваха. Наблюдаваха другия от страни и само когато бе нужно му казваха нещо, иначе отношениата им бяха както с всички останали.
- Е добре съм. А ти как си? След последните събития?
- Щом не ми отрязаха крака и Емили не ме уби значи съм по-добре от всякога. – разсмя се Луис.
- А това между вас с Ем какво е? – попита тихоКрис.
- Май същото като между теб и Лео. Не знам. Тя е твърде импулсивна и понякога се чудя дали ще успея да я опазя жива или дали ще успея да опазя себе си. настроенията й се менят по-бързо от колкото мога да понеса, но предполагам, че трябва да се примиря с това. Иначе всичко е наред. – той въздъхна и като извади две цигари ги запали и подаде другата на Кристин.


Последната промяна е направена от на Пет Фев 01, 2008 9:01 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пет Фев 01, 2008 4:19 pm

-Не е добре. –Развали мълчанието Крис толкова рязко, че мъжът се стресна.
-Кое не е добре? –Попита отнесено.
-Размножителния период в екипа. –Засмя се насреща му.- Нещо всички са се разгонили.
-Още не са всички. –Отвърна спокойно.- Ана, Кейт и Лео ще опазят фронта.
-Вярваш ли го? –Усмихна се Крис.- Защото аз не. Ана…
-Ана ходи в килера при онзи идиот. –Сбърчи чело Луис.- Честно да си кажа, не си рискувах живота, за да може тя да се сваля с него.
-Не се и съмнявам. –Засмя се Крис.- Теб работата ти винаги е била да ревнуваш всички ни. Досега не мога да разбера защо.
-Е, Лео и Джеймс не ги ревнувам много напоследък. Охладнях към тях. –Усмихна се Луис.- А и не знам защо си решила така, не съм особено съгласен.
-Стига, бе, не помниш ли как преби онзи Пол, който имаше заигравка с Кейт? –Усмихна се широко.
-Не съм го пребил! –Възмути се срещу нея.- Просто го ударих!
-Да, ама онзи се стовари.
-Аз не съм виновен, че беше кекав! –Погледна я недоволно.- Той да го беше мислил! А и беше преди две години!
-Еми, може би Кейт затова няма близки отношения с други хора оттогава! –Засмя се Крис.
-Той си беше виновен!
-С какво?
-Издразни ме!
-Изревнува!
-Не съм ревнувал Кейт! Не говори глупости, Крис!
-Изревнува! –Изплези му се момичето. Луис я бутна и я хвана точно преди да се стовари от хамака.
-Гледай да не паднеш следващия път! –Отвърна й злорадо.- А и тя после ми го върна.
-Да, прав си, добре те нареди! –Замечта се Кристин и се взря в небето. Тишината се възцари отново. Луис леко с крак се оттласкаше от земята и хамака бавно и приспивно се полюшваше.- Мислиш ли че между Джеймс и Кейт има нещо?
Луис не отговори веднага. Дръпна от цигарата си, а после каза с провлачен глас:
-Убеден съм. Ако няма, то скоро ще заима.
-Това не те ли плаши?
-Защо да ме плаши? Да си чупят главите, като искат. Мен и без това Емили достатъчно ме плаши напоследък. Само мисли за тях ми липсват.
-Добре де, няма ли да сме много по-уязвими, ако намесим и чувства? В смисъл, да, всичко това е ново и, да, няма проблем да пробваме. Но всички едновременно? –Сви рамене Крис.
-Значи признаваш, че не е просто секс? –Засмя се Луис.
-Какво признавам? Нищо не признавам. –Поклати нервно глава.
-Да, но говориш за чувства. И преди е имало секс, няма как. Но ти ги разграничи. –Усмихна се Луис.- Всичко си призна.
-Глупости! –Скръсти ръце момичето.- Никакви чувства не влагам! Ти го правиш!
Луис вдъхна от цигарата и я погледна с усмивка:
-Защо така реши?
-Личи ти! Малко или много, аз те познавам много по-добре от всички останали, Луис! Никога не си ме гледал по начина, по който гледаш Емили! –Изрецитира сякаш наизуст Кристин.
-Дори и така да е, аз сам стягам примката около врата си, Крис, осъзнавам го. –Гласът му беше станал сериозен, хладен, заповеден. Очите му блестяха заплашително.- А ти не го признаваш пред себе си дори! И си по-уязвима от мен, независимо от това кой влага повече чувства. Не разбираш ли? Когато не можеш да осъзнаеш себе си, си много по-лесна мишена.
-И ти си правил грешки! –Възропта момичето.
-Да, затова в момента имам дете от жена, която не бях виждал десет години! –Изрева Луис, а Крис зяпна срещу него.
-Т-ти… имаш дете? –Едва успя да промълви на пресекулки.
Луис я погледна, но не отговори.
-От кой?
-Селен. –Отвърна глухо.
-Н-но… как?
-Може ли да не обсъждаме въпроса? –Изсъска с глас, който не й позволи да възрази.- И пак, Крис, и пак грешките не лежат на мой гръб! А, ако ти направиш такава, няма да имаш този късмет! Жена си, дяволите! Защо никога не го мислите първо!
-Аз се пазя! –Присви очи Крис.
-Не ти вярвам! Никога не си се! Нито останалите! Познавам ви достатъчно добре, не ме лъжи в очите! –Процеди Луис и я изпепели с поглед.
Кристин свали очи надолу и не отвърна. Зачовърка някаква дупка, останала по старите й дънки от някое падане. После вдигна рязко глава и изстреля по-скоро от защита, отколкото нападателно:
-Това няма нищо общо!
-Защото ти не искаш да има! По дяволите, въобще не знаеш в какво се забъркваш! И дори не знаеш защо! Крис, осъзнай се! –Разтресе леко рамената й, надигайки се.- Поне приеми истината, поне не се залъгвай! По-лесно е да се залъгваш, но не е по-безопасно! Поне в нашата професия!
-Да те вземат мътните, Луис! –Скочи ядосано от хамака.
-Вече са ме взели, за да ти казвам тези неща! –Дочу откъсъчлено гласа му, влизайки в къщата.


Последната промяна е направена от на Пет Фев 01, 2008 9:20 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пет Фев 01, 2008 8:26 pm

Затвори капачето на мобилния си телефон и се облегна наазд в хамака, затваряйки очи.
Разтърка с пръсти слепоочията си и въздъхна.
Беше получила първата си поръчка от един месец насам.
Не беше нищо трудно. Едната цел бяха двама братя живеещи в Лондон, а другата беше баща им, който живееше в малък град на около 200 мили от къщата в която живееха в момента.
Надигна се рязко и влезе в хола, където бяха Леонард, Джеймс и Кейт. Огледа ги.
-Джеймс, Кейт, имате поръчка. - двамата се поизправиха и заслушаха с по - голям интерес.
Ем им представи мишените, даде им координатите и метна кючовете от Мерцедеса на масата.
-Ще пътувате с него. Внимавайте.
-Кой ще се заеме с бащата? - попита кейт
-Аз, отвърна Емили, взимайки цигарите си от масата.
-Хм....А имаме ли срок? -попита Джеймс
-Правете каквото искате! - отвърна Ем, докато излизаше - Не сте малки. Така и така каквото и да объркате, аз го обирам, тъй че, вече ми е все тая.
Качи се бързо по стълбите и влезе в спалнята си.
Махна дневните дрехи от себе си и се среса.
Облече черни дънки и ботуши до коленете с висок ток, след което навлече една тъмна тениска и чено дънково яке. Върза косата си на опашка и си сложи тъмните очила. Прибра в джоба си ръкавиците и грабна ключовете от Фоксвагена.
Всичките й оръжия бяха в колата, за това тя разтовари саковете, оставяйки ги в коридора и взе ножовете си, пистолета си и снайпер, със допълнителното му оборудване.
Върна се до хола без да казва нищо и взе мобилния си.
Точно щеше да излезе, но се сети за нещо, след което се върна малко назад, отвори вратата към мазето и затваряйки я слезе долу.
Светна лампата, която озари помещението в маглива светлина.
На един стол завързан седеше Джонатан.
Изглеждаше ужасно. Беше брадясъл, мръсен.
Вдигна глава и я изгледа.
-О, ти реши да се спуснеш от висините и да слезеш при простосмъртните? - промърмори той
-Как се измъкна от затвора Джон?
-Така както ти се измъкна от къщата ми!
Ем се засмя.
-Ти така и не рабзра как се измъкнах от онова проклето място.
-Имаш право..но все някога ще разбера.
-Няма да доживееш, за да разбереш.
-Последния път когато се канеше да ме убиеш, не ти стискаше Ем.
-Да, прав си не ми стискаше, но тогава бях на 16 Джонатан. Бях на 16, бях заключена в грамадна къща от гаджето си - извратен параноик, и бях невръстна.
Сега..сега нещата са други.
Последва мълчание.
-Няма ли да зпочнеш да ме измъчваш, за да разбереш нещо...?
-Не слязох за това тук.
-Все има някаква причина, след като 1 месец не се престраши да слезеш и да погледнеш миналото в очите.
-Мълчи, Джон, не знаеш какво говориш. Тук съм заради Ана. - тя се заведе напред, приближавайки лице до неговото. - Не искам да се доближаваш до нея! Не искам да й говориш! Ако искаш да изживееш пълноценно времето което ти е останало, ако тя пак слезе тук, просто не говори с нея. Ще разбера ако си го направил!
-Ням..
-Не ме интересува! Нямам време за отегчителните ти слова. - Тръгна по стълбите нагоре- не забравяй какво ти казах.
Беше на входната врата, готова да тръгне и да се измъкне за малко от къщата, когато бе спряна от гласа на Луис.
По дяволите.

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пет Фев 01, 2008 9:02 pm

-Аз… Бързам, Луис! –Понечи да отвори вратата, но той постави своята ръка върху нейната.
-И закъде?
-Ох… -Изстена Емили.- На мисия съм, имам да пътувам много, не можем ли да минем плеядата от скандали и да тръгвам? Обещавам, като се върна ще си наваксаме.
-Съжалявам че правя всичко не както трябва! –Процеди тихо, а после продължи.- Каква мисия?
-Някакъв дъртак в някакво село. Хайде, де, Луис, пусни ме да тръгвам по-бързо! Довечера ще говорим. –Отчаяно се опита да дръпне вратата, но Блекмур не й позволи.
-Защо не ми каза?
-Защото сега го разбрах, дяволите! –Полагаше неимоверни усилия, за да не се ядоса, но още малко и те щяха да станат безполезни.
Луис се позамисли малко, а после отвърна:
-Идвам с теб.
-Не, не, НЕ! –Извика накрая.- По дяволите, стоиш си тук! Само ти ми липсваш!
-Аз питал ли съм те?
-Присвояващ си власт над мен, която не ти се полага! –Изсъска насреща му.- Отивам без теб, не подлежи на обсъждане!
-И ти над мен!
-Този екип е мой! Вие правите това, което аз казвам! –Главата й се пълнеше с кръв.
Луис я дръпна рязко и я притисна към себе си. Ръката му мина по гърба й и висна от ръба на дънките й. После прошепна в ухото й:
-В леглото, може би. Извън него трудно можеш да ме контролираш!
После се отдели от нея, точно преди да го фрасне.
-Отивам да се оправям, ти ме изчакай!
-Ще имаш да взимаш, ако мислиш че ще те чакам! –Изсъска му Емили и отвори вратата.- Ще се видим по-късно!
Докато се обличаше, чу как нещо се разби в стената и се усмихна. После, без да се церемони много-много, слезе долу при колата и й се усмихна.
-Стой, стой! –Отблъсна я назад, когато се опита да се нахвърли срещу него.- Аз ще карам, а няма да стане, ако ми отиде още един крайник!
-Къде… е… ключът? –Изсъска на пресекулки Емили, готова да го изяде с дрехите.
Луис се усмихна и се разположи на шофьорското място.
-Сядай! –Подкани я, но момичето отказваше. Пресегна се към другата врата, дръпна я за ръката и я накара да затвори. Когато колата изръмжа, Луис промълви тихо, готов да поеме последствията от думите си, преди да я подкара:
-Когато настръхнеш въобще не следиш движенията. –Усмихна се леко. Очакваше някаква реакция, но не я получи. Емили беше облегнала глава на стъклото и се взираше с някаква смесица от тъжен и унесен поглед сред размиващите се картини.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пет Фев 01, 2008 10:07 pm

Къщата на стария мъж се намираше на няколко километра от самият град. беше голяма, с много акри земя, но самата зграда бе много близко до входните порти, което напълно устройваше Емили и Луис, който бяха пропътували пътя в пълно мълчание, бе зда се брой единият час, който Ем прекара в неспокоен сън.
5 часа бяха пътували и сега бяха паркирали на стотина метра от входа зад едни големи дървета, така че да не може охраната да ги види.
Стояха от един час тук, изчучавайки и обсъждайки данните които имаха. Знаеха, че остава само един пазач, след 12 вечерта
Тогава бе удобния момент.
Щяха да убият пазача, след което щяха да се качат на гаражите до входа от където можеха със снайпера да гръмнат мъжа, ако бе в някоя от предните стаи.
-Аз ще се заема с охраната - съобщи Блекмур докато обсъждаха, плана. Бе почти 11. До вечерта и двамата обсждаха за последен път предстоящите действия.
Емили бе толкова уморена от напрежението, че и се искашеда се откаже.
бе планувала тази мисия...като почивка, като малко усамотение, а в крайна сметка се наложи да се справи с Блекмур.
Кимна за пореден път, изобщо не й се спореше, след което си запали цигара и допи кафето си.
След няколо секунди усети как Луис я придърпа с гръб към себе си, малко назад в седалката и смъквайки надолу якето й, започна да разтрива рамената й.
-Защо си толкова напрегната?
Ем притвори очи за момент, след което се дръпна от него и оправи якето си, закопчавайки и горното копче.
-Нищо ми няма - отвърна му.
-Ем
-Луис! - извика тям, после се успокои - просто съм изморена, това е.
-Тогава защо тръгна?
-Исках да бъда сама! Точка!


Изчака Блкекмур да й даде знак и се придвижи бързо напред, носейки малък сак, в който бе снайпера.
Мина покрай безжизнения труп на единстения, останал в къщата, пазач и се насочи към малкото вито стълбище, за да се качи на гаражите.
Екипировката не бе никак лека, но се справяше.
Качиха се на равната поърхност.
Прикриваха ги клоните на грамаден стар орех, който се спуската като було.
От това място се виждаше всяка една стая от предната страна на голямото имение.
Охледаха добре.
Хола светеше, както и две от стайте за прислугата.Коридора също.
След няколко минути, стария баща се настани в едно от креслата в хола, с чаша бренди и някаква пура в ръка.
-Трябва да изчакаме прислугата да си легне! - обърна се Ем към Луис, който се бе авел зад нея.
Жената започна да изважда снайпера от сака и приставките му, сглобявайки ги бързо, сръчно и безшумно, докато Блекмур се върна долу, за да завлече тялото на пазача в храстите.
Ем извади от дъното на сака няколко патрона и ги смени с тези на снайпера.
Бяха големи капси, поне около 2 сантитемтра, с много остър връх и заострени стени, до средата на самия патрон.
Бяха много удобни за случая, тъй като ня,аше да счупят стъклото на прозореца, а щяха безшумно да минат през него.
Където и да уцелеше, мишената умираше, тъй като след като патрона проникнеше в тялото върха се разглобяваше от каполата нанасяйки двойни поражения.
Блекмур се върна и двамата зачакаха в мълчание.
След двайсетина минути прислугата най -после загаси лампитепо спалните си, и нагласявайки мерника, Емили легна на гаража, прицелвайки се.
Отне и десет секунди докато нагласи мерника и насочи ръжието към жертвата.
Пое си въдух и натисна кратко спусъка, изпращайки оршума право в сърцето на мъжа.

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пет Фев 01, 2008 11:32 pm

След като й хвърли ключовете се облегна на колата. Емили се качи нагоре, но се спря учудено на стълбата.
-Защо не влизаш?
-Искам да подишам малко.
Момичето сви уморено рамене и се качи в къщата. Луис се доближи до мотора и прехвърли крак през машината. Погали леко таблото взирайки се в кормилото по-задълбочено, отколкото можеше да се приеме за нормално. И за всичко това си имаше причина – той въобще не виждаше машината, върху която се беше разположил. Съзнанието му летеше в съвсем друга посока. И никой никога не би успял да познае точно кое предизвикваше напрежението в жилите му.
Ключът издрънча толкова рязко, колкото китките се огънаха, надавайки газта, почти толкова бързо, колкото машината изръмжа зловещо в нощната тишина. Вятърът засвистя в ушите му, а картините се преливаха в цветовете на мътната действителност. Спря пред първото светещо заведение, без да знае дори къде се намира.
В момента, в който отвори вратата, го лъхна миризмата на алкохол, цигари и застояло. Няколко стари, дебели пияници, се къпеха в несигурната светлина на малка крушка, висяща направо на кабела си. Запъти се към тъмния бар и, игнорирайки погледите, вторачени в тила му, каза на брадясалия барман:
-Абсент имаш ли?
-Ти да не си луд? –Погледна го недоверчиво.- Той е забранен в Англия!
-Не ми се прави на свещеник, мухльо, ако не искаш да гушнеш чемшира! –Изсъска Луис. Секунди по-късно, под буреносния му поглед, бармана изкара шише със зеленикава течност. Блекмур бръкна в джоба си и остави на масата две банкноти, от които мъжът остана повече от доволен. После се зае да сипва в чашата от течността, а в очите му се отразяваше напитката.

Пет часът сутринта. Леденото усещане на самотата и привкуса на маранята. Луис вдигна поглед към небето и благодари мълчаливо, че всичко беше свършило. Вятърът докосваше лицето му, а главата му се виеше и наболяваше. Може би трябваше да изчака още.
Седна на земята, а после се отпусна върху мократа трева. Кристалните капчици се впиваха в дрехите му и го успиваха. Но не трябваше да затваря очи. Не беше страх, не беше и необходимост. Просто не трябваше. Трябваше просто да си почине…
Почивка? Всеки път все по-зле. Все по-страшно, все по-непонятно, все по-самотно. И се плашеше, че един ден щеше да е зависим, да е зависим от другиго. Така, както се чувстваше зависим сега.
В очите му играеха меките облачета. Тъмносини, в контраст на развиденляващото се небе. Където първите слънчеви лъчи си пробиваха мъчително път през ледената нощ.
Колкото повече се взираше в небосвода, толкова по-замаян се чувстваше. Гледаше като в хипноза оранжевия отблясък на слънцето. Губеше разсъдък си, но пък и се стряскаше отново и отново. Някакво замайване, някакво вманиачаване… В какво?
Половин час… Взирайки се в небето. Един час… Търсейки отговорите, които никой никога не би намерил. Или поне не би поискал да открие…
На втория час, Луис се изправи и се загледа в мотора пред себе си. Всичко вече беше приело стария си ритъм, беше върнал онази част от съзнанието си, която алкохолът беше спасил, изпращайки я в дъното на разума му. Или извън него?

Докато прекрачваше прага, вече почти беше забравил случката. Щеше да си я спомни, но не сега. Просто мина по инерция по коридора. Телефонът на Емили беше останал в джоба му. Беше звънял, но звукът беше прекалено далечен за съзнанието му. Чак сега той го беше разбрал. И знаеше защо.
Отвори вратата и, въпреки че не чу никакъв шум, знаеше, че е будна. Просто заобиколи и клекна до главата й, облегната на меката възглавница. Взря се в празния й поглед и напрегнатите й черти. Сякаш виждаше през него. Протегна ръка и погали голото й рамо, но тя продължаваше да блуждае някъде.
Луис се изправи и седна на леглото. Наведе се над нея и докосна с устни слепоочието й. Емили не отвърна.
-Ем… Ем… -Привлече вниманието й. Емили отвърна глава и се загледа в него. Очите й бяха подпухнали, чертите - бледни.- Извинявай. Извинявай за всичко.
Момичето отново не отвърна, просто го погледна с някакъв уморен, отчаян, объркан поглед. Ръката му се стрелна и погали брадичката й.
-Усмихни се… Моля те.
Емили не се усмихна. Изправи се и седна на леглото, гледайки го с някакъв налудничав, кръвясал поглед. Ръката й се стрелна към яката на блузата му и я стисна силно, усуквайки я между треперещите си пръсти.
-Аз… -Понечи тихо и несигурно.- Страх ме е… Страх ме е повече… повече отпреди. Аз… объркано е…
-Ш-ш-ш… -Прошепна Луис притваряйки очи. Наклони се към нея и обви с ръце гърба й, прегръщайки я, чувствайки учестения й пулс, нервните й движения, треперещите й пръсти по тила си. Притисна я по-силно към себе си, в опит да я успокои. Прокара ръка по врата й и загали леко главата й.- Недей, Ем… Не го мисли. Всичко е наред…
Едва когато ръката й погали крака му, се отдръпна леко и опря челото си в нейното, притваряйки очи:
-Не, Ем…. Ем, недей…
По страните й лъщяха сълзи, а тя нямаше сили да вдигне поглед към него, докато разкопчаваше копчетата на панталоните му с треперещи ръце.
-Емили… Недей!
Чак тогава вдигна поглед към него. Изгледа го с такава тъга, че сърцето му се сви. С първите сутрешни лъчи в очите й се отразяваше някаква самотна меланхоличност, налудничав трепет. Без да може да осъзнае, че в очите й трепереха сълзи, потъваше отново и отново в празния й поглед, опиянявайки се от тъгата й, тъга, която беше таяла в себе си цял живот. Която беше крила, която беше пазила за себе си. А сега споделяше… отново и отново. А лъчите галеха бледните й черти. А вятърът срещаше света за първи път в чертите й.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пет Фев 01, 2008 11:55 pm

Притисна се към топлото тяло до своето и издаде тих, почти неуловим стон, на задоволство.
Тя и Луис бяха завиви до брадичките с одеалото, бяха се вкопчили, като отчаяни мъченици един в друг и след странните неща койот се бяха случили сутринта, сега бяха сравнително спокойни.
Емили смъкна одеалото мало надолу и потърка лице в неговото.
Блекмур я притисна силно до себе си, целувайки челото й.
-Всичко ли е наред......? - попита тихо той.
След тази сутрин нещата щяха коренно да се променят. Коренно. Всичко щеше да проличи с времето.
Ем не искаше да говори за това само кимна леко и зарови глава във врата му.
-Не искам да ставам - прошепна му
-Няма нужда да ставаш -отвърна също шепнейки Блекмур.
Имаше толкова много да обмисля. Най - вече случилото се.
Още потреперваше като си спомнеше за тъгата в очите й. За онази необятна тъга, когато бе срещнал погледа й.
Помнеше сълзите й. Помнеше сълзите който се лееха по бузите й, без да бъдат желани, но и безспирни.
Помнеше треперенето й, помнеше отчаянието, помнеше нуждата.
Не вярваше, че изобщо някога ще я види да плаче, че ще я види толкова срината...толкова смазана. Но се бе случило. Можеше никога повече да не се случи, но той и не желаеше да я вижда повече в това състояние..състояние от което сърето му се късаше.
Лежаха така в мълчание още известно време, докато накрая Ем не се изправи в леглото и не се обърна към него.
Наведе се и го целуна по гърдите, после по устните и се изправи.
Първото като дреха което и попадна бе ризата на Луис. Беше голяма, и дълга.
Облече я бързо, закопча копчетата и нави ръкавите до малко под лакътите, след което отново се върна в леглото при Луис който не бе мръднал.




Да знам, знам, по кратко и по - тъпозавършващо мнение не съм писала. Утре ще едитвам.

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   

Върнете се в началото Go down
 
Наемник на смъртта
Върнете се в началото 
Страница 3 от 8Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Next

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Mad Freaks :: Books and Stuff :: Role Play-
Идете на: