Mad Freaks


 
ИндексВъпроси/ОтговориТърсенеРегистрирайте сеПотребителиПотребителски групиВход

Share | 
 

 Наемник на смъртта

Go down 
Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Next
АвторСъобщение
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Съб Фев 02, 2008 1:03 am

Когато се пъхна под завивките, стъпалото й опря в глезена му, а ръката й застина на гърдите му, които бавно и наспивно се повдигаха в слаб, монотонен ритъм. Постави глава на ръката му, точно до сгъвката на рамото, и Луис потрепери от топлия й дъх по гърдите си. Прекара длан през косата му и затвори очи.
Луис се понадигна леко и погали няколко пъти с ръка нежната кожа от талията й до мишницата .
-Студено ли ти е?
Емили не отвори очи, намери лицето му инстиктивно и докосна с устни неговите. После се сгуши в меката му прегръдка и леко измърка, когато ръката му изцяло обгърна талията й, притискайки я към себе си.
-Студено ли ти е, Ем? –Повтори въпроса си, но тя отново не отвори очи.
-Ш-ш-ш… Слушай! –Прошепна тихо и се усмихна леко с крайчеца на устните си.
Луис се ослуша – всичко беше потънало в тишина. Някаква странна, подтискаща тишина. Чак тогава дочу удара на вълните, който свистеше леко отвън. Опря чело в нейното и докосна с устни носа й. Сега вече разбираше.
Едва тогава притвори очи и спря да изучава с пръсти хладната кожа на гърба й. Усмихна се в просъница и вдигна вяло с ръка одеалото, така че то я зави изцяло. Едва тогава, чувствайки че вече е заспала, се отдаде и той на умората..

Когато се събуди, беше вече нощ. Първото, което видя, бяха очите й, затворени и треперещи в съня клепачи, на милиметри от неговите. Поразмърда се леко и прекара крак между нейните, чувствайки хладните й стъпала до своите. Емили отвори бавно очи и му се усмихна леко.
-Здрасти. –Промълви тихо и уморено.
-Здравей. –Усмихна се срещу нея.
Емили се поразмърда и прокара ръка по тила му.
-Знаеш ли… -Промълви, след като сякаш векове изучаваше очите му.- Може би е време да станем.
-Уморена ли си? –Попита я, отмествайки един кичур, който беше застанал на лицето й.
-Не, вече не. –Усмихна се. Когато Емили се изправи и докосна със стъпалата си студения под, потръпна.
-Стой! -Луис се усмихна леко и стана от леглото. Взе от гардероба един дълъг пуловер и един анцуг и се приближи до нея.- Вдигай! –Емили вдигна ръце и Луис прокара ръкавите през тях и й помогне да се облече. Докато оправяше пуловера върху й, Емили спокойно облегна глава на гърдите му и притвори очи. Не след дълго вече и анцуга беше върху й, както и едни стари, вълнени чорапи. Емили се усмихна, запазвайки равновесие без опората на гърдите му и промълви:
-Много ли съм грозна? –Луис се засмя, но отвърна тихо:
-По-красива не си била.
После й помогна да се изправи и двамата излязоха от стаята.
Минути по-късно, Емили беше вързала косата си на кок и топлеше ръцете си с чаша горещ чай. Беше се разположила върху дивана, вдигайки и двата си крака върху меката му повърхност, и гледаше отнесено помещението.
Когато Луис влезе отново, тя му се усмихна, докато сядаше до нея. Прекара крак през неговите и се остави едната му ръка да разтрива отнесено врата й. Скри лицето си в сгъвката на шията му и целуна нежната, топла кожа. После се облегна на рамото му и се загледа в дима, който извираше от чашата.
-Защо си го причиняваме? –Попита го глухо, наблюдавайки нищото.
-Така го чувстваме. –Отвърна й с треперещ глас.
-А откъде го знаем, ако преди не сме го чувствали? Ами ако грешим? –Попита го отново, но Луис не отговори. Просто притисна дланта й към своята и облегна глава върху нейната. Щеше да остави мислите за по-нататък, сега трябваше да се чувства, сякаш не губеше нищо. Иначе нямаше да разбере за какво щеше да плати толкова жестока цена. И смисълът на жертвата щеше да изчезне, като шепа дъх в прегръдката на призраците.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
lonkata

avatar

Брой мнения : 36
Registration date : 21.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Съб Фев 02, 2008 1:33 am

Кристин усети, че някой до нея се размърда и рязко завъртя глава към мястото от където дойде шума. Леонард се бе отпуснал по корем и спеше неуспокояван от нищо, а едната му ръка бе преметната през кръста на жената до него. Чертите му бяха така спокойни и отпуснати. Рядко можеше да го види такъв и реши, че сега може тайно да го погледа, не за друго, а за да го поопознае макар и съвсем бегло. Беше красив и ако се вгледаше по-внимателно можеше да се открие някаква нежност, която с времето бе избледняла, нежност, която си бе отишла и която сега бе прикрита от студенина и сериозност. През всичкото това време, през което се познаваха тя така и не бе разбрала нищо за него – не знаеше нито къде е отраснал, нито какъв е бил животът му, само това, което той бе казал още в началото, а то не бе много. Искаше да го опознае, искаше да може да го разбира, но ако той не й позволеше тя нямаше как да го направи.
Целуна го нежно по челото и съвсем лекои внимателно се измъкна от прегръдката му. Стана, изми, облече се и тихо излезе от стаята. минаваше 6:30 сутринта и Крис бе убедена, че нямаше да има никой, който да е буден по това време. Беше права. Къщата бе потънала в тишина, а лъчите на утрешното слънце нахлуваха свободно през големите прозорци в хола. Мина през него, а след миг излезе през вратата на балкона и с тихи стъпки се спусна по стълбите, а после почти на бегом излезе и от двора. Бе хладна сутрин и кожата й инстинктивно настръхна, а босите й крака почувстваха капчиците роса, които покриваха тревата. Не й трябваха чехли. Познаваше добре пътя до плажа, където щеше да потича.
Спусна се по пътеката към брега и когато стъпи на студения пясък се спря за миг и се загледа – розаво, оранжево и синьо се преливаха от изток, а златното слънце се къпеше в морската синева, която се простираше докъдето погледът ти стига. Вълните целуваха нежно залтистият пясък за миг, а след това отново си тръгваха, оставяйки само спомена след себе си. Потопи краката си до колене, а студената вода я накара да потрепери, все още бе рано за плуване.
Излезе от водата и затича бавно към скалите в края на ивицата. Вятърът духаше в костие й, а шумът от разбиващата се вода я караше да забърза все повече и повече кроса си. Не знаеше колко време бе тичала, но съвсем скоро вече се катереше по скалите и когато стигна до тези, които бяха най-навътре в морето седна на една и се згаледа. Всяка скала бе бряг на някоя вълна, а леки пръски докосваха голите й крака и ръце, карайки я да трепери от студ, но тя не се помръдна дори сантиметър. Харесваше й да гледа играта на морето и да чувства мириса на солената вода в ноздрите си.
- Цигара? – Кристин подскочи стреснато и като се обърна едва се сдържа да не се опули – Леонард я наметна с горнището на анцунга си и седна до нея, вадейки кутия с цигари и като запали две й подаде едната. – Защо се измъкна така сутринта?
- Ами ти спеше. Не исках да те будя. – отвърна му тихо и отново се загледа.
- Е, събуди ме. – усмихна селеко той. – Винги ли се измъкваш тихо мълком сутрин? – Кристин го погледна учудено – Не просто, за да знам да не се притеснявам като се събудя и теб те няма.
- Не. Само когато искам да бъда сама. – каза жената и продължи да се взира в морето.
- Какво има?
- Нищо. Какво трябва да има? – май никой, никога не й бе казвал, че е ужасно слаба лъжкиня.
- Като се научиш да лъжеш ще го правиш, но дори тогава ще позная лъжата ти. – промърмори той и се изправи. – Хайде ела. – подаде й ръка, а тя го зяпна. – Ще настинеш тук.
- Ти върви. Аз ще те настигна. – за миг устните й се извиха в съвсем лека усмивка, но после пак изчезна.
- Дойдох за теб и няма да си тръгна с празни ръце. – все още седеше над не я, а ръката му чакаше нейната. – Хайде ела с мен.
- Не мога. – промърмори тихо и облегна глава на дланите си. Кристин почувства как някой сяда зад нея, а след това нечии други ръце обвиха талията и я придърпаха в силна прегръдка. Тя се отпусна на гърдите му и затвори очи. Леонард не бе от хората, които иразяваха чувствата си чрез думи, а чрез действия. Той нямаше да тръгне да й се кълне във вечна вярност и любов дори след гроба, просто защото не знаеше дали това някога ще се случи, но сега можеше да й даде подкрепата си. Той също се плашеше малко или много от това, което се случваше, но какво можеше да направи? Имаше нещо в нея, което го караше да търси погледа й, устните й, да мисли за нея, да я желае, а това му бе достатъчно..или така си мислеше?
Двамата стояха така сякаш с часове. Тихи, отдадени на мислите си за минало и бъдеще, за това, което предстоеше да сеслучи или можеше никога да не стане, потънали в обятията на другия, доволни дори на това.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Съб Фев 02, 2008 11:50 am

Ем седеше на дивана загледана в лаптопа, преглеждайки сметките в картите, докато Луис правеше кафе в кухнята.
През нощта отново бяха заспали на дивана прегърнати и се бяха събудили чак към 10 сутринта.
В хола нямаше никой друг.
Останалите или не бяха станали, или не бяха искали да ги притесняват.
Джйемс и Кейт все още ги нямаше.
Блекмур усещаше как Ем от време на време поглеждаше часовника, като нервен тик, но и самата тя знаеше, че двамата ще се забавят повече.
-Вече до толкова се притеснявам дали няма пак да се издънят, че ме е страх да ги пращам където и да било -усмихна му се тъжно, докато сядаше до нея с двете чаши кафе и пепелник за цигарите.
-Всички имаха нужда от почивка..някъде на спокойствие...да се надяваме, че сега нещата ще се пооправят. - отвърна той, намествайки одеалото по добре върху раменете й.
Ем се усмихна и го целуна по устните, след което се зае да проверява пощите си, докато Блекмур остана неподвижен, да я наблюдава.

-Къде са Джеймс и Кейт? - попита Крис, отпивайки от кафето си. В стаята вече бяха Луис, Ем, Кристин, Леонард и Ана и разговаряха оживено.
-На мисия! - отвърна Емили
-Защо не са казали, че ще заминават? - попита Ана
-Защото заминаха веднага, както и ние с Луис, а ти явно два дена не си мърдала от стаята си.
Ан не каза нищо повече само седна на стола срещу бара.
Блекмур се бе разположил на дивана в края му, облегнат на няколко възглавници, и беше придърпал Ем между коленете си.
Главата й бе спокойно отпусната на гърдите му, докато разговаряха.
-Сутринта проверих всички сметки. - тя посочи към едихн тефтер на самасата - вижте дали това са текущите суми.
Останалите се изредиха един по един и всички кимнаха без да казват нищо.
Ем се дръпна малко нагоре и целуна Луис по бузата, докато ръцете му се обвиха силно около талията притискайки я силно към тялото си, докато търсеше устните й.
-Ако ще стигаде до по - далеч- обади се Лео, смеейки се - нека не е на дивана на който седим всички.
-Хах, много смешно Леонард - саркастично отвърна Блекмур - сега ли го измъдри това лафче?
-Момчета!- обади се Кристин - достатъчно!!!
Отново последва мълчание.
-Ем? - изведнъж се обади Ана.
Емили кояро бе затворила очи и пушеше цигара я погледна.
-Ще разпиташ ли Джонатан? Каза, че ще го направиш!
Ем въздъхна.
-Виж..Ан, дори и да го разпитам няма да узная нещо, което вече да не знам - отвърна чернокосата изправяйки се
-Как така? Нали искахме да знаем за какво ни е преследвал? - обади се Кристин.
Емили въздъхна.
-Преследваше ни...за отмъщение.
-За какво от,ъщение, та ние не го познаваме! - обади се Леонард.
-Отмъщение за това, че преди 9 години избягах от него, осовбодих се от един затвор, а него вкарах във фередалния затвор.

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Съб Фев 02, 2008 1:02 pm

-Какво? –Луис беше извъртял глава, така че да срещне нейния поглед. Емили му се усмихна леко и сви рамене.- Живяла си с този кретен?
-Имах връзка с него някога. Но после нещата се развиха по-лошо, отколкото можех да предполагам.
-Чакайте, чакайте! –Прекъсна ги Леонард.- Защо никога не си го казвала?
Емили и Луис заети да се гледат проницателно и да се опитват да проникнат в чуждите мисли, затова и не чуха думите на Лео.
-Защо не си ми казала? –Попита я тихо.
-Ти защо не ми каза за Селен? –Върна му въпроса спокойно.- Това е просто минало, Луис, всички го имаме.
-Ей сега новия скандал. –процеди Кристин с половин уста. Но не беше познала. Ръцете на Луис се спуснаха по корема й и се заиграха вяло с ръба не блузата. Той се наведе леко и целуна челото й, а после се възцари отново мълчание.
След като останалите успяха да се отърсят от странната им реакция, отново се поразмърдаха и се заеха със своите си мисли. След един дълъг и изтощителен за слушане спор между Кристин и Леонард на тема хладни оръжия, Ана се понадигна и погледна часовника:
-Хей, един и половина е, ние няма ли да ядем?
Крис изсумтя недоволно:
-Няма пак аз да готвя!
-Повярвай ми, никой не те кара! –Засмя се Леонард, а тя му хвърли кръвнишки поглед.- Ако искате, мога аз да отида да направя нещо?
-Или аз? –Предложи Ан.
-Лео, ти готвиш всеки път. А, Ан, ти и без това го караш на фотосинтеза. Луис, време ти е да развъртиш черпака! –Скастри го Крис. Още я държеше ядът към Блекмур, въпреки че се беше поуталожил. И, въпреки всичко, тя още не беше готова да разговаря с него насаме.- Хайде, мързел такъв, само ти винаги се укриваш!
Луис се поразмърда леко и, отмествайки Емили от гърдите си, се изправи.
-Добре, права си. Отивам да готвя.
-Само гледай да не ни отровиш! –Извика присмехулно след него Кристин и Луис й показа неприличен жест с ръка от кухненския бокс.
Емили допуши бавно цигарата си, после хвърли одеалото и с няколко скока застана зад него, докато Блекмур се приготвяше да заудря с чукчето суровите пържоли. Тя прокара ръце по корема му и се притисна към него, облягайки глава на плешката му и притваряйки очи.
-Така няма да стане особено бързо. –Усмихна й се нежно. Емили се отдели от него и го целуна по устните. После се зае да мие парчетата месо от кръвта. След като свърши с тях, отвори хладилника и, под ударите с чука по месото, остави купа зеленчуци на плота до него. Пусна мазнината да се загрее и се зае да мие бъдещата салата.
-С какво ще ги правиш? –Попита го, след като за броени секунди един домат се стовари, нарязан на тънки парченца.
-Със сусам. –Усмихна се на странната й физиономия и хвърли поредната пържола в купата с намачканите.
-Сусам ли? –Погледна го объркано.- Какъв сусам?
Луис се усмихна и посегна към един от шкафовете над главата си, вадейки солидно количество от ядката и подхвърляйки я в ръцете си.
-Откъде го намери пък това? Ходихме с Крис до магазина, но не сме взимали такова нещо.
-Там е въпросът – вие не сте го взели, но тя го е взела. Не може да съществува без сусам. Виждаш ли, имаш пропуски в шпионажа си.
-Голяма работа кой яде сусам и кой не. –Засмя се Емили и се отърка в рамото му, докато режеше една краставица.
-Пропускаш детайлите. –Усмихна й се Луис и поръси солидно количество от опаковката върху дъската, а после се зае да въргаля пържолите вътре. Когато те изцвърчаха пронизително в мазнината, Емили вече беше готова със салатата. Беше сложила вътре пресни домати, краставици, меко сирене, малко кротони и печени семки. След това я беше поръсила леко със соев сос и я беше разбъркала. Сега седеше на плота, отхапвайки от една зелена ябълка, и се забавляваше с външния вид на Луис, който изглеждаше абсурдно в червено-бялата престилка. Когато извади първите пържоли от тигана, отряза мъничко парче и, обръщайки се към Емили, постави вилицата на сантиметри от устата й. Тя го погледна и го изяде, усмихвайки се на това колко крехко беше месото и как хрупаше в устата й сусамът.
Луис избърса с палец ъгълчето на устата й, което несъзнателно беше изцапала, и се усмихна:
-Виждаш ли? Заслужаваше си да се направя за смях.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
MoRtaL_LoVe
End of all hope


Брой мнения : 37
Registration date : 12.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Съб Фев 02, 2008 5:04 pm

-Я да видя какво ми сготви-Ана нахълта в кухнята,прекъсвайки ги.Усмихна им се малко виновно,а след това надникна през рамото на Луис.Направи погнусена физиономия и го изгледа ядосано-Мразя сусам.
-Един обича,друг мрази.Ще си го махаш,като не ти харесва-Луис се усммихна,а Емили се разсмя.Ан се смръщи,но скоро се ухили широко.Хвана някакви чиний и започна да слага масата.Ем се зае да й помогне,докато мъжът се въртеше около тигана.
След около половин час всички бяха насядали около масата,бъбрейки си весело.Кейт и Джеймс още не се бяха върнали,но не се усещаше тягостно чуство,че може да са се издънили.Все пак бяха опитни,а и надеждата,че късметът ще е на тяхна страна,беше останала.Нямаше да сбъркат.Ем и Луис бяха седнали един до друг и си говореха нещо тихо,и макар понякога Ана или Крис да се опитваха да доловят част от разговора им,не се получаваше.Кристин ядеше мълчаливо,а Лео я беше прегърнал през талията,докато обсъждаше с Ан последните новини,които бяха гледали.Нищо интересно не се случваше напоследък.
Ана се облегна на стола си,оглеждайки ги един по един,а после съобщи:
-Беше вкусно-чинията й бе пълна почти договре,освен едната разчовъркана пържола-Отивам да си почина,а и да си дочета книгата.Направо ми стана тежко от тази храна.
Изправи се и натаникайки си някаква непозната дори и за нея мелодия,заизкачва стъпалата нагоре.Чувстваше се прекрасно.Денят бе хубав,светъл и първата мисъл,която изникна в глалвата й бе плаж.Не е сигурна дали плуването й е добро,но можеше поне да отиде да се натопи във водата.Влизайки в стаята си,затвори силно вратата и затърси банския си.Облече го набързо,уви се в една плажна кърпа и върза косата си.Преди да излезе,взе заредения пистолет.На вратата се засече с Лео,който очевидно се бе качил да вземе нещо отгоре.Той я изгледа малко подозрително и попита:
-Къде си тръгнала?
-Като ме гледаш така,мислиш ли,че отивам да планина?-тя се ухили широко и заслиза бързичко надолу.Премина тихомълком покрай дневната и тръгна към мазето.Трябваше да го направи,сега или никога.Отрекхна бавно вратата,но не се и съмняваше,че бе доловил звукът.Джонатан въздъхна някак обречено,без да я поглежда.
-Махай се-процеди през зъби,с поглед,забит в земята.Ана се приближи,но не прекалено близо.
-Защо?
-Не искам да те виждам повече,не искам да си говоря с теб,просто искам да изчезнеш,ок?
-Добре.-съгласи се спокойно и измъкна пистолета.Поколеба се миг-два,а след това го насочи към главата му.Зареди го,слагайки пръст върху спусъка.Смехът на мъжът отекна из помещението,някак тихо.
-Значи вие така решавате проблемите си?С убийства.Мисля,че си го прихванала от онзи Джеймс Найт,който обабче май не е особено добър стрелец,а,Ан?
-Не смей да говориш така.Затвори си устата и слушай.Сега аз ще говоря.Нарави и си направил толкова много грешки,за които заслужаваш да си платиш.И въпреки че незнайно защо,аз изпитвах съжаление към теб,вече не е така.Отвращаваш ме,знаеш ли?Глупак!
-Не,Ан,не съм глупак-възрази спокойно мъжът-Подлец,това е думата.
-Все едно.По-добре да бях чула от теб,че не си преслдвал само за това проклето отмъщение..А не от Емили.
-Минало свършено.Хайде,натисни го,Ана,не се церемони,не ми говори.Просто ме оттърви от това.-звучеше като молба,искрена молба.Нима наистина имаше желанието да умре?
-Ще го направя,уверявам те.А и като си спомня,че се застъпих за теб.Можех да те измъкна,..-жената поклати глава,а след това прехапа устни.
-И да го беше направила,пак щеше да е същото.Имам ли право на предсмъртни думи?
-Да се извиниш ли искаш?
-Не мисля.Е,може ли?
-Бъди мой гост.-подкани го,стягайки ръката си около оръжието.Щеше да го направи,нямаше да се поддаде какво и да кажеше.
-Харесваше ми да бъда убиец,но никога не съм вярвал,че ще ме убие такъв.Чувствам се добре преди смъртта си,никога не съм и мечтал за това.Благодаря ти,Ана.-Джон завърши думите си с тежка въздишка,а русокосата помълча малко,преди да промълви:
-Това ли беше?
-Да,хайде направи го.
Ана стисна зъби и се приготви.Самодоволната усмивка бе грейнала на лицето на мъжът.Едно..две..три..Натисна спусъка и куршумът излетя.Треперещата й ръка обаче го отклони и той уцели рамото на Джон,вместо главата му.Бликна кръв,а жената само проплака.Метна оръжието към ъгъла на стаята и тръгна нагоре.Няколко сълзи се спускаха по бузите й,но тя ги изтри с опакото ан ръката си.Ускори крачката си,имаше чувството,че е направила грешка.На входната врата се сблъска с Емили,но я подмина и побягна към плажа.Седна точно до водата и се загледа в далечината.Не плачеше,не страдаше.Туко що бе ранила човек,за който нямаше да има кой да се погрижи и щеше да умре.Дали бе постъпила правилно?..

_________________
Did you ever?
Loose yourself to get what you want
Did you ever?
Get on a ride and wanna get off

Did you ever?
Push away the ones you should've held close
Did you ever let go?
Did you ever not know?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
^Daughter of the night^

avatar

Брой мнения : 39
Age : 26
Location : In your nightmare
Registration date : 12.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Съб Фев 02, 2008 11:22 pm

Кейт се поразмърда леко,намествайки главата си по-удобно на възглавницата.Беше се излегнала по корем,а чаршафа й покриваше малко над кръста.Косата й се бе разпиляла по гърба и възглавницата,а едната й ръка бе свита под тялото й.
Джеймс вдигаше от време на време поглед към нея,сваляйки го бързо и продължавайки да преглежда за пореден път данните на компютъра.Накрая когато часовника му показа 5 часа се изправи протягайки се,при което рамената му изпукаха,и се насочи безшумно към леглото. Кейт изобщо не го усети –нито приближаването му,нито надвесването му над нея.Едва когато попаднаха на кръста й я загъделичкаха тя подскочи стрестнато и обръщайки се му заби звучен шамар право през лицето.
-Нещастник!! – изръмжа тя удряйки го силно с възглавницата. Изправи се рязко в леглото и за малко не се върна отново там тъй като се бе оплела доста сериозно в чаршава.- Ще те убия влечуго такова!!! –тя се изправи на колена и протегна ръце към врата му,но той ги хвана и я бутна назад. Кейт се опита отново да се изправи ,но той се настани върху нея продължавайки да осуетява опитите й се свобода на движенията.
-По дяволите,Найт,като си толкова разгонен върви си намери някоя курва и ме остави да спя!!!
-Време е за ставане.-засмя се той впивайки устни в нейните,но Кейт най-сетне успя да се освободи и го избута от семе си,изправяйки се.
-Някой ден ще ти прережа гърлото без да ми мигно окото да знаеш!-изсъска тя насреща му.Джеймс само се засмя плъзвайки поглед по голите й крака,което още повече я изнерви и пак го удари с възглавницата и ке такочи към банята.
От три дни бяха наели стая в един малък,но спретнах хотел и наблюдаваха жертвите. Двамата братя притежаваха голяма компания и прекарваха почти целия си ден в сградата,което щеше са рече,че там беше най-удобното място за убиването им.С добър план,малко късмет и малко умения щяха да се справят без грешки.
Когато Кейт излезе от банята,Джеймс отново се бе настанил зад лаптопа и отпиваше бавно от чашата си с кафе. За негово облекчение,садистичното й настроение я беше напуснало.
Жената заобиколи масичката подпирайки се на рамото му и вглеждайки се в монитора.
-Всичко е готово,остава само да ги убием.-плесна с ръце той вдигайки поглед към нея.- Само едно нещо не разбирам!-дори да го слушаше тя не го показа с нищои той продължи.-Защо никога не съм имал задача с теб?
-Защото аз помолих Емили.
-И защо?
-Защото с теб човек не може да работи.Винаги искаш за себе си интересното.
-Е,като че ли ти не правиш същото в момента!-изсумтя той.
-Именно защото съм същата не бива да работим заедно.
-Егоистка.
-Тъпак.-отвърна му с усмивка тя и се изправи протягайки се.-Хайде,стягай се!
Тя се насочи към леглото и приклекна до сака си и разкопча ципа изваждайки от там дрехите си и хвърляйки ги на леглото. Джеймс се зае да прави същото със своите дрехи, съчетавайки го със свалянето на тези,с които бе облечен. След десетина минути двамата бяха напълно готови,а Джеймс нагласяше оръжията си-единия пъхна в колана си,другия в бутуша,а последния остави в ръката си.
Кейт стоеше пред огледалото вдигайки косата си на плитка.Беше облечена с черен удобен панталон и черно поло,напълно контрастиращи със светлата й кожа и тъмната й коса.
Двамата излязоха мълчаливо от стаята и влязоха в мерцедеса.
Десет минути по-късно бяха на пет преки от голямата девететажна сграда,собственост на двете мишени,и слязоха оглеждайки се припряно. За щастие на улицата не видяха никого и бързо свиха в близката пряка. Джеймс приклекна до шахтата,точно до плизките кофи за буклук и хващайки я с две ръце я дръпна силно.Когато желязната решетка изтрака на земята той направи знак на Кейт да се приближи.Тя се огледа за последно зад ъгъла и изтича до него приклякайки и скачайки в шахтата. Джеймс я последва моментално и едва не падна върху нея.
В канала беше тъмно и мокро,но нямаха особено голям избор.
-Сега накъде?-попита той докато Кейт провяраваше малката електронна карта.
-Насам.-измърмори тя и тръгна бързо в тунела,леко поприведена,за да не опира главата й в тавана.
Наняколко пъти спираха да проверяват картата,но после продължаваха отново и след няма и десет минути Кейт вече бе стъпила в сплетените ръце на мъжът и повдигна решетката над главата си,поглеждайки предпазливо. Помещението,нещо като склад,бе напълно пусто. Жената избута настрани решетката и набирайки се на ръцете си,се покатери на пода. Понечи да подаде ръка на Джеймс,но той се качи без нейна помощ и върна решетката на мястото й.
Кейт извади миникомпютъра от раницата на гърба си и го включи.Джеймс приклекна на пода до нея и занаднича през рамото й.
-Първо изпращаме съобщенията....-заговори си сама тя натискайки копчето.Джеймс кимна одобрително.Компютъра изпълни желанието й и до двамата братя бяха изпратени спешни съобщения.-После нагласяме таймера...-отново копчето Enter бе натиснато и след няколко минути пожарната аларма щеше да се включи от само себе си.-и....имаме 15 минути да ги очистим!-тя затвори капака на миникомпютъра,и го пъхна в чантата.Джеймс и подхвърли оръжието в ръцете си и тя за малко не го изпусна,поглеждайки го озадачено.
-За по-бързо и по-лесно изпълнение на задачата!-усмихна й се той пъхайки пълен пълнител в своя.
Двамата се гледаха още няколко секунди,след което излязоха от стаичката и се насочиха към стълбището.Не стрещнаха никакви трудности в промъкването до седмия етаж,с изключение на един чистач,който се появи изневиделица от ъгъла.За щастие не чу стъпките им тъй беше със слушалки в ушите и музиката явно чу допадаше защото клатеше главата с в някакъв странен ритъм,което накара Кейт да се засмее.
Тъкмо когато ги подмина,пожарната аларма се включи и те се спогледаха.Чистачът продължи с работата си,без да чува нищо друго освен силната музика.
Двамата хукнаха по стълбището нагоре. Успяха да се скрият в един килер,точно преди множество от хора се исипа в коридора и с разтревожени възгласи го напусна.
Двамата излязопа бързо от килера и се насочиха отново към стълбището към желания седми етаж.
-Аз се заемам с този вдясно.-обади се Кейт.-Имаме съвсем малко време.Не се проваляй!
Тя понечи да тръгне надясно в коридора,но той улови ръката й и тя се извърна учудено към него.
-Какво?
-Ще успеем.-увери я с широка усмивка той и Кейт не успя да сдържи своята.
-Прав си.Ще успеем.Ако ме пуснеш и отидеш да си свършиш работата!
Той се засмя и се затича в противоположната посока.Кейт не се забави повече,тъй като пожарната аларма продължи да кънти из коридора.
Кейт стигна до вратата и натисна внимателно дръжката.Влезе вътре,махайки предпазителя на пистолета и се огледа.Когато установи,че вътре е празно едва не извика от изненада.
Понечи да се върне,но рязко се спря и продължи навътре.Беше доловила някакъв шум,отвътре.
Стаята беше голяма,едната стена бе напълно съставена от стъкла,които гледаха към града.Също така имаше голямо дървено бюро,с удобен стол и малка библиотека. Именно една част от тази библиотека беше “дръпната” встрани,отваряйки малка врата в стената.Оттам идваше шума.
Приближи се бавно и напук на късмета си мъжъ изкочи оттам понесъл две дузини документи. Когато я видя се облещи,а когато пистолета бе насочен към главата му,изпусна листите и отвори няколко пъти уста преди да успее да каже нещо.
-Аз...вие...какво...станало е някакво недоразумение...вие...не...аз...
-Няма никакво недоразумение,г-н Шерингтън.Ще ви бъда крайно задължена ако не викате.Не искате да си имам проблеми нали?
-Аз,не разбира се...вижте,можем да се разберем...мога да ви платя...
-Ммм...примамливо предложение,но за нещастие трябва да ви откажа....А сега,г-н Шерингтън,трябва да ви убия!Нищо лично,работа!
Той понечи да отвори уста да каже още нещо,но Кейт го изпревари натискайки спусъка. Куршумът се заби право в челото му,откъдето след миг се стече струйка кръв.Няколко секунди мъжът стоя неподвижно,после бавно се свлече покрай бюрото и падна на земята.Кейт стоя миг-два загледана в него след това извади от джоба си запалка и вдигна няколко от листите,запалвайки ги.Щом хартията пламна бързо я поднесе към другите запалими неща върху бюрото,и към библиотеката. Щом половината стая бе обгърната в пламъци тя заотстъпва бързо назад насочвайки се към вратата.Така щеше да изглежда като инцидент.Надяваше се да изглежда така.Джеймс вече трябваше да се е справил.
Излезе в коридора и се огледа.Нямаше и следа от Найт.Усмивката изчезна от лицето й и тя едва не изпищя когато някой я докосна по лакътя. Джеймс обаче се оказа достатъчно предвидлив и запуши устата й.
-Не мисля,че е уместно.Да вървим.
Тя кимна и го последва надолу по стълбите.Когато вече тичаха към мястото,от което бяха влезли,Джеймс най-сетне проговори.
-Е?Успяхме ли?
-Нали ти казах.-засмя се Кейт.Джеймс отмести решетката и тя се вмъкна вътре,след което той я последва намествайки желязото отново на мястото му.
Когато излязоха в страничната уличка,точно до кофите и се подпряха на стените задъхани и се спогледаха.
-Това беше най-лесната мисия,която съм имала!-засмя се жената.
-Това е защото работиш с мен.
-Не се ласкай.-сряза го тя отблъсквайки се от стената.-Моя план беше причината,Джеймс,не твоето присъствие.
-Сега кой се ласкае?-подметна той гледайки я подигравателно.-Хайде да си ходим вкъщи,че искам да си почина!Толкова дни с теб ми идват в повече!-той я прегърна с една ръка през раменете и двамата се насочиха към колата.Въпреки очакваното,Кейт не се освободи от хватката му докато не стигнаха автомобила.Джеймс я изпревари и се настани зад волана,игнорирайки недоволните й приказки.

Джеймс извади ключовете и излезе от колата затръшвайки вратата и вдигайки поглед към къщата.
-Дом,сладък дом,как се радвам,че съм у дома.
-Оставям те с носталгията ти насаме и влизам да се отчитам.
-О,не си познала!Няма да обереш сама лаврите!Това е първата успешна мисия от сумати време!
Двамата се насочиха към вратата и още щом влязоха вътре,лепнаха на лицата си възможно най-широките си усмивки.В хола завариха Лео и Крис да обсъждат нещо.
-Яяя кой се завърна!-възкликна Леонард вдигайки поглед и забелязвайки ги.-Че и цели!
-Че и доволни!-допълни Кристин.-Това може да значи само едно!
-Че сме си свършили работата както трябва?-засмя се Кейт присъединявайки се към групята,която явно си намери нова тема за разговор.

_________________
She sits in her corner
Singing herself to sleep,wrapped in all of the promises
That no one seems to keep,she no longer cries to herself
No tears left to wash away,just diaries of empty pages
Feelings gone astray...


Walking through life unnoticed,knowing that no one cares
Too consumed in their masquerade,no one sees her there...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Нед Фев 03, 2008 12:45 pm

-Какво правиш? –Вдигна вежди Емили, когато Луис скочи от стола на верандата и излетя към вратата. Когато чу гласа й, се спря за миг и се обърна към нея:
-Може Джеймс и Кейт да са се върнали.
-Прав си. И какво от това? –Попита го с усмивка.
-Нещо не е наред. –Промърмори нервно.- Не чу ли?
-Какво да чуя?
Луис не се обърна повече. Затича се към хола и влетя вътре. Виждайки Кейт, Крис, Лео и Джеймс, спря с ръка въпросите им и се обърна към Найт:
-Как мина мисията? –Попита като скоропоговорка.
-Прекрасно, първо пратихме… -Започна Джеймс, но Луис го прекъсна:
-Къде е Ана? –Попита импулсивно.
-Ама какви въпроси задаваш! –Възнегодува Кейт срещу омаловажаването на мисията им, но Луис не я чу. Побягна към стаята на Ана и, неуспявайки да я отключи, я разби с рязък удар. После нервно погледна навсякъде. Ана я нямаше. Излетя на балкона и я видя на плажа, как седеше на една скала и се взираше в далечината. Усмихна се. Явно беше подценил психиката на Ана, мислейки я за прекалено лабилна.
Но отново се сети за шума. Толкова дълго беше използвал заглушител, че се беше научил инстинктивно да усеща трептенията и крясъка на куршума. А несъмнено беше чул шум.
В един миг лицето му пребледня и той изскочи от стаята на момичето. Затича се надолу, едва не поваляйки Леонард на пода, блъскайки се в него. Дори не го забеляза, камо ли следващите му думи. Блъсна вратата на килера и заслиза нервно. За миг се спря, забелязвайки люшналата му глава и кръвта, която беше обагрила почти цялото му рамо.
-ЛЕОНАРД! –Изкрещя толкова силно, че беше убеден, че всички в къщата са го чули. После разкъса рязко ризата му и огледа раната. Повдигна го леко и се взря в тази на плешката му. Куршумът беше излязъл.
Чу стъпките на няколко човека по стълбата. Леонард слизаше първи, след него бяха и останалите, с изключение на Ана и Ем.
-Кейт, Крис, МАХНЕТЕ СЕ, ДЯВОЛИТЕ!
Двете момичета недоволно се отдръпнаха и скоро Леонард и Джеймс докоснаха с крака килера.
-Трябва да го вдигнете, аз не мога! –Изстреля Луис.
-Ама какво е…? –Започна Найт.
-Няма никакво значение! –Изсъска Луис.- Хайде!
Двамата кимнаха и Луис скъса въжетата с ножа си. После го вдигнаха и го оставиха на пода в хола, а килимът се обагри в кръв. Луис нервно докосна сънната му артерия и промълви:
-Още е жив. Но не за дълго.
Емили влетя в трапезарията и едва не извика от изненада:
-Господи, какво е станало?
-Донеси леген с вода и парцал! Както и аптечката! –Изкомандва Луис, поставяйки възглавница под врата му. Когато Емили се върна, тя се зае да прочиства раната, защото Блекмур не можеше да я зашие, тъй като от кръвта не виждаше нищо. След двайсетина минути напрегнато мълчание, положението на Джонатан беше сравнително стабилно, поне за момента. Чак тогава Луис изтри потта, избила по челото му, и вдигна поглед към останалите, които бяха наблюдавали в тишина.- По дяволите!
-Ана! –Процеди Емили през зъби, а очите й се напълниха с кръв. Луис се изправи и хвана ръката й, спирайки я да не тръгне по дирите на момичето. Емили вдигна учуден поглед към него и Луис я поведе нанякъде. Затвориха се в банята, която беше първата врата по коридора.- Какво има? –Попита го, когато ключът щракна в ключалката.
-Каквото и да си тръгнала да говориш на Ана, не е добра идея. –Процеди Луис.
-Тя действа без позволението ми! Убива пленник без позволението ми! Дяволите, какво друго мога да направя, освен да й вкарам малко мозък в главата? –Присви очи Емили.
-Тя е прекалено лабилна, ще вземе думите ти насериозно! –Промълви Луис тихо.
-Да ги взима! Те ще бъдат съвсем сериозни! Ще си сърба попарата! –Ядоса се Емили.
-Тя ще си тръгне, ако й кажеш нещо! –Каза Луис и продължи.- А ти не искаш да разцепваш екипа. Хайде, Ем, успокой се, има хиляда начина да й го кажеш, така че да не съжаляваш после. И само един, който ще я изгони, заради гнева ти. Успокой се!

Емили излезе от банята. Бяха прекарали тридесет минути в тишина, а сега искаше да разбере какво се беше случило с мисията на Джеймс и Кейт. Беше си наложила моментно да забрави за случката.
Луис излезе след нея, но се запъти към входната врата. Обиколи къщата и излезе на плажа. Ана седеше на същото място, на което и преди един час. Покатери се по скалите, но тя не се обърна. Вероятно шумът на вълните заглушаваше стъпките му. Чак когато седна до нея и я погледна с лека усмивка, Ана го забеляза. Погледът й падна върху окървавените му ръце и тя простена, опитвайки се да се изправи.
-Стой, Ан. Къде ще се криеш от гнева на Емили?
Тя му хвърли един поглед и седна до него.
-Защо искаше да го убиеш? –Попита след минутно мълчание Блекмур.
-Не, моля те, не ми задавай въпроси! –Простена момичето.
-Отговори ми, Ан. Не очакваше да минеш без въпроси, нали? Радвай се, че Ем няма да те убие! Кажи ми, защо?
Момичето замлъкна за малко, а после промълви полугласно:
-Защото беше причинил много на Емили. Затова.
-Не само. Емили може сама да се оправя с враговете си. А ти рискува да я разгневиш, да те изгони от екипа, само и само за да го убиеш. Просто не е само това. Има нещо друго. –Промълви Луис.
-Няма нищо друго. Може би действах импулсивно, да, може би не го бях премислила, да. Но това ми беше единствената причина. –Ръката на Ана потрепери върху скалата и Луис мерна този нервен тик, но се направи че не е забелязал.
-Ан… -Започна тихо.- Нито един човек не вдига импулсивно пистолет срещу беззащитен. Камо ли трезвен. А и всяко убийство на някой, който не е заплаха за собствения живот, е обмислено добре. Не ме лъжи, а ми кажи причината.
Ана замлъкна неприятно и на няколко пъти понечи да отговори, но се спря. После промълви глухо и насечено:
-Аз… страхувах се че… че имам някакви чувства към него… И Ем ще го държи прекалено дълго… И исках аз да го убия…
-Добре. –Промълви глухо.- Това обяснява нещата. Успокой се сега, нищо страшно не се е случило. Хайде да се връщаме в къщата.
-Но аз…
-Хайде, ела! –Подаде й ръка и й помогне да се изправи, усмихвайки й се окуражително.- Всичко ще бъде наред.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Нед Фев 03, 2008 1:08 pm

Емили лежеше на леко полюшващия се хамак, със затворени очи.
Беше напълно не подвижна.
Имаше чувството, че ако помръдне, щеше припадне.
Беше си наложила да се успокой, защото започна да й се гади твърде много.
Повръщаше и се, а главата й се въртеше.
Умът й бе толкова изтерзан, че й се искаше да може да заспи, но уви, никакъв шанс.
Мислеше си за Ана и Джонатан.
Ан навлизаше в опасни води и Ем не бе сигурна дали момичето щеше да успее да доплува до спасителния бряг.
Беше й и гневна, за това, че бе простреляла заложник.
Всъщност чернокосата все още не бе решила какво да прави с него, но за сега й трябваше жив и по възможност не надупчен на решето.
До слуха и достигна отварянето и затварянето на входната врата от другата страна на къщата, но за сега не се чувстваше достатъчно стабилно, за да се изправи.
Продължи да лежи неповдижно, замислена.
Напоследък стреса и новостите й идваха в твърде повече. Всичките провали, връзката й с Луис, а сега и Джонатан...
Беше сигурна, че между него и Ана става нещо.....не бе сигурна какво точно, но се усещаше напрежението и у двамата, щом името на другия бъде споменато.
По дяволите!
Нещата не бяха на добре.



От всичките размисли се бе унесла най -после в спокоен сън, а когато се събуди към 7 вечерта, все още беше на хамака.
Някой беше наметнал отгоре й одеало.
Скоро разбра, че този някойк, седеше на един стол срещу нея и я наблюдаваше.
Усмихна се леко и се протегна, след което се поизправи и се загледа в Луис.
-Какво?
-Ако беше спокойна през целия ден, така както си, докато спиш, света щше да бъде идеален. - усмихна се Блекмур
-Човек не може да има всичко - отвърна му тя и отново се облегна назад, придърпвайки одеалото, без да изпуска погледа му. - Какво стана с Ана?
-Хм.....в момента спи.....изглежда, че...хм..се е привързала към Джонатан, поече от колкото би било хубаво...
Ем се изправи рязко в хамака и го изгледа, всякаш е умопобъркан.
- Не ме гледай така, не съм я карал да се сближава с него. В общи линий е искала да гп убие заради това, че сме го държали тук.
Ем се замисли.
-Всъщност..нямам представа какво да правя с него. Ако Ан изпитва нещо към него това променя нещата...
Двамата потънаха в кратко мълчание докато Луис не заговори.
-Каква е била връзката ви.....?
Чернокосата се усмихна.
-Бях много малка..бях на 16 години. Мислех, че го обичам, беше ми и първият любовник...Но нещата се развиха много зле. Тогава имаше много силно чувство за собственост. Непрекъснато се карахме...Удрял ме е неведнъж...- Видя как очите на Луис пробляснаха - После, когато не издържах и поисках да си тръгна, ме заключи в къщата си и остави хора навсякъде да ме пазят.
-как избяга?
-Когато един от пазачите влезе дами даде храна го ударих с една ваза и взех пистполета му. Тогава убих човек за първи път. После се измъкнах от прзореца в осрещната стая, където нямаше пазачи, избяха и се обадих на полицията, с инфорамцията къде могат да го намерят. Знаех, че го преследват з аубийства. И после заживях сама. До HEARTBEAT.

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Нед Фев 03, 2008 5:39 pm

Луис затвори за миг очи, после се усмихна леко:
-Не му помагаш много, като ми казваш тези неща, нали го знаеш?
-Да, но има една малка разлика между теб и Ана. Ти не би рискувал всичко, действайки по някакво си чувство. А и на него само ще му се размине, ако го убием. Мисля си за нещо друго…
-Ами? –Вдигна вежди Луис.- И какво, например?
-Обратно в затвора. –Запали една цигара Емили.- Ще се побърка тотално там. И ще си счупи главата в стената.
-Защо мислиш така? –Усмихна се Блекмур на картините, които минаваха пред погледа му.
-Защото го познавам достатъчно добре. Няма да може да издържи още един път това. Не може да живее в клетка. Прилагаше неговите страхове върху мен, за да ме наранява. –Промълви замислено Емили, а после довърши.- Още се чудя че го намирам напълно с разсъдъка си.
-Не го ли мразиш? –Попита замислено Луис.- Прекалено си спокойна, това ме плаши.
-Да го мразя ли? Не знам. Всичко беше толкова объркано, че и до днес не мога да го осъзная. Беше… беше болезнено. Но май съм го забравила завинаги и сега това не предизвиква някакви емоции. Не знам, Луис, не знам… Той ме създаде.
-И то как! –Присви очите си Блекмур.
-Да, но кой знае къде щях да бъда сега. –Усмихна се леко и се прозя.- Нямаше да съм тук, със сигурност.
-По-добре на улицата, но щастлива, отколкото в прекрасна къща, но убийца. –Забеляза тихо Блекмур.
-Тогава защо си още тук? Защо не си се отказал?
-Сигурно не съм имал избор. –Отвърна, вдигайки погледа си към нея.
-Напротив, имал си. Можел си да останеш със Селен и да живееш нормално. –Промълви Ем, дърпайки си от цигарата.
-Не, някой друг би могъл. Виж, Ем… -Започна с по-несигурен глас.- …има неща, които не обичам да коментирам и да си спомням. Един ден ще узнаеш всичко. Сега още е рано.
-Рано за кого?
-Рано за мен да говоря. Има неща, които още не съм превъзмогнал. Когато го направя, ти ще бъдеш първата която ще научи цялата истина. Нещо против?
Емили поклати леко с глава и пак се излегна на хамака. Всичките тези разговори я успиваха.

Половин час по-късно, тишината още владееше верандата. Луис се беше излегнал върху стълбището и наблюдаваше небето, а Емили беше затворила очи. Не спеше, мислеше. И все не стигаше до верния отговор.
-Ще говориш ли с Ан? –Достигна гласът му до ушите й.
-Да. С нея, с Джон, с Кейт, с Джеймс, после с теб. Вече ми дойдоха в повече разговорите. –Промълви глухо.- Но се налага. Иначе рискувам още глупости да станат. А онези двамата не съм им чувала гласовете още. Трябва да разбера за мисията. Ох, ако знаеш колко малко в този момент ми се иска да съм водач на екипа… Искам просто да си легна, да изпия един чай и да не се събудя поне една седмица.
-И защо не го направиш? Дай си малко почивка. –Луис се изправи и се зае да чисти ножа си.
-Защото аз нямам право на почивки.
-Да разбирам ли, че най-накрая си се уморила от всичко това? –Усмихна й се леко.
-Ако знаеш само от колко много време ми е писнало.
-Нали за това сме тук? Изключи си телефона, така никой няма да ти звъни за мисии, прави каквото правиш с Джонатан, така че Ана да не върши повече глупости, после легни и си почини. Просто е.
Емили го погледна и се замисли. Наистина чувстваше умората във всяка фибра на тялото си. Но не беше човек, който би се поддал на едната болка. И нямаше право да го прави. Тя не беше просто убиец.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Нед Фев 03, 2008 6:04 pm

Помълчаха малко и следн няколко минути Емили се изправи от хамака, взимайки със себе си одеалото.
Отиде до Луис, който седеше на стълбите и седна върху него, карайки го да остави ножа си настрана.
Обгърна врата му с ръце и потърка лицето си в неговото, след което отпусна глава на рамото му.
Блекмур я покри се одеалото и я прегърна прз кръста.
Гаденето бе понамаляо малко, но болката в главата й се бе усилила повече от преди.
-какво има? - попита я Луис, целувайки я по челото.
-Главата ми ще се пръсне -простена тя. - Мразя това напрежение.
Постояха така още няколко секунди, след което Блекмур изведнъж я вдигна на ръце и я понесе към хола.
-Луис!!! - хвана се здраво за него. Никога ен я бяха носили така - какво правиш?
-Отиваме да ти търсим аспирин - отвърна той, докато влизаха в хола.
Остави я на дивана и отиде до аптечката от кадо измъкна асоирин.
Ем го изпи с няколко глътки вода и се усмихна на Луис.
-Не ме бяха носили така никога.
-Надявам се, че няма да ти става навик - отвърна той смеейки се
Постояха малко така, докато акрая Ем не се изправи.
-Ще поговоря с Ана, но неточно сега. Мисля да я оставя да се успокой малко.
Извика силно Джеймс и кейт, който слязоха бързо.
-Няма да разпитвам какво точно, кой как и къде е правил искам смао да знам дали мисията беше успешна?
Двамата кимнаха.
-Някакви следи?
-Не. Всичко беше точно - отвърна Кейт
-Като по чудо. - промърмори Емили и се прозя за пореден път.
След като приключиха, Леонард и кристин се заеха с вечерят.
Двамата се вихреха в кухнята, докато останалите си говореха.
Ана не бе излязла от стаята си, но останалите предполагаха, че няма и да го направи тази вечер.
Коагато Емили стана и се приближи към кухнята, рязко я блъсна миризмата на гтвено, от което и прилоша, толкова внезапно, че едва успя да стигне до тоалетната, където не спря да повръща близо 5 минути.
След като успя да се изправи, изми лицето и зъбите си, и излезе от банята.
Пред вратата като по чудо я чакаше Блекмур и я гледаше изпитателно.
-Вечерята е готова - каза той, при което Ем отново позеленя.
-Не ми е добре. Мисля, че ще я пропусна и ще се кача горе.
Без да казва нищо повече се насочи към спалнята си и затвори вратата след себе си.
Близо два часа чете някаква книга, след което изгаси светлините и се опита да заспи.
След още един час още бе будна.
Чу как вратата се отваря и разпозна силуета на Блекмур.
-Защо не спиш?
-Проклето безсъние - отвърна тя и пак се обърна в леглото.

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Нед Фев 03, 2008 7:18 pm

-Май ти е време да си починеш. –Промълви тихо, премятайки ръка през нейните и докосвайки с устни челото й.
-Казах ти вече. –Промълви изтерзано.- Не мога. Дори когато няма мисии, пак всичко лежи на моя гръб.
Луис помълча, а после каза:
-Утре си в почивка. Аз ще се справя с всичко.
-Сигурен ли си?
-Напълно. А сега спи и не го мисли.

Когато Луис отвори очи в пет часа сутринта знаеше точно какво трябваше да направи. Всичко беше въпрос на време и нерви. Можеше да прежали един ден психиката си.
Взе мобилния на Емили и го прибра в джоба си. После отиде до стаята си и се преоблече за случая – анцуг и тениска, които щеше да жертва, както и банския. После слезе в хола и изпи бавно едно кафе, пушейки цигарата. Вдигна се едва петнайсет минути по-късно и тръгна към първата стая, която се оказа на пътя му. За тяхно нещастие, това беше тази на Леонард, в която Луис намери и Кристин.
Светна рязко лампата и изчурулика:
-Хайде, ставайте!
От резкия му вик Кристин се изтърколи от леглото, а Леонард скочи толкова рязко, че едва не падна да й прави компания на пода.
-По дяволите, Блекмур! –Изстена Кристин.- Какво има пак?
-Днес аз командвам парада. –Усмихна се Луис.- Искам ви всички долу до десет минути. С бански по възможност.
-Ами ако не дойдем? –Изсъска Леонард злобно.
-Тогава ще се наложи да се намокрите без да влизате в морето. –Отсъди Луис.- Десет минути! –Напомни преди да затвори вратата след себе си.
После се насочи към стаята на Кейтлин и я събуди не по-мило. Последен се оказа Джеймс, който едва не го застреля от гняв. Докато ги чакаше, Луис отиде до стаята на Ан. Беше се сгушила с крака до гърдите си и спеше неспокойно. По лицето й личаха следи от сълзи. Луис извади всички оръжия, които намери в стаята й. После заключи вратата и хвърли ключа на масата в хола. Не след дълго на дивана се бяха разположили четирима заспали, недоволни и жадни за мъст убийци, при чиито поглед един нормален човек би се уплашил. Но това само предизвика усмивката на Луис. Никой от тях не се беше опитал да го предизвика, отказвайки да стане. А и всички се бяха облекли подобаващо.
-Тръгваме!
-Никъде няма да тръгвам! –Възнегодува Кейтлин.
-Мога и да те дърпам! –Усмихна се Луис, но Джеймс му попречи.- Хайде, какви убийци сте? Не сте тренирали от цифра време. Крис, надебеляла си.
-Много мило, кретен такъв! –Изгледа го на кръв.
-Той господ си го е казал – пазенето на форма не става само с креватни упражнения!
По пътя към плажа, Крис на няколко пъти се опита да го удари, но Леонард й попречи. Не беше сигурен че иска Луис за враг точно тази сутрин.
-Сега… -Започна Луис, когато всички се строиха пред погледа му.- Започваме с… Виждате ли онази скала ей-й-й-й там? Оттук-дотам примерно пет пъти.
-Абе ти луд ли си? –Ужаси се Джеймс.- Т’ва е на минимум три километра оттук!
-Мислиш че е прекалено близо ли? –Усмихна се Луис.- Тогава седем пъти. Разбрахме ли се?
Никой не показа желание да тръгне, затова Луис извади ядно ножа и го хвърли на милиметри от крака на Леонард.
-Разбрахме ли се? –Попита отново и този път абсолютно всички хукнаха към скалата. Луис ги изгледа с умиление и седна на кърпата си.
Пръв падна Леонард, още на втората обиколка.
-По дяволите! –Изсумтя на пресекулки.
-Ще се наложи да спреш цигарите май-май! –Засмя се Луис и си запали една.
-А ти що не тичаш? –Изрепчи му се Леонард.
-Къде се е чуло и видяло треньор да тича? Аз съм си изтичал маратона вече. –Присмя му се.
-Къде, в леглото на Ем ли? –Озъби му се другият.
-Дори и там да е, това няма никакво значение. –Усмихна се Луис.- Само да ти кажа, Лео, че почивката ти изтича. А ти ще трябва да го минеш това разстояние, жив или умрял.
-Каква почивка, по дяволите?
-Две минути, не ви ли казах? –Засмя се Луис.- Ти си я изхарчи цялата наведнъж! Хайде, ставай!
Когато Луис показа ножа отново, Леонард се изправи с болезнено хриптене и тръгна в лек бяг.
След множество ругатни, заплахи, въздишки, молби и два часа време, всички бяха изтичали разстоянието. Луис ги беше съжалил, виждайки как Кейт се препъна по плажа, и ги остави петнайсет минути да починат. Но, учудващо скоро за представите им, той скоро отново проговори:
-Сто лицеви опори и двеста коремни преси!
-Аз… ще… те… уб… -Джеймс предвидливо запуши устата на Кейт и я изчака да се успокои. После, живи-умрели, четиримата започнаха да правят лицевите.
-Хайде, Джеймс, ти на това лицева опора ли му викаш? –Присмя му се Луис и натисна с крак гърба му.- До долу!
Джеймс изръмжа като падна под натиска му, но не отвърна. Половин час по-късно те изглеждаха толкова зле, че някой гробар спокойно щеше да ги съжали и да ги погребе живи.
-Сега следва най-лесното. –Усмихна се Луис.- Хайде във водата.
Останалите се усмихнаха. Тренировката беше свършила, водата беше ледена, но пък ги успокояваше. Но явно си бяха правили сметка без кръчмаря.
-От тук до скалите, бътърфлай! –Извика победоносно Луис, който също беше влязъл във водата.
-М-моля? –Едва посмя да попита Джеймс.
-Хайде, плужеци, да ви видя как махате като пеликани! –Изсмя се Луис.

В девет часа, Луис ги прибра – премръзнали, препъващи се, подкрепящи се. Като някаква подигравка на човешки същества. Никой от тях нямаше сили да стигне до стаята си и да се изкъпе. Затова те се изпотръшкаха в хола. Кейт заспа на рамото на Крис, която пък легна в скута на Леонард. Джеймс дори не се добра дотам, легна направо върху килима.
-А така, изглеждате прекрасно. –Усмихна им се майчински Луис.- Сега следва закуската.
-Обичам закуска! –Промълви усмихнато Крис, но не след дълго еуфорията й замря. Луис беше донесъл четири чаши с някаква гадна смесица, която смърдеше на яйца и имаше повече от отвратителен вкус, и каша, която ги отврати.
-Гледай си работата, няма да го ям! –Възнегодува Кейт, която беше поотворила уморено очи.
-О, ще го изядеш и още как! –Усмихна й се Луис.- Това е основното ядене. Не искаш да ме предизвикваш, нали? Аз отивам за малко до горе, след това сте свободни! Заключил съм кухнята, така че не си правете сметки. Къпете се и можете да си починете. Към обяд пак ще се видим!
-Шибаняк!
-Чух те, Крис! –Усмихна се Луис.
После отвори вратата и слезе по стълбата. Взря се за секунди в Джонатан – беше добре физически и спеше необезпокояван. Тогава се качи и заключи вратата – така поне нямаше да може да избяга, а и Ана щеше да стои далеч от него.
Мина през стаята на Емили. Тя беше притворила очи и четеше някаква книга. Луис докосна с устни челото й и промълви:
-Спокойно, всичко е наред, ти си почивай!
Тя му се усмихна леко и кимна. После Луис се изкъпа и преоблече и отиде до стаята на Ана. Беше будна и стоеше на терасата.
-Хей! –Поздрави я с усмивка и се облегна на перваза до нея.
-Ти ли ме заключи? –Попита тихо.
-Да, аз бях, признавам си без бой. –Усмихна се.- Но за теб така е по-добре. Когато се уверя, че си спокойна, ще си имаш пълната свобода.
-Защо си тук, Луис? –Попита го направо.
-Проверявам те как си.
-Защо не дойде Емили да ми се скара? –Вдигна вежди Ана.
-Защото си почива. Почивай си и ти, утре ще говорите. Предлагам ти да слезеш до долу и да хапнеш, гарантирам ти че няма никого. А и точно Емили няма как да я засечеш.
Ана поклати глава.
-Хайде, де! Не ми прави гладна стачка, за да не се правя на клоун и да те храня в устата, става ли?
Ана се усмихна леко и го последва този път безропотно. Луис се усмихна на себе си. Всичко си идваше на мястото за отрицателно време…
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
MoRtaL_LoVe
End of all hope


Брой мнения : 37
Registration date : 12.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Нед Фев 03, 2008 8:16 pm

Двамата слязоха в холът,където намериха само Джеймс,все още похъркващ върху килима и Кейт,разположила се изцяло върху диванът.Найт хъркаше толкова силно,че жената бе сложила възглавница върху ушите си,за да избегне неприятния звук.Ан се настани на страничната облегалка на креслото,а Луис подритна няколко пъти Джеймс,така че поне малко да го разбуди.Той само успя да се премести на креслото и отново задряма.
-Какво са правили днес?-попита с неприкрито учудване Ана-Изглеждат доста..изтерзани.
-Физически труд.-отвърна Блекмур-И без това се бяха разплули прекалено много.Трябва малко действие,все още не сме се пенсионирали,за да седят по цял ден и да гледат телевизия.
-И да ядат-допълни жената ухилено,а след сви рамене-Като заговорихме за храна,какво има за ядене?
-По-добре е да не знаеш какво ядохме ние-чу се гласът на Кейт от дивана-Накарайте онова прасе да млъкне,грухти ужасно!
-Има някакви меса в хладилника-усмихна се Луис и Ан набързо се насочи към там.Направи си сандвич с топено сирене и си наля кола.Това щеше да я наяде предостатъчно.Върна се в хола и седна на килима,слагайки яденето на малката кафена масичка.
-Скоро щях да забравя вкуса на храната-измърмори доволно русокосата .
Помълчаха малко и тишината бе нарушава единствено от Найт,който даже бе почнал да бълнува на сън,но думите му се заваляха и не успяха да доловят някакви цялостни мисли.Ана се наяде за по-малко то 15 минути,Кейт се разбуди,незнайно как,а Джеймс бе пратен в стаята си да спи.И без това само пречеше.
-Ан-започна Кейтлин,след като в стаята настъпи неловко мълчание.Другата жена я погледна усмихнато.-Какво стана?
-Трудно е да се каже-русокосата сведе глава-Действах прекалено импулсивно,трябваше да помисля.Принципно съм доста..уравновесен човек,но има случаи в които откачам.Е,вчера определено беше такъв.А и Луис,благодаря,че отново ми оправи кашите.
-Не трябва да ти става навик,нали знаеш?-Блекмур се усмихна-Ан,я ми кажи,от колко време работиш като убиец?
-6 години мисля.
-И колко пъти през тези 6 години си постъпвала така,както постъпи вчера?
-0-Ана въздъхна-Издънка след издънка.Става ми нещо.
-Няма вечно да те спасявам.
-Оня умря ли?Защото аз това целях.
-Чувствата няма да изчезнат,като го застреляш.И не,не умря,все още не е нужно да умира.Трябва да се стегнеш.Мисли като зрял човек,не като разтърсена от пубертета тинейджърка!
Тя не отговори.Кейт помълча за миг-два,а след това реши,че трябва да сменят темата и каза:
-Какво мислиш да правим след обяда?
-О,измислил съм ви програма.Спокойно-Блекмур се засмя-А сега отивам да навестя Ем,не се избивайте,докато ме няма
Той тръгна към стълбите,а Ана и Кейтлин се спогледаха.Усмихнаха се една на друга,а после първата промълви
-Как мина мисията?Някакви поражения?
-Не.Това беше една от най-лесните ми мисии,в интерес на истината.Дори се чувствам добре след този малък екшън.Но ти определено си свършила добри дела,докато ме е нямало.Какво ти се е случило,никога не си била такава,Ан?
-Мисля,че си паднах по Джон.-русокосата поклати глава-По дяволите,не можах да разбера само кога се оставих на проклетите чувства да ме водят.Обикновено разума ми надделява.
-И аз това се чудя-отвърна усмихнато Кейт-Емили ще го приеме,така или иначе.
-Може да ме изгони-Ан не показа с нищо да е притеснена-Може би така е най-добре.Имам предвид,време е да спра с това.Мога да се опитам да завърша университет или нещо,мога да се опитам да водя нормален живот.Вече ми е трудно да съм убийца,имам угризения за всяко нещо,което правя.А сега и онзи...
-Твърде късно е,за да станем нормални хора.Нали не смяташ,че просто така можеш да загърбиш всички убийства,които си извършила и да започнеш нормален живот?Да се ожениш,да имаш деца и да живееш в някоя малка къщичка,покрай морето с красив изглед към плажа?-Кейтлин се разсмя,гледайки изражението й.
Ами ако точно това искаше?Да бъде нормална.Не знаеше дали ще може да остави HEARTBEAT,не знаеше дали може да обича и да им семейство,просто й се искаше да опита.Харесваше работата си,но живота й не биваше да представлява само това.Имаше нужда някой да я обича,някой да се грижи за нея.Екипът постепенно се разделяше по двама..А тя беше сама,оставаше сама.И може би,може би беше излишна."Ако имаш възможност,би ли си тръгнала?"-попита я някакво нахално гласче в главата й.Беше се привързала към тези хора,нейното единствено семейство.."Да"-помисли си го рязко,мисълта се завъртя в една цялостна идея за нов живот,за нови хора и изживявания."Не можеш..не можеш да си отидеш.."-нашепна гласчето и Ана се съгласи.Оставаше..поне докато Емили не решеше сама да я изгони.А тогава..е,тогава можеше всичко да е много по-лесно..
-Ще се видим после,Кейт.Отивам да потичам малко,защото иначе сигурно ще стана на..легло-Ана се разсмя и отиде в стаята си,бързо сменяйки дрехите си с къси панталонки и потник.Изрови от сака си mp3-ката си,пусна си музиката възможно най-силно и тръгна към плажа.Там винаги бе забавно да се потича,а и имаше нужда да се разтовари.Може би само няколко обиколки,колкото да влезе във форма,а следобяда щеше да се присъедини към тренировката на Луис.Щеше да й се наложи да забрави какво е извършила и да почне да мисли за днес.Не за вчера,не за утре.Само за днес.

_________________
Did you ever?
Loose yourself to get what you want
Did you ever?
Get on a ride and wanna get off

Did you ever?
Push away the ones you should've held close
Did you ever let go?
Did you ever not know?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пон Фев 04, 2008 6:16 pm

-Ей! –Усмихна й се. Емили се беше понесла с одеалото на терасата и се беше разположила на един от столовете. Ръбовете на покривалото спокойно докосваха земята, но тя не им обръщаше внимание. Беше малко по-бледа от обичайното, но като цяло болнавият вид беше напуснал лицето й.- Донесох ти нещо за хапване.
-Аз… Луис, май не ми се яде. –Отвърна му тихо.
-Разбирам те напълно. –Кимна Блекмур.- И, все пак, не можеш втори ден да прекараш без да ядеш. Така няма да ти стане по-добре.
Емили затвори вратата на терасата и седна на леглото, а от другата страна се разположи Луис.
-Какво ме гледаш изпитателно? –Усмихна й се меко.- Имам чувството че ще скочиш и ще ме изядеш. Което би било нормално, имайки се в предвид глада, който трябва да те мъчи, и хищническия ти вкус. Е, ще ме пожалиш ли?
-Този път да. –Усмихна се и Емили.- Свинско не ям.
-Това е добре. И, все пак, какъв е проблемът?
Емили замлъкна за миг, а после изстреля:
-Чудех се какво ли правят останалите.
-Потят се. –Засмя се Луис.
-Как така се потят? –Учуди се Емили.
-Еми, простичко. Хванах ги да потренират малко днес. Ако не се лъжа, сега са изпомрели тук-там из къщата. –Засмя се Луис.
-Ти ще ги умориш! –Възнегодува момичето.- Какво ги кара да правят?
-Ами… Това не е особено интересно. А и им беше време да се стегнат.
-Кажи ми, Луис.
Блекмур направи неприятна физиономия, а после промълви малко сконфузено.
-Потичаха, потренираха и поплуваха. Нищо особено.
-Тичаха Тур дьо Франс, тренираха за спецчастите на ФБР и преплуваха Ла Манша ли? –Засмя се Емили.
-Нещо подобно. –Усмихна се Луис.- Знаех си, че ще ме разбереш!
-А, хич не те разбирам! –Засмя се Емили.- И въобще не искам да знам правилата на казармата, които си установил в къщата.
-Силно-центриран тоталитарен режим! –Ухили се Луис.
-Знаех си, че в душата ти дреме комунист! –Усмихна се и Емили.- Кажи ми какво стана с Джон и Ана. Провери ли ги?
-Джон е стабилен, заключих го, че някой беше оставил отворено. –Направи неприятна физиономия Блекмур.- После заключих и Ана, а сега я пуснах да ходи да яде. Всичко е наред, изглежда по-добре.
-Ами… Телефонът ми? Ти ли го задигна? –Погледна го строго.
-Да, при мен е. –Момичето се пресегна към суичера му, но Луис се отдръпна и каза с тон, нетърпящ противоречия.- Няма да ти го дам, Ем! Дяволите, един ден не можеш ли да стоиш мирна?
Луис не успя да скрие изумлението си, когато Емили му се усмихна и го дръпна, увивайки суичера му в ръката си. Неусетно устните им се сляха и пръстите му докоснаха перлено-бялата й шия. Изведнъж Блекмур се отдръпна рязко и промълви, чувствайки ръцете й на хълбоците си:
-Опитваш се да вземеш телефона ли? Няма да стане, госпожичке.
Емили се усмихна. Прокара ръка по корема му и извади апарата. Размаха го леко, а после го пусна, оставяйки го да падне на земята и да се раздроби на части.
-Така може. –Усмихна се мъжът и впи устните си в шията й. Ръцете му се плъзнаха по гърба й и влязоха под широката тениска. Емили изви главата си назад и издаде тих звук, присвивайки очи.
Изведнъж Луис пак се отдръпна и я изгледа привидно-ядосано:
-Връщаш ми го с вкуса на повръщано, нали? –Засмя се насреща й.- Няма да се разберем така.
-Измих си зъбите хиляда и един пъти. А и не съм толкова подла. –Нацупи се Емили.
Луис я изгледа изпитателно, а после, решавайки да повярва в думите й, отново впи устните си в нейните, повдигайки леко с ръка брадичката й и скръствайки ръце ниско на гърба й.

-Оу! Таман се зарадвах, че сме се отървали от теб! –Изсъска недоволно Крис.- Четири часът е, няма цял ден да те чакам!
-О, ще ме чакаш, Крис. –Засмя се Луис.- Както гледам, сте ме дочакали.
От дивана го гледаха четири чифта кръвясали от яд очи, а пети рязко контрастираше с ведростта си.
-Ан, какво правиш тук? –Вдигна вежди Блекмур.
-Смятам и аз да потренирам малко. –Засмя се момичето и направи няколко удара срещу страшния си противник – пространството.
-О-о-о… Виж я тази, лудата. Смятала да потренира при Хитлерчо! –Засмя се Джеймс.- Не се набутвай между шамарите, Ан! –Посъветва я после.
-Да, Ан, малко подценяваш генерала! Този тук само да командва умее! И да си свирка, докато някой върши неговата работа! –Процеди Кейт.
-Или пък някой друг да му свири на треньорската свирка! –Засмя се Джеймс, но Луис не му обърна внимание. Очите му още бяха приковани в Ан. Той се подсмихна леко и промълви:
-Не смяташ ли че трябва да пестиш силите си за срещата със „звяра”? –Напоследък това определение беше излязло като прякор на нервната и неуравновесена на моменти Емили. След множеството провали, нерви и глупави истории, тя толкова рядко се усмихваше, че ако се случеше, вероятно всички щяха да си помислят, че е изкукуригала тотално.
-Не, сериозно, Ан, бягай, докато можеш! –Потупа я по рамото Джеймс.
-Не, ще дойда! –Усмихна се момичето. После, за да покаже, че решението й е категорично, промълви превъзбудено.- Какво ще правим сега?
Луис се усмихна злорадо:
-Сега ще видите!
Когато качи всичките във Фолцфагена, сърцата й замряха от ужас. Не бяха и предполагали, че ще тръгне да ги води някъде. А и се страхуваха какво щеше да им се наложи да правят.
Пътуваха десетина минути и Луис отби от пътя.
-Хайде всички, след мен!
Никой, освен Ана, нямаше голямото желание да разбира какво точно се криеше зад тънката ивица дървета. Но на всички им се наложи. Когато видя гледката, дори Ана се врътна да си ходи, но Луис я спря:
-Действа разтоварващо, знам го от опит. –Усмихна й се окуражително. После ги подкани с ръка и всички налазиха до колене. Единствена Кристин беше скръстила ръце и отказваше да влезе:
-Не, не, няма да влезна, Луис! Само през трупа ми.
Той се приближи до нея и й се усмихна:
-Значи ще се наложи да го уредим!
В момента, в който я блъсна, калта обля цялото й тяло. Лицето й съвсем не се виждаше от гадостта, а целите й дрехи бяха станали на нищо. Крис се опита да се изправи, но се хлъзна и падна отново. Луис хвана ръката й и й помогна да се изправи. После се обърна към останалите, които едва сдържаха смеха си и ги изгледа строго:
-Ако до две секунди не спрете, нито един от вас няма да може да ползва банята довечера!
Това подейства веднага и скоро всички бяха до колене в калта, барабар с Луис.
-Вижте сега… -Започна делово.- Днес ще играем на ръгби. –Хвърли им топката и се усмихна.
-На к’во? –Не разбра Кейт.
-Ей сега ще видиш. –Усмихна се Луис.- Ан, Крис, вие сте от моя отбор.
-Аз… Отказвам! –Ужаси се Кристин.- Няма да се блъскам като луда в тази… гнус.
-Ами? –Попита я невярващо Луис и застана на позиция.- 1, 2, 3…
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
lonkata

avatar

Брой мнения : 36
Registration date : 21.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пон Фев 04, 2008 7:18 pm

Луис се бутна в Джеймс и започна да си проправя път през калта и хората около себе си.
- Кристин, дръж! – викна Блекмур и метна топката към жената, но докато тя разбере какво става Леонард бе скочил пред нея и я бе взел.
- Ей, това не е честно! – викна вече псъзнала се. – Нали ми се водиш гадже, тогава ми дай топката. – Крис посегна да вземе, но Джеймс я дръпна за ръката и двамата се стовариха в гьола.
- Хващай Кейт – викна Лео и метна топката към Кейтлин, но Луис бе по-бърз.
- Не си познал. Ан ти си. – Ана кимна с глава, май единствената жена, която следеше играта и като хвана с чудесен скок топката, се засили към „вратата” и когато стигна емтна топката.
- 1 на 0 за по-добрите. – викна Кристин, но тъй като не можа да се задържи отново пльокна.
- Ако не спреш да лежиш ще те пратя в отбора на левацитеи ще взема Кейтлин! – скастрия Блекмур и й помогна да излезе.
- Я, да се гръмнеш! – измънка жената и като дръпна по-рязко Луис за ръката той се стовари врху нея, а другите избухнаха в смях.
- Ей прасетата ще играем ли или ще се въргаляте? – викна Лео и ги изгледа накриво. Явно бе взел играта на сериозно.
- Не се обяснявай много много, за да не се присъединиш към тях. – отвърна му Ана и се оплези.
- Май и на двамата ви е нужна кална баня, а? – ухили се Най и заедно с Кейтлин избутаха Леонард и Ан, които по някаква луда лсучайност се задържаха. Кристин и Луис се бяха изправили и с бавна крачка се прокрадваха към другите – щом те бяха в кал, останалите нямаше да останат по-на зад.
Двамата издебнаха докато Лео и Джеймс си подмятаха заплахи, а Ана и Кейт се гледаха накръв и като взеха по една огромна шепа кал уцелиха незнайно как уцелиха и четиримата. Първоначално настана тишина, но после всички избухнаха в смях. Кристин и Луис набързо прецениха, че е добре да се измъкват, защото скоро другите няма само да мислят как да ги убият бавно и мъчително, а ще го направят.
- Към дърветата – извика Блекмур и като помогна на Кристин, която падна поне пет пъти, да издрапа от калта, двамата побягнаха колкото можеха към гората, следвани от остаалите. Е не беше много лесно да се тича покрит от горе до долу с кал и в трева до колене, но какво пък, по-добре жив и приличащ на плашило, отколкото мъртъв.
Блекмур и Кристин препускаха, падаха, ставаха, а след това отново спринтираха към близката горичка, а след тях летяха заплахи:
- Страхливци спрете веднага! – това май беше гласът на Кейт.
- Спрете и ще се разберем както бели хора! – да бе. Къде се е чуло и видяло убийци да се разбират като бели хора, никой не знаеше. Пък и преследвачите бяха доста хм..освирепели. За няколко мига Луис се прокле за идеята си да се валят в клата – сега трябваше да търчи, за да спаси живота си, а ако Емили го видеше от някъде определено повече на дали щеше да се докосне от него.
Кристин не бе по-различна гледка – кал, кал и колко странно – пак кал, а за капак малко клечки, шума, тук-таме някоя друга тревичка или клонче, общо взето все природа. Ех красота. Двамата с Блекмур безпроблемно можеха да си намерят работа като плашила за косове, ако някога се откажеха от убийствата, то и това не беше лека работа.
- Е, какво пък поне си направихме кална баня. – ухили се Крис, когато двамата залегнаха в тревата. Сега поне екипировката им беше перфектна и нямаше кой да ги познае.
- Да, обаче целта беше вие да се понамажете малко, не аз. – отвърна малко ядно Блекмру и изплю солидно количество кал.
- Надушвам ги. Тук някъде са. – чу се гласа на Джеймс.
- Май надушваш собствената си смръдня. – скастри го Кейт.
- Я да мълчите и двамата. Дойдохме да намерим тях, не да ви слушаме плоските изказвания. – обади се Лео и се огледа.
- На три – прошепна Луис. – Ед, две...ТРИ! – извика той и двамата с Крис побягнаха към къщата. Не беше близко, но не беше и много далече, а май тя бе единственото им спасение.
- Нали знаеш, че ако влезем в къщата в този вид Емили ще ни унищожи преди дори да сме помислили за този вариант? – попита жената докато тичаше рамо до рамо с Блекмур.
- Кой е казал, че ще влизаме? – ппита заговорнически мъжът.
- Ти какво предпочиташ другите ли да ни убият?
- Тичай, пък после ще говорим. – викна Луис и продължи спринта си към двора.
- Тичай тичай... все едно е толкова лесно да се каже. – започваше вече да се задъхва. Тая кал тежеше доста повече отколкото мислеше, пък и проклетото чудо започваше да се втвърдява. За миг се обърна наза, за да разбере къде са другите, но като видя гледката се спъна и падна на земята от смях. Две кални фигури търчаха наред, а още две се тътреха след тях, махайки с ръце и викайки нещо, определено, ако човек ги срещенеше посреднощ можеше да получи някой удър.
- Ето ги! – чу се гласа на Леонард и Крис се усети, че трябва да бяга. Мина през вратата на двора изаобиколи къщата, но никъде не видя Луис.
- Ела, ела пиленце, няма къде да се скриеш. – говореше с лигав глас Леонард.
- По-скоро бих казал прасенце, но хайде. – поправи го Най, а останалите избухнаха в смях.
- Хей отворковци. – викна Блекмур, но никой не можа да разбере точно какво стана. Луис бе застанал на сравнително добро разстояние от четиримата и държейки аркуч ги миеше. – Не мисля, че Емили ще бъде много щастлива, ако влезете в този вид в къщата, за това ще си получите банята тук. – разсмя се мъжът. – Хайде Ан, не се крий зад Леонард, а се покажи. Водата няма да те охапе. Това се отнася и за теб Кейт.
- Глупако водата е ледена. – крещеше Кейтлин.
- Тамън малко да охладите страстите. – продължаваше да сехили Блекмур.
- Това ви е за урок! Да се научите да не се закачате с по-добри...ааааааа – изпищя Кристин, когато ледената вода се докосна до тялото й. – НАЛИ ИГРАЕХМЕ В ЕДИН ОТБОР? – разкрещя се тя.
- То и Ана играеше в един отбор с нас, но като гледамв момента не прилича на нищо друго освен на мокра кокошка.
- Ще те убия, Блекмурс!!! Кълна се ще те убия! – Крис се въртеше, като пумпъл из двора, но проклетата вода я следваше навсякъде. – Какво ми се хилите тъпаци такива? – и тя отиде до тях, а където тя там и водата. – Ха поне не ми е гадно само на мен. – хилеше се тя, но за пореден път се преби в локвата, която се бе образувала на земята.
- Хей какво става тук? – чу се гласа на Емили.
- А нищо. Реших да изкъпя нашите любими приятели, защото малко се бяха пооклепали. – отвърна с усмивка Луис и продължи да ги мокри.
- И ти не си от най-чистите, като гледам. –засмя се Ем.
- Трябваше да се жертвам за благото на всички.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пон Фев 04, 2008 8:02 pm

-Луис? - Емили го изгледа заплашително - Къде е фолксвагена?
Останалите се спогледаха, включително и Луис.
-Ъ....Той остана там. - отвърна Блекмур
-Къде там? -
-Там където играхме ръгби.
Емили го изгледа всякяш е луд
-Играли сте ръгби.....в какво, в кал ли?
-Ами - Луис се засмя - всъщност да.
-Блекмур... - започна тихо и бавно Е, без да обръща внимание на това как останалите се дръпнаха назад. Пристъпи крачка напред и допълно - ти осъзнаваш ли, че си зарязал джипа ми на средата на пътя?
-Да....
-А осъзнаваш ли какво ще ти причиня, ако не се врътнеш веднага и не отидеш да докараш колата ми?
-Ам..да аз тъкмо мислех да тръгвам. - Той се наведе и я целуна бързо, след което се затича посока колата и скоро се изгуби от погледа им.
Чернокосата огледа останалие.
-О, за бога ходете се мийте. - подкани ги тя и се прибра.


Чак когато влезе в стаята, разбра, че Луис я беше измацал с кал.
Изпсува цветищо и започна бавно да сваля дрехите си.
Влезе в банята към стаята си и пусна душа с гореща струя.
Обичаше горещата вода.
Прекара така няколко минути, докато накрая не усети две ръце на талията си и не подскочи.
Обърна се готова да зашлеви шамар на Луис, но той я хвана за ръцете и я притисна към стената.
-Луис! Стига! Целият си в кал.
Блекмур демонстративно я оцапа, след което се усмихна.
-Ето вече няма проблем. Сега и ти си окаляна.
Притисна я до себе си под душа и я целуна, спускайки ръце по голото й тяло.
-Докара ли колата ми? - прошепна му между целувките.
-Да.
-Не искам да си представям на какво прилича.
-Спокойно - захапа нежно шита й. - Утре ще я измия - отново я целуна, засмуквайки езика й.
-Мразя когато правиш ака - изстена, докато се притискаше към него, разпалена от ласките му.
-Как? - попита той, вдигайки я на ръце. Обви краката й около кръста си и я подпря на стената.
-Когато искам да ти се карам..и започваш с всичко това.....
-С кое? - попита той, като се отърка в нея, с прималив итъм.
-О.. - исетна и се изви.
Блекмур се усмихна. Ако това беше начина да избягва яда й..е нямаше нищо против.

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
lonkata

avatar

Брой мнения : 36
Registration date : 21.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пон Фев 04, 2008 9:29 pm

Кристин се втурна набегом към спалнята си. Искаше да изтрие тая протина кал,както и всички останали буклуци от себе си. Боже колко мразеше да е мръсна само тя си знаеше. Влезе в банята съблече набързо кирливите си дрехи и пусна водата. Приятна, леко пареща струя обля тялото й. Протегна се и взе гъбата от рафчето и като сипа малко от душ-гела започна да търка краката и ръцете си. Калта, която бе останала след първия душ започна бавно да пада и скоро от нея нямаше и следа. След четвърт час Кристин най-сетне спря душа и като се уви в една от меките кърпи излезе от банята.
Последните слънчеви лъчи осветяваха стаята й, а звукът от разбиващите се вълни долиташе до ушите й. За няколко минути Крис се спря и се загледа през прозореца.
- Да не настинеш така. – чу се гласа на Леонард, а после почувства как устните му докоснаха голото й рамо. Лека усмивка се появи на лицето й и тя се отпусна в ръцете му. Прегърна я през кръста и зарови глава в шията й, целувайки съвсем леко кожата й.
- Къде са другите? – попита Кристин, сякаш да се увери, че никой няма да влезе в стаята и да ги завари да правят нещо, което не трябва.
- Нямам идея. Мисля, че всеки се мъчи да изтърка калта от себе си. – сумихна се той и като обърна жената към себе си впи устни в нейните. Крис отвърна на целувката му и като обви ръце около врата му, остави хавлията да падне сама на пода. Лео я вдигна на ръце и пренесе на леглото, настанявайки се върху нея. С няколко движения жената го освободи от дрехите му, а устните му се спуснаха по голото й тяло. Скоро чаршафите шумоляха под разгорещените им тела, които се бяха слели в едно.
- За какво мислиш? – попита тихо Кристин няколко часа по-късно. Беше положила глава на гърдите на мъжа до себе си, галейки го нежно по гърдите и корема.
- За нищо конкретно. Малко е хм..нестандартно да го наречем. – усмихна се Лео и я погали по рамото.
- Кое? – не разбра жената.
- Връзките, които се навъдиха напоследък. Първо Лис и Емили, после аз и ти, скоро сигурно Кейтлин и Джеймс също ще се съберат.
- Забелязах. Но ако толкова ти пречи връзката ни, просто ми кажи. – каза тихо и се надигна да стане.
- Не съм казал нищо такова. – дръпна я Лео и я целуна. беше се привързалкъм нея повече отколкото очакваше. Твърде дъло време бе прекарал в самота и сега това чувство на нужда от някой друг бе ново за него. не искаше да признава чувствата си от страх или нещо друго. Не знаеше, просто за сега нямаше нужда тя да знае. Нали все още беше тук?
- Аха. – бе единственото, което се отрони от Крис.
- Какво очакваш да ти кажа? – повдигна вежда той. Отново бе станал онзи потаен и затворен човек. Мразеше тази му страна.
- Нищо не искам. – овърна му рязко и се надигна, но ръката му отново я спря.
- Казах ти нещо за лъжите.
- По дяволите Леонард! Какво очакваш да ти кажа, а? Че съм хлътнала по теб повече отколкото трябва? Че ме е страх от това, защот не знам как ще реагираш на едно или друго нещо, че не те познавам, но въпреки това искам да съм с теб?
- Не. Можеш просто да ме целунеш. Не е нужно да ми казваш каквото и да е, защото ще трябва и аз да ти кажа нещо, а няма да го направя.
- Да, да ти не говориш, ти действаш. – прекъсна го саркастично Кристин.
- Правилно.
- Но понякога хората имат нужда да им се казвта някои неща.
- Когато дойде времето ще се кажат. Но не мисля, че това е правилният моемнт.
- Той никога няма да дойде за теб. – промълви тихо тя и го целуна. можеха да се изпокарват, понякога да се държат като малки деца, но тези месеци бе свикнала с присъствието му, но не като с другите и не защото той спеше при нея. просто знаеше, че може да разчита на него, не че не можеше да се обърне към Луис или Емили, но Лео беше друго. Знаеше, че каквото и да стане той ще я разбере, тази мисъл малко я плашеше, защото единственият човек, който й бе вдъхвал сигурност и спокойствие си бе отишъл, а тя все още не можеше да го превъзмогне, въпреки времето и годините.
Леоанрд прокара ръка по голия й гръб и спусна надолу към ханша й, а после и към краката й. Обичаше да изучава тлото й, обичаше целувките й и начина по, който го карахе да тръпне, усмивката й или да я гледа как спи. Неусетно, някъде между всичко случващо се той бе започнал да се влюбва в нея, а не искаше да го признае. Любовта не бе чувство, което трябваше да изпитва един убиец, защото без проблем можеше да го разконцентрира, а Леонард попринцип беше доста добър в занаята си. След смъртта на сестра си се бе заклел, че няма да си позволява да се привърва към никой друг за да не изпитва отново онази болка, която помнеше така добре въпреки годините. Малкото момче, което плачеше над студеното тяло на момиченце с руса коса. Лицето й бе с цявят на восък, а малкото й телце лежеше отпуснато в ръцете на брат й. Все още помнеше ужаса, все още помнеше сълзите, които капеха тогава от очите му. Бяха минали повече от 10 години от смъртта й, но той помнеше всичко сякаш бе вчера. Но тя...тя беше друг. Когато пискаше можеше да се държи наистина човешки, да говори с нея или просто да я наблюдава. Никой не трябваше да знае за тези чувства или мисли. Те си бяха негови и така и трябваше да си останат.
Кристин се излегна въху него и отпусна глава ан гърдите му. искаше просто да чувства допира на тялото му и да слуша как сърцето му биеше. Можеше да седи така с векове.
- Мислиш ли, че някога ще имаме нормален живот? – попита тихо тя и го погледна в очите.
- Какво имаш предивд под нормален живот? – погалия по бузата мъжът.
- Ами не знам. Нормална работа, къща, семейство, излизанията в петък вечер с приятели, дори семейните скандали. – тя се подсмихна леко.
- Какво му е на този живот? Е, работата не е от най-нормалните, но не е за изхвърляне, нима не сме като едно голямо и задружно семейство, особено днес – двамата се усмихнаха един на друг – злизанията и тях ги има, а скандалите, мисля, че не можеш да се оплачеш от липсата им.
- Чудесен живот. Няма що! – Кристин се претърколи до него и се загледа в тавана. – Искам да излезна спокойно навън и да знам, че няма да видя лицето си на някой стълб или витрина. Искам да знам, че вечер има при кой да се прибирам, че има човек, на който му пука за мен, не защото му върша работа, а защото ме обича. Мамка му толкова много ли искам? – чувстваше се зле, колкото повече мислеше толкова по-зле се чувстваше. – Толкова много време вече убивам, но въпреки това понякога все още треперяи се будя нощем. Помня лицата на почти всичките си жертви, преследват ме, не издържам. Наистина. – тя закри лице с ръцете си.
- Хей, спокойно. – тихият му и нежен глас долетя до слуха й. Леонард се наведе над нея и като махна ръцете й така, че да вижда очите й каза – винаги ще има поне един човек, на който ще му пука за теб. Разбра ли ме? Винаги! – наведесе и я целуна съвсем леко по челото. – Спри да мислиш за миналото, чу ли? Все пак то е само такова. Не можеш да го върнеш. Погледни напред и се пребори с това, което е зад гърба ти. – когато казваше тези думи те сякаш бяха насочени не само към нея, но и към него самия. Искаше да се отърве от страховете и болките си, но беше по-трудно отколкото мислеше.
Крис се вгледа в очите му. чувстваше сигурност, спокойствие. Когато той бе наоколо можеше да се отпусне и да запси без да мисли за нищо. Знаеше, че той е там и я пази. Обви ръце около врата му и го придърпа към себе си, впивайки устни в неговите. Езикът му бързо намери нейния и отново поведоха битката за надмощие, в която нямаше попедител. Ръцете му шареха по тялото й, а когато се плъзнаха по вътрешната част на бедрата й тя изтсена от удоволствие и се изви леко назад, давайки му пълна свобода да прави каквото реши с нея.
И двамата бяха преживели твърде много през годините, и двамата бяха направили много грешки, но и двамата имаха нужда да забравят за тях, имаха нужда да усетят, че това, коеот правят е правилно, а то беше такова и те го знаеха.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пон Фев 04, 2008 10:07 pm

Леонард се поизправи леко и повдигна тялоо на Крис от своете, така, че момичето да лежи на възглавницата.
Въздъха тихо, супокоен от това, че не я бе събудил и стана от леглото.
Искаше да изпуши една цигара и да помисли малко.
Взе кутията и запалката си и тихо излезе на малката тераса, от единият краи на която, се виждаше морето.
Облегна се на стената и запали цигара вдишвайки дълбоко.
Крис бе споменала за миналото си...сега той се бе сетил за своето.
Притвори леко очи.
Беше се сетил за сестра си, а не бе мислил за нея от толкова много време. Всякаш бе затворил тази част от съзнанието си и я бе запчатъл, така, че дори и сма да не може да достигне до нея.
А защо сега всички спомени и чувства излизаха на повърхността?
Замисли се.
Беше сигурен, че се бе сетил за сестра си, сега когато нещата между него и Кристин се бяха задълбочили.
Последният път когато бе изпитвал толкова силна привързаност бе преди повече от десет години...олкова отдавна...
Беше обичал и беше страдал, заради чувствата си.
Беше ги показал тогава, беше допуснал да го обсебят, и си бе плащал.
Но тогава бе млад, тогава не бе сигурен в нищо и никой.
Срга нещата бяха различни.
Сега бе по зрял, по силен, по трезвомислещ.
Но дори това не пречеше на страха му..на страха от привъзване.
За сега нищо не се знаеше. Имаше време..имаше време за всичко.
И той щеше да чака...да чака до тогава до когато не се увери, че е достатъчно безопастно за него и за всички около него.
Разтърси леко глава.
Мразеше миналото.
Мразеше да миски за него, мразеше да си го спомня, мразеше да го чувства.
Запали си втора цигара.
Мислите му преминаха към Кристин...
Нещата с нея бяха толкова различни...толкова по - дълбоки. И се случваха толкова бързо.
А на него му трябваше време. Време да премисли всичко....да бъде с нея..не искаше да бърза....не искаше тя да го кара да изрича неща, за които той още не бе готов...
Две нежни ръце го обгърнаха през гърдите, а жената нежно се притисна до гърба му и положи глава на рамото му.
-Защо не спиш? - попита я той
-Мога да те попитам същото - отвърна тя почти мъркайки. - Усетих веднага щом се измъкна.
-Не исках да те будя - той загаси цигара и се обърна с лице към нея. Погали бузата и и я целуна по устните. Време.....имаше време за всичко - Да вървим да спим.

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
lonkata

avatar

Брой мнения : 36
Registration date : 21.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пон Фев 04, 2008 11:28 pm

Кристин отвори очи и усмивка изгря на лицето й. Лео спеше спокойно с лице към нея, държейки едната й ръка, а с другата я бе прегърнал. Беше толкова сладък. Приближи се и го целуна съвсем леко по носа.
- Добро утро. – измърмори той без да отваря очи.
- Здрасти сънчо. – усмихна се жената.
- Колко е часът?
- Нямам идея, но на дали е по-късно от 10.
- Значи можем още малко да се поизлежаваме. – каза той и я придръпа към себе си, като я зави до пбрадичката.
- Ей ама на мен не ми се спи.
- А не оставаш тук.
- И защо?
- Защото ако ти станеш трябва и аз да стана.
- Глупости. Остани да си спиш. Аз ще излезна малко на вън.
- Няма да спя сам.
- Ясно. Ето къде било разковничето на проблмеа. – разсмя се Крис. –Е тогава и двамата ставаме. Хайде мързел. – тя избута одеалото от себе си и от него и се протегна за дрехите си. – Хайде, бързо, бързо. Раз, два, раз, два.
- Ей Хитлер втори номер, я по-спокойно. – обади се Лео, който все още лежеше и гледаше жената.
- Няма по-спокойно! Стана ракиено време докато станеш. – Кристин бе сложила ръце на кръста си и леко потропваше с крак.
- Крис. – повика я Лео.
- М? – той й подаде ръка, а тя я пое и като ядръпна каза
- Млъкни и ме целуни. – Крис го изгледа малко сърдито, но като усети устните му върху свойте ядът бързо й мина.
- Така не е честно! Хайде ставай! Чакам те долу. – целуна го за последно и като се отскубна от него излезе.
Влезе в кухнята и завари Луис и Емили да седят от двете страни на масата, да пушат и да не свалят чи един от друг.
- Ей влюбените, не, че искам да ви прекъсвам, но тук е място за ядене. Ако толкова не можете да отлепите поглед един от друг правете го в стаята си, не тук. – разхили се сама на себе си Кристин, а Ем се обади с тих глас без да отмества поглед от този на Блекмур:
- Не бъди сторумна. Къде е Леонард?
- Тук. – обади се върпосния от вратата.
- Добре стига сте се зяпали така, защото ми лазите по нервите. – не издръжа Крис и се разфуча, но Луис я изпревари.
- Хаа! Мигна! – Лео и Кристин се спогледаха с неразбиращи физиономии.
- Какво изпуснахме? – повдигна вежда жената.
- Нищо. Бяхме се хванали на бас, че ще издържа по-дълго да не мигам и спечелих. – Блекмур отиде до Ем и като се наведе да я целуне каза – Следваият път ще ти дам да ме биеш. – но Ем се дръпна и направи намусена физиономия.
- Как ли не се сетих. – завайка се на шега Крис, а Лео избухна в смях. – Хайде да закусваме. – и тя се насочи към хладилника, но мъжът я изпревари
- Ти седни, а аз ще направя закуската. – впи устни в нейните за няколко мига и после отиде до хладилника и започна да вади рализчни храни.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
^Daughter of the night^

avatar

Брой мнения : 39
Age : 26
Location : In your nightmare
Registration date : 12.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Вто Фев 05, 2008 7:17 pm

Кейт се прозя сънено и се изправи в леглото протягайки се.Не беше спала много добре вечерта,беше мислила над развиващите се действия.Нещо странно и нетипично за нея.От нея като убиец се изискваха няколко прости неща - слушай,изпълнявай,не питай,не чувствай,не се привързвай. И тя ги следваше без проблеми допреди време.Сега се осъзнаваше,че се бе превързала към останалите повече отколкото й се искаше,тя й бяха станали семейство и не можеше да отрече дори пред себе си,че бе готова на всичко за тях. Все по-често си позволяваше да търси причини,вместо да изпълнява без да задава въпроси. Беше започнала да чувства и отдавна забравени чувства и се бе превързала. Луис винаги беше дръпнат,самостоятелен,недоверчив,но ето че дори и той се бе превързал към Емили и останалите.Дали всичките им провали не се дължаха на тази "привързаност"?
Изправи се и настръхна от собствените си мисли. Нямаше намерение да ги споделя с някого,но нещо й подсказваше,че и през техните глави минават подобни.
Отвори още по-широко прозореца и се вгледа навън.Обичаше вечер да спи на отворен прозорец.Единствено през зимата го затваряше.Обичаше студът. Обичаше да чувства тялото си ледено,точно както се стараеше да поддържа сърцето си.
А сега беше лято и горещината бе стопила леда.
След около една минута празно взиране в изгарящото слънце вече покатерило се почти до най-високата точна на бледосиньото небе,тя се насочи към гардероба изваждайки отвътре светлосиня лятна рокля с тънки презрамки,и я навлече върху себе си,насочвайки се към банята.Когато свърши и със задълженията си там излезе в коридора и се насочи към кухнята.Когато влезе вътре завари Луис,Емили,Кристин и Лео да си говорят разпалено,насядали по столовете.
-Добро утро.-измърмори тя.
-Добър ден.-отвърнаха в унисон те.
-След като не бях събудена в 10 часа по най-ужасния начин си помислих,че съм в рая,но преди малко се събудих и осъзнах,че все още съм на проклетата Земя.
-Какъв ужас.-подигра й се Луис и тя му се оплези сипвайки си от портокаловия сок и отпивайки жадно от него.Тая жега я изморяваше.
-Аз имам малко работа.-измърмори Луис ставайки от стола и целувайки леко Емили,която само кимна и се усмихна.Когато вратата се затвори след него,Крис понечи да се изправи и да раздигне отдавна празните чинии пред себе си и Лео,но той я дръпна на стола и усмихвайки й се широка,свърши работата след нея.
Кейт ги гледаше унесено.Неочаквано попита:
-Къде са Ана и Джеймс?
-Сигурно спят.-сви рамене Емили отваряйки някакъв вестник и преглеждайки го не особено заинтересовано.
-Трябва да питам нещо Джеймс.-измърмори Кейтлин и напусна стаята насочвайки се към втория етаж.
Трябваше да се убеди,че и тя не се е привързала прекалено много.Трябваше да разбере със сигурност. Не можеше да си позволи. Не й се умираше,а това нямаше да доведе до нищо добро.
Спря се за миг пред стаята на Джеймс и се вгледа в дървената врата сякаш очакваше тя да се отвори от само себе си.След като това не стана,без да почука я отвори и влезе в стаята затваряйки я зад себе си.
Явно дочул това Джеймс се надигна на лакти сънено и примига срещу нея озадачено.Не беше влизала в стаята му преди,обикновено той идваше в нейната.
-Кейт?
Приела сякаш това като знак Кейт се насочи към леглото му с непроницаема физиономия.Джеймс се понадигна в седнало положение без да отмества поглед от нея.Както винаги спеше само по боксерки,и чаршафа сега го покриваше само до кръста.
Кейт пристъпи на леглото настанявайки се в скута му и поставяйки ръце на бузите му впи устни в неговите.Джеймс изглеждаше не по-малко учуден отпреди десет секунди,но сякаш някакъв инстинкт го принуди веднага да отвърне на целувката й.Ръцете му тъкмо се бяха увили около кръста й и понечиха да се спуснат надолу към голите й крака,когато тя се дръпна леко назад и впери замислен поглед в него.
Джеймс усети,че нещо не е както трябва.Намръщи се леко подпирайки се на дланите си.
-За какво беше това?
-Просто проверявам.-сви рамене тя стрещайки спокойно очите му.След като той сви рамене неразбиращо тя доуточни.-Дали ще почуствам нещо като те целуна.
-И?
-Ами няма проблем.-усмихна се тя.-Нищо не чувствам.
-Това като обида ли да го приема?-намръщи се той.-Какво очакваш да почувстваш?
-Не знам.Тръпка може би.-отвърна Кейт донякъде успокоена.
-Тръпка казваш...-кимна почти разбиращо Джеймс.-Мисля,че разбирам.
-Кое?
-Къде е проблема!
-Няма никакъв проблем.
-О,напротив!
-И какъв е той?
-Не стана както трябва.-усмихна се Джеймс.
-И как трябваше да стане?-въздъхна леко изнервено Кейт.В следващият миг Джеймс я дръпна към себе си впивайки устни в нейните.Бързо смени местата им и продължи да я целува страстно.Кейт се опитваше да му отвръща съвсем непринудено и когато усети,че кожата й настръхва бързо прекъсна целувката слагайки ръка върху устните му.
-Същото е.
-Кого лъжеш,Кейт?-изсмя се Джеймс.-Защо всъщност дойде тук?
-Казах ти.-отвърна тя спокойно.Найт отмести леко ръката от устните си и се наведе още повече към нея.
-Проверяваше дали ще почустваш нещо?
-Именно.
-Към мен или изобщо?-прошепна той без да отделя поглед от нейния.
-И двете.-отвърна честно Кейтлин.
-И стигна ли до отговора?-устните му бавно докоснаха шията спускайки се бавно надолу.-Защото аз да...
-Да,разбрах това,което търся.-тя го избута малко грубо встрани от себе си изправяйки се.-Това между нас е просто физическо.-Джеймс се подпря на лакът и й се ухили.
-Щом казваш...
-Да,така казвам!
-Добре де...-той отметна чаршафа и се изправи минавайки покрай нея и насочвайки се към гардероба.-Не е нужно и пред мен да се преструваш...
-Пфу!-изпъшка тя насочвайки се бързо към вратата.Чак когато вратата се прасна зад нея,гласът му секна,но продължи да кънти в ушите й.
Когато слезе в кухнята завари там отново всички,плюс Ана и Луис,които липсваха,когато напусна стаята.Ана режеше салата,а останалите се бяха настанили на масата и си говореха.
-Кейт,добре ли си?-попита Крис изпод вежди.
-Перфектно.-отвърна сковано Кейтлин насочвайки се към Ана с желанието да й помогне,но другата се справяше чудесно и без нейна намеса,така че просто я наблюдаваше как обезглавява морковите.
След няколко минути се появи и Джеймс протягайки се и прозявайки се.
-Здравейте.
-Знаеш ли колко е часа,Джеймс?-обади се Луис.
-След прекрасната ти тренировка е чудно,че съм станал толкова рано!-не му остана длъжен Найт настанявайки се тежко на един от столовете.
-Май трябва да повторим тренировката...-тихо отбеляза Луис,но всички го чуха прекрасно.
-Като извадиш от уравнението колата ми,калта и умрелия ми екип - да,може!-усмихна се Емили.Всички се засмяха.
-Джеймс,какво те пита Кейт?
-Ъ?-не разбра споменатия.
-Какво.Те.Пита.Кейт.-повтори Кристин бавно,като на малоумен.
-"Пита"?-натърти той.
-Ммммхмммммм.-кимна почти изнервено жената.
-Ама с думи ли?-леко усмивка се бе появила на лицето му,усмивка,която не убягна на никого.
-Не,тъпако,с жестове!Естествено,че с думи.Нали така се задават въпроси?Няколко думи свързваш в изречение и слагаш накрая въпросителен!-Кристин изпуфтя раздразнено.
-Нищо не ме е питала.-сви рамене той.Кейт го стрелна с поглед,който той улови за момент.Останалите се чудеха да се дразнят ли или да продължат да се опитат да разберат какво е станало.-Просто ми призна чувствата си към мен.-Лео се задави със сока си,а останалите за момент зяпнаха.Ножът бе престанал да почуква ритмично по дъската.В следващият миг всички се извърнаха към Кейт,която изглеждаше по-учудена и от тях.
-Я повтори!-успя да каже тя.
-Хайде,Кейт,не се прави на ударена.Ето виж-Емили и Луис не се крият,Лео и Крис също,нещо дочух за Ана и Джон....-спомената изпусна ножа и стисна устни гледайки го унищожително.-то е очевидно,че си падаш по мен!Нали хора?
Никой не посмя да каже нещо,тъй като точно момент всяко "ДА" щеше да бъде края на нечий живот.Кейт го гледаше някак странно.Сякаш се колебаеше по какъв начин да го убие,и същевременно не можеше да повярва на ушите си.
-Не ме гледай така,Кейтлин!-Джеймс килна леко глава настрани.-Знаех го отдавна!Просто беше въпрос на време....
В следващият момент преди някой да е успял да направи каквото и да е било Кейт сграбчи вилицата на плота и я запрати по него,при това доста тъчно.Единствено бързите му реакции го спасиха приборът да се забие в челото му.
Джеймс бе вдигнал ръце и вилицата се бе набучила в предмишницата му.Всички скочиха на крака,явно напълно убедени,че Кейт може да го замери с още нещо.
След като Ана дръпна острите предмети настрани,но като че ли Кейт имаше желанието да му счупи врата собственоръчно.
Почти бе стигнала до него когато Луис я хвана и я издърпа по-далече от него.Кейтлин се опита да се освободи както с "мили" думи насочени към държащия я мъж,така и с ръце и крака,но Луис бе твърдо решен,да не я остави да убие Джеймс,който пък гледаше невярващо кървящата си ръка.
-ТИ СИ НАПЪЛНО ИЗПЕРКАЛА!-изкрещя той към нея.-АМИ АКО МЕ БЕШЕ УБИЛА!!
-ТОВА БЕШЕ ЦЕЛТА ИДИОТ ТАКЪВ!-изкрещя Кейт неочаквано спирайки да се дърпа.Луис не помръдна от мястото си,явно все още недоверчив.Тя обаче не понечи да се приближи повече от Джеймс,просто издърпа ръцете си и се насочи към вратата,праскайки я бясно след себе си.След миг и с входната врата се случи същото и в стаята настана тишина.
-Ключовете са тук.-отбеляза Кристин сякаш,за да успокои Емили.Другата или не чу или се направи,че не чу.
-Ще донеса аптечката.-обади се Лео и изкочи от стаята.
-Ще трябва да я измъкнем.-обади се Емили.-Ще боли за малко.-тя се приближи и хвана дръжката на вилицата дърпайки я рязко.Джеймс стисна силно зъби,за да не извика и усети как по ръката му се спуска нещо топло.След миг Лео влетя в стаята с аптечката и й я подаде.
Емили се зае да превързва ръката му влагайки като че ли малко повече злоба в увиването,от нужното.Джеймс мълчеше.
Когато свърши Емили се отпусна тежко на стола срещу него гледайки го ядно.
-Какво?!?-не се сдържа той.-Не ме гледай така!Не съм я карал да ме замерва с вилици!!
-Предизвика я!Нарочно!
-От къде да знам,че ще ме замери с КУХНЕНСКИ ПРИБОРИ!
-Пак се радвай,че не беше нещо по-остро!!Като нож,например!!-извика Емили.
-Ем,успокой се!-обади се Луис.Тя извади от кутията цигара и я запали припряно,дърпайки си от нея и облягайки се назад.
-Защо,по дяволите,ни са ченгета и други наемни убийци като можем да се убием и взаимно?-въздъхна тя затваряйки за няколко секунди очи.

_________________
She sits in her corner
Singing herself to sleep,wrapped in all of the promises
That no one seems to keep,she no longer cries to herself
No tears left to wash away,just diaries of empty pages
Feelings gone astray...


Walking through life unnoticed,knowing that no one cares
Too consumed in their masquerade,no one sees her there...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Сря Фев 06, 2008 3:44 pm

Луис се поизправи малко и огледа стаята. Крис чоплеше нещо по нокътя си, Леонард прибираше отнесено чиниите, Джеймс гледаше лошо през прозореца, сякаш проклинайки дъба, който се подаваше оттам. Ана, от своя страна, потракваше с ключовете на фолксвагена, докато Ем наблюдаваше изнервено тези й действия.
-Знаете ли, това е твърде много за мен. –Изправи се Луис и загаси цигарата си.
-Къде отиваш? –Зоркият поглед на Емили се вряза в него и Блекмур потрепери, недоволен от това внимание.
-Не знам, да се поразходя. –Отвърна й сковано.- Идваш ли?
-Не! –Сряза го тя недоволно и отново разтвори вестника. Точно преди Луис да излезне, Ана скочи на крака и изстреля:
-Аз ще дойда с теб!
Емили рязко вдигна погледа си към Ана, този, който безсъмнено убиваше. После изсумтя от собствената си ревност и пак се вгледа във вестника. Луис се усмихна леко и й кимна с глава, а после двамата излязоха на двора.
-Искам да покарам. –Усмихна се Ана, а Луис изсумтя недоволно:
-След последното ти каране, не съм сигурен, че искам да караш! –Засмя се отчетливо.
-Извиних ти се хиляда и един пъти. Хайде, де, Луис… Моля те! –Направи тъжен поглед Ана, а Блекмур само се усмихна:
-После ще ти дам, първо трябва сам да се успокоя, за да мога после да понеса лошото ти шофиране. –Ана направи физиономия тип смесица от радост и гняв и седна на мотора. Луис също прекрачи и остави ръцете й да обвият тялото му, а тя да се притисне към него- Сигурна ли си, че искаш да те возя? Не обръщам много внимание на скоростта.
-Имаш в предвид, че караш като камикадзе. –Засмя се Ана, а после довърши по-сериозно.- Няма проблем, вярвам че няма да се разбием никъде.
-Какъв комплимент! –Гласът му заглъхна в ръмженето на машината и вятърът засвистя в ушите им. Действително, отстрани шофирането на Луис изглеждаше много по-добре, отколкото от мотора. Даваше прекалено много газ и при завои се налагаше да завива с наклон на тялото, тъй като кормилото не се подчиняваше достатъчно. При всеки завой, сърцето на Ана се свиваше, докато се накланяше с него.
-Спокойно! –Извика Блекмур, чувствайки как ръцете й се впиваха до болка в корема му.- По-стабилен е, отколкото изглежда.
Но това не беше оправдание. Когато Луис спря пред едно забутано кафе в близкия град, тя направо благодари на всевишния, че са стигнали здрави и читави. Не беше се и надявала на подобен късмет.
-Какво ще правим? –Попита, когато пулсът й се нормализира и ръцете спряха да потрепват конвулсивно.
-Мислех да седнем да пием по нещо. –Отвърна Луис и посочи кафето.- Навсякъде в момента е по-добре, отколкото в къщата.
-Прав си. –Съгласи се момичето и двамата влязоха през вратата. Отвътре, то беше обляно с мека червеникава светлина, а масите бяха от тъмно дърво. Двамата се разположиха на едно от сепаретата и припряно поръчаха напитките си на усмихнатата сервитьорка.- Е? –Попита Ана, отпивайки от капучиното си.
-Какво? –Вдигна вежди Луис.
-Защо така реши да се изнесеш? –Поясни Ана.
-Напоследък проблемите ми идват в повече. –Обясни простичко.- Всички се държат по детски.
-Е, това не е нещо ново. –Усмихна се Ана.- Просто сега сте по двойки и…
-И това ме дразни. –Допълни думите й Луис.
-Как така те дразни?
-Повече скандали има.
-Е, вие с Ем допринасяте стабилно за тях. –Засмя се Ана.
-Вече не. Тя се поуспокои малко, за което се радвам. Нервната ми система не е за един ден. –Отпи от бирата Луис.
-Оу, горкият. –Засмя се Ана.- Ти я дразнеше нарочно, защото ти беше забавно да я гледаш как се нерви.
-Вярно е. –Усмихна се Луис.- Но всички ми помагахте. А и тя сега не е добре.
-Като стана на въпрос – какво й има на Ем? –Запита Ана.- Не изглежда на себе си.
-Това един господ го знае. –Отвърна й сухо.- Според мен всичко идва от напрежението – трябва малко да изпусне парата. Но лошото й предчувствие е заразно. Вече, като нея, съм напълно сигурен, че скоро екипът ще се разцепи.
Ана се опари с кафето и направи недоволна физиономия:
-Защо така реши?
-Защото всеки ден стават проблеми между всички. Идеята на тренировката вчера беше малко да изпуснат пара всички и да престанат да се вдетиняват дотолкова. –Обясни простичко Луис.- Мислех че ще са прекалено изморени и разгневени на мен, че да се карат помежду си. Но явно не съм познал.
Ана замлъкна за секунда, а после с усмивка промълви:
-Прекалено много го мислиш – според мен в екипът няма никакви проблеми.
-Но може да заима. –Отвърна й спокойно.- Кажи сега за тоя твоя Джон.
Ана вдигна рязко поглед и промълви:
-Какво, по дяволите, за него?
-Говорих с Ем за него. Притеснява се за теб. –Натърти Луис.- И аз не съм сигурен, че е удачно да…
-Аз нищо не съм направила! Стига, Луис, стига сте го изкарвали пернишка кървава трагедия! Нищо не е станало! –Разгневи се момичето.
-Тогава защо така яростно се защитаваш? –Попита я спокойно.- И от кой?
Ана не отговори на този въпрос. След няколкоминутно мълчание, те смениха рязко темата и заговориха отново за екипа. После, след като си изпиха нещата и платиха, Луис й даде ключовете от мотора. Половинчасово треперене и скъсяване на живота му с десет години костваше това удоволствие на Ана. Когато отново застана пред кормилото, Луис категорично отхвърли идеята да се прибират към къщата. Искаше да се увери, че всички са се успокоили, та чак тогава да се връщат. Затова спря на една пресечка и отиде да постреля, докато Ана седеше върху земята и събираше цветя. После решиха да поплуват и отидоха до плажа. Когато се прибраха в къщата, вече беше девет вечерта и всички изглеждаха по-спокойни, което беше добър предвестник за вечерта. Но, противно на очакванията, един човек от къщата още беше нервен и това на беше Кейт, която още не се беше прибрала, а именно Емили. Тя рязко се изправи, дръпна Луис за блузата и го изкара на верандата:
-Няма да се разберем така! –Изсъска в лицето му.
-Какво е станало, Ем? –Недоразбра Луис и се облегна на парапета.
-Не искам повече да излизаш с момичетата сам.
-Моля? –Учуди се Луис. Не след дълго, смехът му отекна неприятно в ушите й и той се запревива под яростния й поглед.
-Какво? –Процеди ядосано жената.
-Ох… ха-ха… Ем, не намери ли от кого другиго да ревнуваш… че почна… ха-ха… от момичетата? –Едва успя да промълви Луис. После си наложи да се успокои и се изправи, говорейки по-сериозно.- Нищо не съм направил и ти го знаеш. Защо държиш толкова да се скараме?
-Навик. –Отвърна му спокойно, а после го придърпа към себе си.- А и иначе нямаше да успея да те изчегъртам от хола. –Усмихна се и го целуна.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
lonkata

avatar

Брой мнения : 36
Registration date : 21.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Сря Фев 06, 2008 6:01 pm

- Хора как да ви кажа, че ми е невероятно скучно и безмислено това съществуване? – измрънка Кристин, докато лежеше в скута на Лео.
- Не си ли малко нагла? – обади се Джйемс.
- Не. Защо? – попита тя без да се помръдва.
- Ами помисли си. Излежаваш се, Леонард се е надвесил над теб като майка закрилница, пък и довечера.. – но не довъри, защото една възглавница се заби в лицето му. - Какво... – но не успя да довърши, тъй като друга го цапардоса в тила. – Абе вие луди ли сте? – викна Найт и се покри с ръце, залягайки, а Ана, Кристин и Леонард избухнаха в смях.
- Какво изпуснах? – дойде гласът на Кейтлин от вратата.
- Сигурна ли си, че искаш да знаеш? – попита Лео.
- Предполага, че... – но така и не се разбра какво предполагаше, защото Джеймс запати една от възглавниците по нея. – Ей.
- Сама каза, че искаш- ухили се мъжът.
- Щом ще играем така. – ухили се злобно и като нададе боен вик, се втурна към Найт. Кристин и Леонард се запревиваха от смях, а Ана се изтърси от стола, докато се опитваше да се опази от една възглавница.
- Как.. – Емили също бе бонбандирана и съответно уцелена, но когато другите осъзнаха коя беше жертвата замръзнаха.
- Аз..много съжалявам, Ем. Не исках.. аз – заракомаха, като мелница Джйемс, обяснявайки, но жената не му даде много време да говори.
- Мъртъв си Найт! – викна тя и при друго положение Джйемс сигурно щеше да умре, но точно сега единственото, което му се случи бе добре премерен удър в главата с възглавницата. Емили стоеше и наблюдаваше доволна от себе си, когато почувства, че в гръба й се блъсна мек предмет. Обърна се и видя Луис да се хили.
- Мислех, че играем в един отбор. – изсъска злобно и издърпа възглавницата от ръцете на Кейтлин.
- Днес мисля да съм с момчетата. – отвърна й предизвикателно. – Хайде мързелиставайте и да ги бием! – изкомандори Блекмур, а Джеймс и Леонард го изгледаха с повдигната вежда, но когато и двамата понесоха по един удър презлицето се осъзнаха и подгониха момичетата.
Ана и Кейт налагаха Джйемс, който се беше барикадирал зад кухненския плот, опитвайки се да отблъсне напаста Божия, Емили се беше метнала на врата на Луис и се опитваше да вземе възглавницата, а Кристин търчеше след Лео крещейки какви ли не заплахи. Къщата беше обърната с краката нагоре, тук таме хвърчеше перушина, в кухнята летяха ябълки и портокали, но тъй като Джйемс имаше добри рефлекси така и не достигаха до стените или нещо по-чупливо. По някакъв странен и необясним начин Блекмур се беше измъкнал от захвата на Ем и сега ролите себяха разменили – тя търчеше, а той я гонеше, но тъй като човекът явно имаше повече акъл от нея се отказа да обикаля, като главам къщата и се скри зад една врата. Жената решила, че се е отървала се спря да си почине, но в същия момент мъжът изскочи зад нея и я цапардоса през лицето. Тя залитна, но след миг се осъзна и отново тръгна да преследва нападателя си.
Лео и Кристин все още търчаха из двора.
- Леонард, кълна се, че ако не дойдеш доброволно при мен като те хвана бедна ти е фантазията какво ще ти причиня!!! – сипеше зпалахи по него Крис.
- О, скъпа повярвай ми имам идея какво ще ми направиш и точно за това не мисля, че е безопасно да с доближавам до теб точно сега. Успокой се малко и виж може да си помисля. – не спираше да я дразни.
- ЛЕОНАРД, КРЕТЕН ТАКЪВ, ДОМЪКНИ СЕ ЗАДНИКА ВЕДНАГА ИЛИ...аааааа – изкрещя тя, но не успя да довърши заплахата си, защото ледената вода от маркуча запуши устата й.
- Време е малко да охладиш страстите. – разсмя се Лео но докато той се хилеше не забеляза как жената се промъкна до него и рязко дръпна маркуча.
- Айде сега да те видим г-н Отворко! – изхили се злобно Кристин, а от косата и дрехите й капеше вода и точно в този момент напомняше на мокра кокошка.
- Ъъ..Крис недей. Знам, че ти харесва да ме гледаш мокър, но ... – обаче така и не довърши тъй като жената насочи струята към него и ледната вода накара дрехите му да полепнат по тялото му.
- Хубаво е нали, скъпи? – натръти тя на последната дума, а смехът й оттекна в ноща.
- Ей. – викна някой. Кристин се стресна и се обърна с все маркуча и само след миг Емили също беше вирвода мокра.
- Аз..ъъ..май е по-добре да изчезвам. – измънка под носа си русата, като осъзна кое беше третото морско чудовище.
- КРИСТИН ТЪПАЧКА ТАКАВА НАЛИ ИГРАЕХМЕ В ЕДИН ОТБОР!!! – кресна Емили и скочи на тревата, спринтирайки след жертвата си.
- Това ще бъде интересно. – засмяха се Луис и Лео и се настаниха на стълбите, палейки си по цигара.
- На кой залагаш? – попита вторият.
- Кристин. – Леонард повдигна вежда. – Ем е свикнала да използва оръжие и ще й е малко по-трудно. – отсъди Блекмур
- Ако Емили разбере ще те убие, нали знаеш?
- Тя няма да разбере. – двамата отново се разсмяха и се загледаха в двете жени, които търчаха като обезумели в кръг и никоя не се сещаше, че извън двора също имаше пространство, което можеха да използват.
– Давай скъпа! Смажия! Ти си най-добрата – викна Леонард, сякаш беше на боксов мач. Емили и Кристин се спряха и се загледаха в мъжете – двамата бяха седнали на стълбите и пушеха и само бирата им липсваше, за да допълни картинката.
- И ти ли си мислиш това, коеот и аз? – повидгна вежда Ем, а яростта й се пренесе към гаджето й.
- Аз поемам Леонард, ти Луис. – първата кимна и с бавни и премерени стъпки се насочиха към публиката си, която все още не забелязваше какво става, защото се бе отнесла в някакъв разгорещен разговор.
- Нещо стана много тихо. – изкоментира Лео. Погледът му се насочи към двете жени, които ги приближаваха. – Мисля, че е време да изчезваме. – и миг преди Кристин и Емили да ги докопат те подскочиха и се втурнаха в къщата, където останалите още се биеха.
- На косъм бяхме. – ухили се Блекмур и заключи вратата на терасата.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Сря Фев 06, 2008 6:46 pm

Но не всичко беше така добре премерено, както си мислеше Луис. Пазейки главната фронтова линия, двамата бяха отворили сериозна дупка в тила, явяваща се задната врата. Колкото и странно да изглежда, в кризисни моменти и паника, хората рязко забравят да се покрият отвсякъде. Докато Луис с усмивка се наслаждаваше на пораженията на съюзника си Джеймс, любувайки се на начина, по който Кейт и Ана го бяха обсадили, правейки декан в хола, той съвсем изгуби от поглед Леонард. Когато се обърна, него вече го нямаше. Беше изчезнал като пръдня в гащи, само че по-безшумно. Сега срещу него стоеше мократа до мозъка на костите си Емили и го гледаше с погледа на хищник, предвкусващ вкуса на крехкото агънце. Този странен поглед предизвика в душата на Луис едновременно и панически страх, и див смях.
-Виж, Ем… -Заговори й бавно, отстъпвайки крачка назад.- Всичко това е просто игра. Можем да се съюзим и…
-И какво? –Засмя се злобно момичето.
В този момент крака на Луис докосна стълбището и той се усмихна – това беше знакът на съдбата, който чакаше. Врътна се на пети и се затича нагоре, без да поглежда назад. Чувстваше стъпките й на крачка от неговите и знаеше, че при вида й само щеше да се ужаси. Залитна в стаята й и се обърна несигурно.
-Сега къде ще избягаш, умнико? –Изсмя се зловещо Емили.
Първото, което мина през ума на Луис, беше една абсурдна и леко неефективна идея. Но, тъй като нямаше време за мислене, той просто реши да действа. Хвана дрехите от сака и започна да я замеря със собственото й бельо. Но, по ирония на съдбата, това само можеше да я разгневи. „Е, какво толкова се нерви? Нали са си нейните гащи?” мислеше си Луис, но това не можеше да му помогне по никакъв начин. Затова дръпна одеалото и го хвърли върху приближаващата се Емили. Момичето, лишено от зрението си, залитна зловещо и падна в ръцете му. Луис я вдигна, внимавайки одеалото да не падне от тялото й и да я освободи. Емили започна да рита и да го ругае, но не можеше да се освободи, тъй като беше притисната като в пашкул от покривалото.
-Луис! Пусни ме веднага!
-Или? –Подразни я с усмивка, докато я носеше надолу по стълбите.
-Или ще те обрежа ритуално! Кълна се! –Изрева Емили.
-Което е една добра причина да не те пускам! –Изхили й се Луис.
Когато влезе в хола, гледката го изпълни с топло чувство. Общо взето, бяха покрили изискванията му. Явно битките на коридорния и трапезарния фронт се бяха развили толкова добре, колкото и на спалния. Ана, Кейт и Крис бяха разположени на пода, с вързани ръце и долепени гърбове, а устите им предвидливо бяха запушени. Леонард и Джеймс тържествуващо наблюдаваха пленниците, наслаждавайки се на по чашка уиски.
-Ето още един трофей! –Изсмя се Луис, поставяйки леко Емили на земята. Тя рязко дръпна одеалото от себе си и ги изгледа на кръв. В момента, в който тръгна да се изправя, Луис, я подбутна леко и промълви с усмивка.- Дезертьорството се приемаше само по време на битката, не след загубата й. Ще си търпиш последствията с останалите. Хайде, играй честно!
Емили изсумтя и се изплези на Найт и Леонард, които се засмяха на думите му. И, въпреки това, седна на земята и притисна с ръце крака до гърдите си.
Луис се разположи до съюзниците от Тройния пакт и се засмя:
-Обявявам срещата на Тримата големи!
-Ти печелиш номинацията за Сталин – същото лайно си! –При тези думи Луис й прати въздушна целувка.
-Ще се съвещаваме ли? –Засмя се Найт нетърпеливо.
-Определено. –Кимна Леонард.- Такъв пакт не се сключва току-така.
Тримата се обърнаха и зашептяха ожесточено, така че момичетата не можеха да чуят нищо от думите им. Петнайсетина минути по-късно, те се обърнаха с усмивки и кимнаха, че са се договорили кой какво иска. Махнаха превръзките от устите на пленничките си и започнаха:
-За Америка –Промълви Леонард с американско произношение.- Аз, Франклин Рузвелт, пледирам за чистене на всички тоалетни помещения…
-Седем пъти в седмицата. –Усмихна се Найт.
-Три седмици подред.
-Надявай се! –Изсъска Емили.- Никога няма да се случи!
-Подготвили сме се и за този вариант. –Изсмя се Луис и се изправи за миг, а после се върна с кофа пясък.- Още ли подготвящ бунт, Ем?
-Не, преврат! –Изпуфтя жената.
-Е, значи се разбрахме за тоалетния въпрос. –Засмя се Джеймс.- Няма да е зле да се разберем и за подреждането, почистването, миенето на чинии, търкането на плочки…
-…чегъртането на мозъци… -Допълни Крис ядно.
-…обезкостяването на трупове… -Изсъска Кейт.
-…и изкормването на полово-обременени същества. –Завърши Емили.
-Е… -Сви рамене леко уплашено Джеймс.- Можем да минем и без това.
-Е, Джеймс, ти си мека Мария. –Засмя се Луис.- Аз искам една седмица да правите точно това, което ние кажем.
-Да ти приличам на робиня, Блекмур? –Озъби му се Емили.
-Ако се налага ще променим цвета на кожата ти. –Засмя се Луис.- Не чух въодушевлението ви. Разбрахме ли се?
Гробна тишина, само скърцането на кофата с пясък.
-Разбрахме ли се?
-Да, да. –Процеди ядно Емили.
-Подписваш ли пълната си капитулация?
-Да!
-Заклеваш ли се?
-ДА, ДЯВОЛИТЕ! Хайде, време е за край на този цирк.
-О, това не е цирк, Ем. –Усмихна й се Луис топло, подавайки й ръка.- Това е начинът, по който ще процедираме идната седмица.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
lonkata

avatar

Брой мнения : 36
Registration date : 21.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Сря Фев 06, 2008 7:36 pm

- Абе вие сериозно ли мислите, че ще ви слугуваме? – разфуча се Кристин.
- Не само го мислим, вие ще го правите. – отвърна доволно Джйемс.
- Млъквай, Найт, че с удоволствие ще изсипя отрова за мишки в закуската ти! – изсъска злобно Кейтлин.
- Стига мрънкахте, а се захващайте с подреждането. – обади се Леонард и загаси цигарата си.
- Стига дава нареждания, а се махайте от тук щом искате да чистим! – не му остана длъжна Кристин.
- Ей Пепеляшки, я по-спокойно! това трябваше да е веселба. Не го примайте толкова на сериозно. На всички ни се случва да губим понякога..
- На някои по-често. – прекъсна го Джйемс.
- Млъкни Джйемс, защото този път няма да попреча на Кейт да те убие. – скастри го Блекмур. – Да си имаме уважението все пак. Няма срамна работа, нали така момичета? – той и другите двама мъже избухнаха в смях, но бързичко се изнесоха на терасата. Следвани от жлъчни убиди и заплахи.
- Ще им извия вратовете на тези нещастници! – мърмореше Емили. – Не грешка, ще извия врата на Блекмур!
- За мен остава Леонард! Ще му се иска да не се беше раждал! – Крстин тупа възглавницата малко по-силно от необходимото.
- Добре дайте да мислим абстрактно. – обади се изведнъж Ана. – Нали осъзнавате, че от нас зависи храната, подреждането и чистенето.
- Да и това хич не ми харесва. – изсъска Ем.
- Мислехте за по-умна. – каза престорено тъжно първата.
- Добре, добре не почвайте и вие да се карате. – намеси се Кристин, като видя, че момичетата бяха накосъм да се хванат за косите или по-точно Емил ида хване Ана. – Нека да чуем Ан какво е намислила.
- Нищо оосбено. Просто ще направим следващата една седмица ад за мъжете. – ухили се злобно тя. – Ставане преди изгрев, гонене от къщата, гадна храна, мръсни чинии, все пак и ние сме хора и имаме нужда от почивка. Ще им изкараме през носа всичко, което искат. – другите три се спогледаха.
- Бях забравилакакво е Ана да злобее. – разсмя се Кейт. – Аз съм ЗА!
- Бройте и мен. – ухили се Кристин. – Ем? – обърнаха се към последната, която се беше кютнала на дивана и пушеше. Тя вдигна поглед и за миг лицето й не издаваше никакви емоции.
- Е какво пък. Те ни унижиха достатъчно, време е да им върнем жеста. – другите викнаха попедоностно и се настаниха да обсъдят плана.
- Като казхаме да чистите нямахме предвид да говорите как ще го направите, а да го направите! – викна Джйемс от врата на верандата, като видя как четирите са се настанили удобно като прасета в кочина и си бъбрят.
- Ти пък какво искаш? Почиваме си и след малко ставаме. Ти нали беше навън? Чупката! – Кейт се изправи, отиде до врата, избута мъжъ на вън и заключи, оплезвайки му се. – другите момичета я погледаха миг-два, а после избухнаха в смях. – Какво? Той е нахалник!
- Щом казваш.
- А сега планът е следният... – започна Ана. Пловин час по-късно всичко беше измислено перфектно, но за сметка на това къщата все още беше с краката на горе. – А сега хайде да изчистим набързо, че онея мрънловци ще дойдат и ще писнат.
- Аз поемам хола. – заплю си го Кристин.
- За мен е кухнята. – обади се Кейт.
- Аз взимам стаята си. – повдигна рамене Емили и излезе.
- За мен май остана градиата и терасата. – каза тъжно Ана.
- Е какво пък, поне ще ги изгониш от района на къщата, току виж останали да спят пред вратата. – каза Крис и се разсмя.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Tifa

avatar

Брой мнения : 77
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пет Фев 08, 2008 5:03 pm

Не й идваха никакви идеи на ум, как да задейства плана на Ана. Огледа стаята на Луис, която бе изчисила. Всъщност бе понаправила нещо.
Всичко което бе измела бе струпано пред вратата на терасата. Ако някой отвореше и щеше да го лъхне не само вятър, но и въздух пълен с прах и боклуци.
Всичкото му бельо и чорапи бе нахвърляно под леглото.
Дрехите му бяха така набутани в гардероба, че в момента, в който го отвореше, щеше да го засипе жива лавина.
Малката баня, бе също почистена, но с помощта на клеши бе завъртяла така приставката за душа, че когато бъде пусната горната приставка да изхвърши и да се излее голяма струя вода.
Крана за студената вода бе завъртян също с клещи, до такава степен, че не можеше да се отвърти, а също и самите пристаки бяха така разменени, че ако си пуснеше топлата вода, щеше да го облее ледена струя.
Завесите бяха така закачени на релсите, че ако поискаше да ги дръпне, единствения начин, бе да ги скъса.
Усмихан се на себе си. Стигаше му толкова за днес.
Затвори вратата и се насочи към собствената си стая, която също бе пооправила малко, но разбира се, без мръсни номера.
Усмихна се отново и слезе на долу.
Кристин чистеше в кухнята, докато правеше кафе на мъжете, който седяха отвън на терасата и си бъбреха,
Двете се усмихнаха една на друга , а Крис и смигна.
-Ем, ще им занесеш ли моля те кафето - попита Кристин, слагайки в таблата кана кафе и три чаши.
Ем отиде до плота и ги огледа.
Кафето бе гъсто и отвратително мазно, всякаш в него имаше олио. Едната чаша бе с почти изцяло супена дръжка, а другите две бяха сериозно пукнати от долу.
Ем едва се сдържа да не се разхили в цяло гърло и вдигна таблата, когато Крис и извика да спре.
Наведе се и извади от едно малко шкафче захарница, пълна до половината. После пак се наведе, вадейки пакет сол, от които отспива няколко лажици при захарта и псоле ги разбърка, оставяйки захарницата в таблата.
-Така е по - добре - изкоментира Кристин.
Ем си наложи сериозно и обидено изражение и излезе на терасата, за да им занесе кафето.
Остави го на малката масичка без да поглежда нито един и се врътна демонстративно да влиза вътре.
-Ем, кажи на кристин, да започва с вечерята 7 часа е. - обади се Лео
-Да ваше височество - отвърна хапливо чернокосата, след което влезе вътре.
-Крис - извика - искат да започваме с вечерята?

След около десетина минути от терасата се чъ как нещо се чупи, след което и огласителния вик на Джеймс. След секунди мъжа влетя вътреолян с кафе и смъртоносен поглед. Изгледа ги, след което без да казва нищо се качи към стаята си.

След още 1 час, вечерята бе готова.
Крис и Ем, предупредиха останалите момичета.
-Така, запомнете от хлепчетата със сирене, чжте само по препечените - другите са с домашно, мухлясало сирене. Салата...не бихте искали да опитвате тези домати, за това по - добре яжте от зелената слата...а и в зелената не яжте краставиците. Също така ако не обичате твърде много сол, се откажете от месото и яжте само от мндениците, ок? - издекламира Кристин, след което се усмихна и се провикна - Вечерята!

_________________
I wish for this night-time to last for a life-time
The darkness around me - shores of a solar sea
Oh how I wish to go down with the sun
Sleeping, Weeping, With you

Само в мълчанието има слово, само в мрака-светлина, само в смъртта-живот!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
erineverly

avatar

Брой мнения : 72
Registration date : 20.01.2008

ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   Пет Фев 08, 2008 5:57 pm

След като влязоха вътре, Луис погледна с недоверчива усмивка яденето. Не беше и очаквал „слугините” да се отнесат достойно към „господарските” особи, прекалено лесно бяха приели новото статукво в къщата. И, все пак, всичко това му изглеждаше прекалено. Още при вида на кафето, се беше отказал от него. Сега щеше да се откаже и от яденето. И, тъй като Джеймс веднъж се беше опарил и сега го нямаше на трапезата, явно единствен Леонард щеше да стане жертва на нескопосаното им отмъщение. Или не?
Мъстта им го развеселяваше неимоверно. Искаше да ги изкара съвсем извън нерви. И обстоятелствата бяха на негова страна:
-Защо на масата има седем чинии? –Изигра майсторски възхищението си, докато се разполагаше зад един от столовете.
-Как защо? –Вдигна вежди Ана.
Подигравателният му смях огласи помещението и погледите на всички се насочиха към него.
-Не сте мислили, че ще ядете с нас на масата, нали? –Потуши смеха си за секунда, колкото да може да се възхити на злобните им погледи.- Къде се е чуло и видяло такова безобразие? Лео, не си ли съгласен с мен, че това своеволие не отива на положението им? –Обърна се към приятеля си с усмивка.
-Абсолютно. –Изсмя се злобно мъжът.- Аз смятам, че трябва да ядат в килера.
-Е, Леонард, ние не сме тирани. –Каза умиротворително Луис, сякаш беше най-благородният човек на земята. Момичетата ги наблюдаваха с такава злоба, че не можеха дори да проговорят.- В кухнята, можете да си вземете яденето оттук.
-Дяволите, Луис! Ние не сме говеда! –Изсъска, треперейки, Кристин.
-Няма да ходя в кухнята! –Процеди Емили.
-Не, мила, на теб няма да ти се наложи! –Усмихна се Луис, стискайки с ръка китката й.- Ти оставаш тук, за да ми нарежеш яденето.
-Няма да ти дъвча храната! –Изсъска момичето.
-Ако поискам, ще се наложи. –Усмихна се Луис.- И, ако се окапя, ти ще трябва да ме забършеш.
-Ах, ти, проклето, шибано ко…
-Без мръсни думи на масата! -Изсмя й се Блекмур и махна с ръка на останалите момичета.- Можете да си ходите!
Кейт потрепери от гняв, но Ана окуражително стисна ръката й. После се приближиха до масата и започнаха да избират от храната, с която Крис по-рано не се беше изгаврила. Луис с ъгълчето на окото си следеше точно какво взимаха, а после ги изпрати с усмивка.
Наведе се напред и помириса уханието на ястията. После се обърна към Емили, която се тресеше вече от яд, и й каза с подигравателна усмивка:
-Сипи ми от всичко.
Видя как радостното пламъче проблесна в очите й и се усмихна. Леонард от другата страна гледаше с недоверие яденето. Махна му с ръка в знак да не пипа храната. Усмихна се нежно на Емили, която върна чинията пред него и го загледа с нетърпение.
-Няма ли да ми нарежеш месото? –Ножът в ръцете й трепереше, докато, режейки пържолите, чувстваше устните и дъха му по врата си. После хвърли ядно приборите и се отдръпна леко. Когато вдигна погледа си, Луис се изправи от стола и отиде до кухнята. След щателна проверка на уискито, си беше сипал една чаша и, разполагайки се на стола, вдигна нагло крака на масата, а няколко чинии паднаха от нея. Запали цигара и отпи от уискито, без да обръща внимание на счупените чинии. Емили изцъкли поглед от ненавист, а ченето й висна от възмущение. Понечи да каже нещо, но от устните й излезе само нечленоразделен звук.
-Ти още ли си тук? –Засмя се развеселено.- Аз си загубих апетита…
После свали крака от масата и я дръпна, така че Емили за секунди се озова в скута му.
-…към вечерята. –Прошепна после, спирайки в здрава прегръдка бъдещите й удари. Леонард се засмя глухо. Беше последвал примера на Луис и не беше докоснал храната.
Ръката на Луис плъзна по бедрото й и я пусна, в момента в който тя се опита да се отърве. После се усмихна леко и й махна с ръка:
-Можеш да излизаш.
-М-моля? –Едва успя да промълви от възмущение Емили. После се врътна на пети и изчезна за секунди, навярно спестявайки на Луис поредната прободна рана.
-Как мислиш, какво точно са направили на храната? –Засмя се Леонард, когато Ем изчезна.
-Честно да ти кажа, не искам и да знам. –Засмя се Луис.- Мога да кажа със сигурност само че вечерята определено не е редовна. По ми харесва да си мисля, че всичко е наред.
-Но като гледам яденето, не ми става по-сито на стомаха. –Засмя се Леонард.- Дали има нещо незасегнато?
-Не бих залагал на това. Хазарт с отрова не играя. –Усмихна се Луис и вдигна чашата към устните си.
Откри Емили едва минути по-късно. Както беше и очаквал, всички момичета се бяха събрали на верандата, съскайки нечленоразделни злобни думи, които само те разбираха в гнева си. В момента, в който го забелязаха, замлъкнаха и го изгледаха на кръв.
-Ей, виждам че много се обичаме днес. –Засмя се Луис.- Не се репчете, трябва само да отнема една от вас от приятната седянка.
После лицето му се изчисти от усмивката и той подаде ръка на Емили, казвайки бавно:
-Хайде, Ем, тръгваме.
-Никъде не тръгвам. –Изсъска момичето.
-Още сме на игралната маса. Ще ти се наложи. –После я дръпна и, против волята й, я задърпа нагоре. По някое време на стълбището, Емили се успокои. Сякаш, оттегляйки се от чуждата компания, и срамът и споменът се бяха размили.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Наемник на смъртта   

Върнете се в началото Go down
 
Наемник на смъртта
Върнете се в началото 
Страница 4 от 8Иди на страница : Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Next

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Mad Freaks :: Books and Stuff :: Role Play-
Идете на: